Александър Беляев
Човекът-амфибия (1)

МОРСКИЯТ ДЯВОЛ

Настъпи една от душните януарски нощи на аржентинското лято. Черното небе беше обсипано със звезди. Спуснала котва, „Медуза“ спокойно се полюляваше. Нищо, нито плясък на вълни, нито скърцане на корабни въжета, не нарушаваше нощната тишина. Океанът сякаш беше заспал дълбоко. Върху палубата на шхуната бяха налягали полуголи ловците на бисери. Изтощени от работата и палещото слънце, те се въртяха, въздишаха и простенваха, унесени в тежка дрямка. Ръцете и краката им нервно потрепваха. Може би виждаха насън своите врагове — акулите. През тези горещи безветрени дни хората така се изморяваха, че след привършването на лова не можеха дори да изкачат на палубата лодките. Но това не беше и нужно: нищо не предвещаваше промяна на времето. И лодките оставаха през нощта върху водата, привързани за котвената верига. Рейте бяха неизравнени, такелажът — зле затегнат, и неприбраният кливер лекичко потреперваше от слабия полъх на ветреца. Цялото пространство на палубата между бака и юта беше изпълнено с купища бисерни миди, парчета от коралов варовик, въжета, с които ловците се спущат на дъното, платнени торби, където те слагат намерените миди, и празни бурета. До бизанмачтата имаше голяма бъчва с вода за пиене и железен черпак, завързан с верижка. На палубата край бъчвата се виждаше тъмно петно от разлята вода. От време на време ту един, ту друг ловец ставаше и олюлявайки се в полусън, се помъкваше към бъчвата, като настъпваше спящите по ръцете и краката. Без да отваря очи, той изпиваше черпак вода и се строполяваше, където свари, сякаш не бе пил вода, а чист спирт. Жаждата измъчваше ловците: сутрин преди работа е опасно да се яде — налягането, което човек изпитва във водата, е твърде силно, — затова работеха, по цял ден на гладен стомах, докато във водата не притъмнееше, и можеха да ядат чак преди да си легнат, а пък ги хранеха със сланина.

Тази нощ на вахта стоеше индианецът Балтазар. Той бе най-близкият помощник на капитан Педро Зурита, собственик на шхуната „Медуза“.

На младини Балтазар беше прочут ловец на бисери: той можеше да остане под водата деветдесет и дори сто секунди — два пъти повече от обикновеното.

— Защо? Защото по наше време умееха да ни учат и почваха да ни подготвят още от малки — разказваше Балтазар на младите ловци на бисери. — Бях още хлапе на десетина години, когато баща ми ме даде да се уча на тендера при Хозе. Той имаше дванадесет момчета ученици. Учеше ни така. Ще хвърли във водата бял камък или мидена черупка и ще заповяда: „Гмурни се и го извади!“ И всеки път хвърляше все по-надълбоко. Не успееш ли да извадиш хвърленото, ще те нашиба с лин^[1] или с камшик и ще те хвърли във водата като пале: „Гмурни се пак!“ Така ни научи да се гмуркаме. След това почна да ни приучва да стоим по-дълго под водата. Някой стар, опитен ловец ще се спусне на дъното и ще завърже за котвата кошничка или мрежа. А ние после се гмуркаме и я отвързваме под водата. Докато не я отвържеш — хич не се и показвай навън. Подадеш ли се — чака те камшикът или линът. Биеха ни безмилостно. Малцина издържаха. Но аз станах пръв ловец на миди в този край. Печелех добре.

Когато остаря, Балтазар остави опасния занаят на ловец на бисери. Левият му крак беше осакатен от зъбите на акула, а хълбокът — раздран от котвена верига. Той имаше в Буенос Айрес малко магазинче, дето продаваше бисери, корали, мидени черупки и някои морски рядкости. Но на брега му беше скучно, затова често отиваше на лов за бисери. Хората от професията го ценяха. Никой по-добре от Балтазар не познаваше залива Ла Плата, бреговете му и местата, където се въдят бисерните миди. Ловците го уважаваха. Той умееше да угоди на всички — и на ловците, и на корабопритежателите.

Балтазар учеше младите ловци на всички тънкости на занаята: как да задържат дишането си, как да отблъскват нападенията на акулите, а когато биваше в добро настроение — и как да скрият от господаря си някой по-рядък бисер.

Господарите, собственици на шхуни, познаваха Балтазар и го зачитаха, задето можеше само с един поглед да прецени безпогрешно бисерите и да подбере веднага за тях най-хубавите.

