Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (1)

Пролог

„Характерът на човека определя съдбата му…“

Ейми Конрой свърна към бензиностанция „Стоп енд Гоу“, повтаряйки си наум любимата поговорка на майка си. На времето й беше трудно да открие дълбок смисъл в тези думи, но сега бе твърдо убедена, че именно въпросното мото я бе заредило с кураж. И с желание да оцелее.

Иззад контейнера за боклук зад гърба й изскочи един плъх. Подуши пръстите на краката й, после се спусна встрани и дългата му опашка шибна голите й глезени. Ейми замръзна неподвижно на мястото си, притискайки малкото кутре към гърдите си. Наближаваше полунощ. Ако в близките минути не минеше някоя кола, която да ги вземе на стоп, щеше да й се наложи да се скрие някъде до следващата вечер.

В малката чантичка, преметната през рамото й, имаше точно двадесет и три цента — нямаше да й стигнат да си купи дори пакет пуканки и да си го раздели с Джигс. По време на дългото им бродене из пътищата на Флорида й се беше налагало да рови в кофите за боклук неведнъж и дваж. Нямаше проблем да го направи отново.

— Добре, Джигс! Я да пробваме с онази кола. Май отива в нашата посока. И има чудесен багажник — прошепна тя на кученцето.

Един седан, стар модел, спря близо до тоалетната на бензиностанцията. Ейми вече беше свикнала да прилага изработената от нея тактика — беше й се налагало да прибягва до нея многократно през последните три седмици. Целта й беше да стигне незабелязано до другия край на страната, на място, където Декстър Фокс никога не би могъл да я открие.

Симпатичната блондинка, собственичка на седана, слезе от колата и хлътна в магазинчето на бензиностанцията. След няколко минути, които бяха за Ейми истинска агония, блондинката отново се появи, стискайки в ръка ключа от тоалетната. Докато се мъчеше да отключи вратата, Ейми внимателно я огледа. Жената беше малко по-висока от нея, а косата й бе почти толкова дълга, колкото и на Ейми. Вероятно беше и малко по-възрастна — някъде на около тридесет, тридесет и една години. Цялото й същество излъчваше твърдост — от здраво стиснатите устни до резкия удар с рамо, благодарение на който отвори вратата.

Ейми хвърли светкавичен поглед наоколо — хоризонтът беше чист! — и се спусна към колата. Стомахът й се беше свил на топка — както винаги, когато се качваше незабелязано в някоя кола, за да се придвижи още по-далеч.

— Дръж се, Ейми — промълви на себе си тя, хвърли последен поглед назад и вдигна нагоре задния капак, молейки се наум багажникът да се окаже празен. Да!

— Да не си посмял да лаеш! — предупреди тя малкото кученце, което и без друго рядко се обаждаше.

В широкия багажник имаше единствено една малка тетрадка. Ейми сложи Джигс до тетрадката и кутрето се сви на топка, докато господарката му завързваше парчето корда към ключалката на капака. Секунда по-късно Ейми скочи в багажника и дръпна капака над себе си:

— Пфу!

Беше обиколила страната, скрита в багажниците на десетки нищо неподозиращи шофьори. Беше се научила да разпознава отдалеч колите, които биха могли да й свършат работа, знаеше багажниците на кои марки се отварят от вътрешната страна и беше намерила начин да си осигурява постоянен достъп на въздух по време на път.

— Номерът е да успееш да се измъкнеш, без да те видят.

Опъна ръце и крака, доколкото й позволяваха размерите на багажника, после извади джобното фенерче и малката отвертка, скрити в чантичката. Беше облечена в шорти и тениска, но вътре бе невъобразима жега.

— Ако имаме късмет, това ще ни бъде последното пътуване в багажник на кола, Джигс.

Кученцето я близна по крака, а тя го погали между ушите. Джигс не беше стока, както и самата Ейми. Докато наблюдаваше собственичката на седана, бе изпитала лека завист. Жената беше много привлекателна — от онези жени, които карат мъжете да извръщат глави подире им. Ейми също караше глави да се извръщат, но в обратната посока.

