Александър Беляев
Ариел (22)

Глава XXII
Новата играчка

Можеше да се помисли, че раджата, жаден за забави, се беше побъркал по Сидха-Ариел. Той заряза не само работите си, но и всички свои любими развлечения — бой на гладиатори, лов. От сутрин до вечер прекарваше с Ариел, заставяше го да прави разни шеги или да измисля нови. Ариел покорно и дори охотно се подчиняваше на раджата.

След като събереше в най-голямата и висока зала цялото си домочадие, раджата, излегнат на възглавници, командуваше:

— Издигни се към тавана, Ариел! Лети в кръгове! Стоешком! Лежешком! По-бързо! Още по-бързо! Преметни се! При мене, Ариел! Вземи маймунката и лети с нея!

Ариел вземаше маймуната и се издигаше. Маймуната скимтеше силно от страх и се дърпаше от ръцете му. Зрителите се смееха до сълзи, а раджата повече от всички. Веднъж маймуната, като одраска Ариел, се измъкна от ръцете му и падна за щастие на възглавниците, но все пак се удари и дълго скимтя.

Ариел се издигаше и с опитомени гълъби, и с папагали, пускаше ги под тавана, гонеше ги и сам се преобръщаше като гълъб преметач.

Случваше се да лети и с момченца и момиченца. На момчетата това им харесваше, а момичетата скимтяха не по-малко от маймуните. Летеше и с чинии, отрупани с лакомства или пълни с цветя. Цветята разхвърляше на зрителите и ловко ги хващаше, както лети.

Когато фантазията на раджата за изобретяване на домашни развлечения се изтощи, преминаха в парка. На раджата особено му харесваше един номер: Ариел трябваше плавно да се издигне до самия връх на купола на дворцовата кула, оттам да пада стремително с главата надолу към езерото, над самата вода да се обърне, да застане на повърхността и крачейки, сякаш върви по водата, да се върне при него.

Това забавление се харесваше и на самия Ариел. Той се издигаше покрай стената, разглеждаше шарките, скулптурните изображения, пукнатините, лястовичите гнезда. Мяркаха се етаж подир етаж, колони, галерии, балкони… Той се усмихваше на хората, които поглеждаха от прозорците. Веднъж хвана, както си летеше, една роза, подадена му през прозореца лично от Шияма. Той и кимна с глава и вече не изпусна цветчето.

Така се издигаше все по-високо и по-високо.

И ето, той стои на върха на яйцевидния купол, под слънцето, подлагайки гърдите си срещу поривите на вятъра. Над него — синьо небе, наоколо — безпределен простор. Със свистене прелетяват лястовичките. Долу блестят огледалата на езерата и водоемите, зеленеят китни дървета и разкошни паркове. В тези минути му се искаше да пее. Ето така би отлетял! Къде?… Към къщурката на Лолита! Но не бива… Не сега… Долу е раджата, малък като буболечка, вече гледа, вдигнал глава, очаквайки скока. Време е да скача.

И странно — от земята той се издигаше спокойно и радостно, но пред скока от голяма височина чувствуваше страх и стягане в гърдите, може би като парашутист, който се опасява, че неочаквано парашутът ще откажа и няма да се разтвори. Ами ако също така неочаквано откаже и тази необикновена способност да лети?

Сподавяйки инстинкта си за самосъхранение, Ариел се хвърляше с главата надолу и като полетяваше малко, задържаше се във въздуха. Това ставаше сполучливо. Значи, всичко е наред! И падаше вече спокойно.

— Малко е да се позлати такъв човек! — викаше раджата от възторг. И измисляше вече ново развлечение.

Трябва да заведе Ариел в маймунарника — така наричаха развалините на стария замък, където се бяха заселили маймуни. Те дотолкова бяха свикнали с хората, че вземаха храна от ръцете им, но все пак не се оставяха да ги хващат. Ариел би могъл да лови младите маймуни. Каква суматоха и смях ще падне!

Или да отиде с Ариел на лов за тигри. Раджата си въобразяваше, че е възседнал слона, тигърът се хвърля на шията на животното и в това време Ариел налита отгоре върху тигъра и му забива ножа във врата…

Можеше да накара Ариел да лови в гората птици… Да прелита през цветни обръчи… Да се издига нощно време с фенер високо-високо в небето и оттам да хвърля цветя… А защо и той да не полети с помощта на Ариел?

Раджата примижаваше от удоволствие, като си представяше безкрайната верига от нови увлекателни развлечения, на които може да кани важни сахиби и прочути съседи. Самите богове служат на великолепния раджа Раджкумар!…

Не само раджата, но и всички обитатели на замъка се увличаха по Ариел-Сидха. Името му не слизаше от устата им. „Чухте ли какво направил Сидха вчера? А как ходеше по тавана с главата надолу!… А как през нощта над голямото езеро запалваше във въздуха огньове!…“ Разказите следваха един подир друг. Всички се учудваха, мнозина завиждаха, други дори съжаляваха: „И все пак той е в клетка, макар и позлатена. На негово място аз бих — шепнеше един събеседник на ухото на другаря си — грабнал торба брилянти, колкото могат да се издигнат, и бих отлетял!“

Слуховете за летящия човек на раджа Раджкумар плъзнаха из околностите. Те достигнаха до Низмат и неговата внучка, достигнаха в края на краищата и до адвоката Доталер.