Ето защо собствениците на шхуни го взимаха на драго сърце като помощник и съветник.

Сега Балтазар седеше на едно буре и бавно пушеше дебела пура. Светлината от прикрепения към мачтата фенер падаше върху лицето му. То беше продълговато, без изпъкнали скули, с правилен нос и големи, хубави очи — лицето на арауканец^[2]. Клепачите на Балтазар се отпущаха тежко и бавно се повдигаха. Той дремеше. Но ако очите му спяха, ушите му бяха нащрек. Те бодърствуваха и предупреждаваха за опасността дори по време на дълбок сън. Но сега Балтазар чуваше само въздишките и неясните промърморвания на спящите. Откъм брега долиташе миризма на гниещи бисерни миди — оставяха ги да загният, за да се вадят по-лесно бисерите: черупката на жива мида трудно се разтваря. На несвикнал човек тази миризма би се сторила отвратителна, но Балтазар я вдишваше дори с известно удоволствие. На него, скитника, ловеца на бисери, тази миризма напомняше радостите на волния живот и вълнуващите опасности на морето.

След изваждането на бисерите пренасяха най-едрите миди на „Медуза“. Зурита беше пресметлив човек: той продаваше черупките на една фабрика, където правеха от тях седефени копчета и копчета за ръкавели.

Балтазар вече спеше. Скоро отпуснатите му пръсти изтърваха пурата. Главата му клюмна на гърдите.

Но в този миг до съзнанието му достигна някакъв звук, който долиташе далеч от океана. Звукът се повтори по-близко. Балтазар отвори очи. Стори му се, че някой свири с рог, а после сякаш бодър, младежки глас извика: „А!“, и след малко повтори о една октава по-високо: „А-а!…“

Мелодичният тръбен звук не приличаше на рязкото изсвирване на параходна сирена, а веселият възглас съвсем не напомняше вик за помощ на давещ се човек. Това беше нещо ново, непознато. Балтазар стана; стори му се, че изведнаж се е захладило. Той се приближи до борда и внимателно огледа гладката океанска шир. Нямаше никого. Тишина. Балтазар бутна с крак легналия на палубата индианец и когато той се привдигна, тихо му рече:

— Вика. Навярно това е той!

— Не чувам — също така тихо отговори индианецът гурон^[3], като се вслушваше, застанал на колене. И изведнаж тишината отново бе нарушена от тръбния звук и вик: „А-а!…“

Щом чу този звук, гуронът се сви, сякаш го удариха с камшик.

— Да, това навярно е той! — промълви човекът и зъбите му загракаха от страх.

Събудиха се и другите ловци. Те допълзяха до осветеното от фенера място, като че ли търсеха защита от тъмнината в слабите лъчи на жълтеникавата светлина. Седяха, тясно притиснати един до друг, и напрегнато се ослушваха. Тръбният звук и викът се чуха още веднъж в далечината и след това всичко затихна.

— Това е той…

— „Морският дявол“ — шепнеха ловците.

— Не бива да стоим повече тук!

— Това е по-страшно от акула!

— Извикайте господаря!

Чу се шляпане на боси крака. Стопанинът на шхуната Педро Зурита излезе на палубата, като се прозяваше и почесваше косматите си гърди. Беше без риза, само по платнени панталони, на широкия му кожен пояс висеше кобур. Зурита се приближи до хората. Фенерът освети сънливото му, бронзово от слънцето лице, гъстите къдрави коси, които висяха на кичури по челото му, черните вежди, буйните, завити нагоре мустаци и малката му, прошарена вече брадичка.

— Какво има?

Грубоватият му и спокоен глас, уверените му движения успокоиха индианците. Те заприказваха един през друг. Балтазар вдигна ръка, за да млъкнат, и рече:

— Чухме гласа му. На „морския дявол“!

— Така ви се е сторило! — отвърна Педро сънливо и главата му клюмна надолу.

— Не, не ни се е сторило! Всички чухме неговото „а-а!…“ и тръбния звук! — извикаха ловците.

Балтазар ги накара да млъкнат със същото движение на ръката си и продължи:

— Не, аз чух. Така може да тръби само „дяволът“. Никой друг в морето не вика и не тръби така. Трябва да се махнем бързо оттук.

— Приказки! — все така вяло отговори Педро Зурита. Не му се искаше да прибира на шхуната още недоизгнилите зловонни миди от брега и да вдига котва.

Но не успя да убеди индианците. Те се вълнуваха, махаха с ръце, викаха и заплашваха, че ако Зурита не вдигне котва, още на другия ден ще слязат на брега и ще тръгнат пеш за Буенос Айрес.