Цялата дясна половина на лицето й бе покрита с пурпурночервено петно, напомнящо на разлято вино. Имаше го по рождение и дълго време петното я беше карало да изпитва силно притеснение, докато най-сетне тя не се беше научила да овладява и контролира емоциите си. Както и да не обръща внимание на мъжете.

Докато не се появи Декстър Фокс.

— Декстър е способен на всичко — прошепна тя в ухото на Джигс. Хладнокръвното и жестоко убийство на един федерален шериф беше доказателство, че се беше сдобила с опасен и безмилостен враг в лицето на Фокс.

Приближаващите към колата стъпки прекъснаха мислите й.

— Ето, тръгваме.

Изчака, докато колата поеме към Маями, чак тогава светна с фенерчето, извади отвертката и след миг капакът на багажника вече беше открехнат. Вътре нахлу горещ, но свеж въздух. Тя и Джигс обърнаха носове към тесния процеп. Ейми побърза да изгаси фенерчето — не искаше другите шофьори или пък, не дай си боже, пътният полицейски патрул! — да забележат слабата светлинка. Един път вече се беше случило. На излизане от Финикс. Колата, в която се беше скрила, бе спряна от пътната полиция. Офицерът бе предупредил шофьора, че отзад се виждала някаква странна светлина, но — слава богу! — никой от двамата не си беше направил труда да отвори багажника и да провери дали наистина има нещо, или на полицая просто му се бе привидяло.

— Остават ни по-малко от два часа до Маями — отново прошепна тя на Джигс.

Усмихна се на себе си и отвори широко очи. Не можеше да си позволи да заспива точно сега — трябваше да дебне за подходящия момент, в който да се измъкне от багажника. Да се влезе вътре беше трудно, но излизането си беше истинско изкуство. На няколко пъти за малко не я бяха хванали, но й се бе разминало.

Реши да прегледа малката тетрадка, за да не заспи. Застана така, че светлината от фенерчето да не се забелязва отвън, и го включи. Може пък да открие нещо интересно в тази тетрадка. Към първата страница с телбод бе прикрепена визитка.

— Матю Дженсън. Списание „Експозе“ — прошепна тя на Джигс и кученцето й отвърна с обичайното приятелско близване. — Интересно.

Задържа поглед върху визитката и в ума й започна да се заформя идея. Откъсна картичката и посегна към чантичката, която бе оставила в краката си. Нямаше начин да я вземе, без да избута Джигс встрани, затова предпочете да пъхне визитката в сутиена си.

Прокара лъча на фенерчето по ситно изписаните страници на тетрадката, съдържащи подробности от продължителната любовна връзка на блондинката с въпросния Матю Дженсън. Бе повече от ясно, че той е бил лудо влюбен в нея — правил й скъпи подаръци, водел я по екзотични места като Бермудските острови, където двамата правели любов, окъпани от морска пяна…

Ейми притвори очи и се опита да си представи какъв би бил животът й, ако го нямаше грозното петно върху лицето й. Може би някой ден все пак щеше да се намери мъж, който да…

Колата се разтресе, отхвърли тялото й встрани и Ейми осъзна, че бе задрямала. Бързият поглед към часовника й потвърди, че двата часа отдавна бяха минали. В момента трябва да се намираха някъде на юг от Кийс.

— Джигс, май ще ни се наложи да се връщаме… Пак.

Нещо по-силно от обикновено разочарование се надигна в гърдите й. Спомни си последния път, в който беше изчислила погрешно часовете — беше решила, че колата е някъде в Тексас, но когато спряха, тя бе установила, че се намира в тесен гараж в малко градче в щата Оклахома. Това й бе коствало няколко загубени дни…

— Надявам се, че този път няма да ни отнеме чак толкова много време. Останали сме без пари — промълви тя в мига, в който жената в колата рязко натисна спирачките.

Ейми се удари в капака на багажника и простена от болка. Колата закриволичи и младата жена се озова върху Джигс. Уплашена да не смачка кученцето, тя се претърколи встрани. Капакът на багажника се отвори. В следващия миг Ейми летеше високо във въздуха.