— Дявол да го вземе този „морски дявол“, а и вас заедно с него! Добре! На разсъмване ще вдигнем котва! — и капитанът се отправи към каютата си, като продължаваше да мърмори.

Беше се разсънил вече. Запали лампата, запуши пура и започна да се разхожда напред-назад из тясната каюта. Мислеше за странното същество, което от известно време се беше появило в тези води и плашеше ловците на бисери и крайбрежните жители.

Никой не бе виждал това чудовище, но то вече няколко пъти бе напомняло за себе си. За него съчиняваха какви ли не измислици. Моряците ги разказваха шепнешком, като се озъртаха страхливо, сякаш се бояха да не ги подслушва чудовището.

На някои чудовището правеше пакости, на други пък — най-неочаквано помагаше.

„Това е морският бог“ — казваха старите. — „Нощем излиза от глъбините на океана веднъж на хиляда години, за да възстанови правдата на земята“.

Католическите свещеници уверяваха суеверните испанци, че това е „морски дявол“. Почнал е да се явява на хората, защото са забравили светата католическа църква.

Всички тези слухове, предавани от уста на уста, бяха стигнали до Буенос Айрес. Няколко седмици вече „морският дявол“ бе любимата тема на хроникьорите и фейлетонистите от булевардните вестници. Ако при неизвестни обстоятелства потъваха шхуни и риболовни кораби, повреждаха се рибарски мрежи или изчезваше уловената риба, обвиняваха за това „морския дявол“. Други обаче разказваха, че „дяволът“ подхвърлял понякога в рибарските лодки едра риба, а веднъж дори спасил едного от удавяне.

Един, който се бе давил, уверяваше поне, че когато вече потъвал във водата, някой го подхванал отдолу за гърба и придържайки го така, доплувал до брега, но изчезнал веднага в крайбрежните вълни, щом спасеният стъпил на пясъка.

Най-чудното обаче беше това, че никой не бе виждал самия „дявол“. Никой не можеше да опише как изглежда това тайнствено същество. Намериха се, разбира се, очевидци — те снабдяваха „дявола“ с рогата глава, козя брада, лъвски лапи и рибешка опашка или го представяха като огромна рогата жаба с човешки нозе.

Правителствените чиновници в Буенос Айрес отначало не обръщаха внимание на тези разкази и вестникарски дописки, смятайки ги за празни измислици. Но тревогата — най-вече сред рибарите — се усилваше все повече. Много от тях не се решаваха да излизат в морето. Риболовът намаля и населението взе да чувствува недостиг от риба. Тогава местните власти решиха да разследват тази история. Няколко катера и моторни лодки от полицейската брегова охрана бяха разпратени по крайбрежието със заповед „да завържат неизвестното лице, което сее смут и паника сред крайбрежното население“.

Две седмици полицията обикаляше из Лаплатския залив и в крайбрежните води, задържаха няколко индианци като злостни разпространители на лъжливи слухове, всяващи тревога, но „дяволът“ беше неуловим.

Полицейският началник публикува официално съобщение, че не съществува никакъв „дявол“, че всичко това са само измислици на невежи хора, които вече са задържани и ще понесат съответното наказание, и убеждаваше рибарите да не вярват на слухове, а да се заловят за риболова.

За известно време това помогна. Шегите на „дявола“ обаче не престанаха. Една нощ рибари, които се намираха доста далеч от брега, били разбудени от блеенето на козле, което по някакво чудо се било появило на техния баркас. Изтеглените мрежи на други рибари пък се оказали нарязани.

Зарадвани от новото появяване на „дявола“, журналистите сега очакваха обясненията на учените.

Учените не ги караха да чакат дълго.

Те смятаха, че в океана не може да съществува неизвестно на науката морско чудовище, което да извършва постъпки, на каквито е способен само човек. „Друго щеше да бъде — пишеха учените, — ако това същество се беше появило в малко изследваните глъбини на океана.“ Но учените все пак не можеха да допуснат, че такова същество може да постъпва така разумно. Както и полицейският началник, те смятаха, че това са само дяволии на някакъв пакостник.

Не всички учени обаче мислеха така.

Някои от тях се позоваваха на знаменития немски естественик Конрад Хеснер^[4], който бе описал морската девица, морския дявол, морския монах и морския епископ.

„В края на краищата много от това, за което са писали древните и средновековните учени, се оправдава, въпреки че новата наука не признава тези стари учения. Божието творчество е неизчерпаемо и на нас, учените, повече, отколкото на всички други, ни подобава да бъдем скромни и предпазливи в заключенията си“ — пишеха някои стари учени.

Впрочем трудно беше да се нарекат „учени“ тези скромни и предпазливи хора. Те вярваха в чудесата повече, отколкото в науката, и лекциите им приличаха на проповеди.

И най-после, за да бъде разрешен спорът, изпратиха научна експедиция. Членовете на експедицията нямаха щастието да срещнат „дявола“. В замяна на това пък те научиха много нови неща около подвизите на „неизвестното лице“ (старите учени настояваха думата „лице“ да бъде заменена с думата „същество“.

В публикувания във вестниците доклад членовете на експедицията пишеха:

1. На някоя места на морския пясък забелязахме следи от тесни стъпала на човешки крака. Следите идваха от морето и водеха обратно към морето. Такива следи обаче може да остави човек, който се е приближил до брега с лодка.

2. Прегледаните от нас мрежи имат разкъсвания, които могат да бъдат направени с остър, режещ предмет. Възможно е мрежите да са се закачили за остри, подводни скали или за железни отломки на потънал морски съд и да са се скъсали.

3. Според разкази на очевидци един изхвърлен от бурята на значително разстояние от водата делфин е бил довлечен през нощта от някого отново до водата, при което върху пясъка са останали следи от стъпки и като че ли от дълги нокти. Вероятно някой състрадателен рибар е довлякъл делфина до морето. Известно е, че делфините, когато преследват рибата, помагат на рибарите с това, че я гонят към плитките места. Рибарите пък често спасяват делфините от беда. Следите от нокти биха могли да бъдат оставени от човешки пръсти. Въображението е предало на тези следи вид на животински нокти.

4. Козлето би могло да бъде докарано с лодка и подхвърлено от някой шегобиец.

Учените намериха и други, не по-малко естествени причини, за да обяснят произхода на оставените от „дявола“ следи. Те дойдоха до заключението, че нито едно морско чудовище не може да извърши толкова сложни действия.

И все пак тези обяснения не задоволиха всички. Дори измежду най-сериозните учени се намериха такива, на които тези обяснения изглеждаха съмнителни. Можеше ли дори и най-ловкият и упорит шегобиец да извърши всички тези неща и да не попадне толкова дълго пред очите на хората? Но главното, което учените премълчаха в доклада си, беше това, че „дяволът“, както беше установено, извършваше своите подвизи в течение на кратко време на различни места, разположени далеч едно от друго. Или „дяволът“ умееше да плува с нечувана скорост, или той имаше някакви особени приспособления за това, или най-после „дяволът“ не беше сам, а имаше няколко „дявола“. Но тогава всички тези шеги ставаха още по-страннни и заплашителни.

Педро Зурита си припомни цялата тази загадъчна история, докато крачеше из каютата.

Той не забеляза как се разсъмна и през илюминатора се промъкна розов лъч. Педро угаси лампата и почна да се мие. Той заливаше главата си с топла вода, когато чу тревожни викове, долитащи от палубата. Без да се доизмие, бързо се изкачи по трапа^[5].

Голите ловци с платнени превръзки през бедрата, бяха застанали край борда, размахваха ръце и един през друг крещяха. Педро погледна надолу и видя, че оставените през нощта във водата лодки са отвързани. Нощният бриз ги бе отнесъл доста навътре в открития океан. Сега утринният бриз ги носеше бавно към брега. Веслата на лодките, разхвърляни по водата, плаваха из залива.

Зурита заповяда на ловците да съберат лодките. Никой обаче не се решаваше да напусне палубата. Зурита повтори заповедта.

— Върви ти в лапите на „дявола“! — обади се някой.

Зурита сложи ръка върху кобура. Тълпата ловци се отдръпна и се струпа край мачтата. Те гледаха враждебно Зурита. Стълкновението изглеждаше неминуемо. Но в този момент се намеси Балтазар.

— Арауканецът не се страхува от никого — рече той, — акулата не ме дояде, ще преседнат и на дявола старите ми кости. — И като дигна ръце над главата си, той се хвърли от борда и заплува към най-близката лодка.

Сега ловците отново се приближиха до борда и наблюдаваха със страх Балтазар. Въпреки старостта и болния си крак той плуваше отлично. С няколко замаха индианецът доплува до лодката, улови плаващото весло и се качи в нея.

— Въжето е отрязано с нож — извика той — и добре е отрязано! Ножът е бил остър като бръснач!

Когато видяха, че на Балтазар не се случи нищо лошо, няколко ловци последваха примера му.