Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes in the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като пепел във вихъра

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-013-5


Първа част

Глава първа

Ню Орлиънс

23 септември 1863

Широката мътна река се плискаше с измамна леност в укрепленията на брега. Един претоварен параход с мъка си пробиваше път през флотилия от бойни кораби на Северните щати. Командването на флотата беше хвърлило котва на около двеста ярда по-нататък, в средата на реката — далеч от брега и от неговите враждебно настроени жители. Малки, очукани оръдейни лодки, чиито декове едва се подаваха над водата, се бутаха като стадо прасета една в друга, заобиколени от своите грациозни, действащи в открито море сестри — високомачтовите фрегати с тесни корпуси. По няколко кораба от всеки тип стояха готови за незабавно действие, в случай че обстоятелствата го наложеха.

Кафеникава мараня покриваше града. Лепкавата жега тежеше върху група облечени в синьо войници, които очакваха парахода на кея. Когато наближи, със своите перки и високи като кули комини, бълващи пламъци и дим, той приличаше на примирено старо животно. Приближаваше сякаш пълзешком, докато накрая меко се плъзна по ниския кей — там, където се докосваха пристанищният град и Мисисипи.

Дебели въжета прелетяха като огромни пипала към кея. Виковете на пристанищните работници бяха заглушени от стенанията и скърцанията на макарите, които придърпваха кораба надлъжно към кея. В последните мигове на пътуването пътниците бяха стиснали багажа си и напираха сега напред в очакване на акостирането. Всеки от тях пристигаше тук с някаква определена цел, която държеше непременно да постигне. В общата суматоха обаче не беше възможно да се разгадаят някакви определени намерения. Това бяха хора, които ламтяха за бърза печалба, пропаднали типове, проститутки или просто търсачи на щастие. Всички те нападаха Ню Орлиънс с надеждата да изкопаят и последните останки от някогашното благосъстояние на неговите граждани или пък да облекчат джобовете на янките завоеватели. В мига, в който мостикът докосна брега, всички се устремиха напред. В желанието си да напуснат по-бързо кораба те безогледно се блъскаха с юмруци и лакти, докато напредването им беше преградено от една редица войници, които ги спряха на една ръка разстояние от себе си. След миг зад първата редица войници се строи втора. Двете редици отстъпиха една от друга и по този начин образуваха шпалир от товарната платформа до мостика. Първоначалното негодувание на тълпата премина в хапливи подвиквания и подигравателни подсвирквания, когато колона от мършави, дрипави и немити войници на Южните щати мина през шпалира. Походката им беше тежка и провлачена — поради белезниците и веригите.

На средата на някога елегантното стълбище към луксозната платформа стоеше стройно момче. То беше спряло там заедно с останалите пътници. Под дълбоко нахлупената смачкана шапка от прашното лице се открояваха две бдителни очи. Твърде широките дрехи подчертаваха още повече крехкостта на тялото му, а панталоните му бяха стегнати около кръста с грубо въже. Носеше широка памучна връхна дреха и прекалено голяма риза, чиито ръкави се вееха свободно около китките му, макар че бяха навити няколко пъти. Пред ботушите му, които му бяха с няколко номера по-големи и чиито върхове сочеха нагоре, стоеше обемист сандък, изплетен от върбови клони. От пътуването върху откритата платформа костеливото му лице беше оцапано със сажди, а по носа му изпод мръсотията личаха първите следи от слънчев загар. То беше най-много дванайсетгодишно, но решителният израз на лицето му, както и спокойната му сдържаност оставяха съвсем друго впечатление. За разлика от останалите пътници той замислено и навъсено наблюдаваше извеждането на своите победени земляци от кораба. Пленниците бяха поети от чакащите на пристана войници, докато на борда войниците на Северните щати се строяваха зад своите офицери, за да ги последват на брега.

Най-после и останалите пътници получиха разрешение да напуснат кораба. Момчето откъсна поглед от дрипавите пленници и се приготви за слизане. Сандъкът беше доста обемист и ту се удряше в краката му, ту се закачаше в дрехите на хората, които препречваха пътя му. То избягваше гневните им погледи, стараеше се да запазва контрол върху товара си и — доколкото беше възможно — да се придвижи напред.

Зад него се оказа един мъж, който водеше за ръка ярко гримирана жена в крещящи дрехи. Мъжът негодуваше срещу бавното придвижване на момчето и се опита да го избута настрани. От тласъка хлапето се препъна. Тежкият сандък се удари в страничната преграда на мостика и се вряза в коляното на нетърпеливия мъж. Той изпсува ядосано и се преви от болка. Внезапно в юмрука му блесна нож. Момчето изплашено се прилепи до преградата и впери поглед в дългото тънко острие, застрашително насочено към него.

— Самотна „червена яка“[1]! — Мъжът говореше със силен френски акцент. Гласът му беше прегракнал от гняв. Черни, неспокойни очи святкаха от отблъскващото му високомерно лице и пронизваха момчето остро и презрително. Гневът му поразмина, щом разбра, че в младото момче нямаше нищо застрашително. Той се изправи със саркастичен израз на лицето — беше само с половин глава по-висок от него. Тогава прибра ножа в канията под връхната си дреха.

— Хей, новобранец, внимавай с проклетия сандък! Едва не ми разби коляното!

Ясните сиви очи на момчето хвърляха мълнии. Беше стиснало устните си до побеляване. Твърде добре бе схванало намека за своя произход. Горещо желаеше да отвърне на злобната подигравка на мъжа със същата монета. Изгледа презрително и двамата и пое здраво сандъка си.

За професията на жената не съществуваше съмнение. И макар че носеше жакет от фин брокат, шарената риза и червената кърпа на врата на мъжа издаваха, че той е един от онези подозрителни типове, които се появяваха в града, след като си бяха спечелили някъде пари по съмнителен начин.

Проститутката се ядоса от презрителния поглед на момчето. Тя хвана своя придружител под ръка и притисна пищната си гръд о него.

— Хайде, Джек, напляскай го — подкани го тя. — Дай урок на хлапака как да се държи пред изискани хора.

Едната ръка на мъжа потрепери нервно. Той се обърна към жената и я прониза с остър поглед.

— Казвам се Жак! Жак Дюбоне! Запомни това! — каза той с властен тон. — И един ден целият град ще ми принадлежи. Но засега трябва да останем незабелязани, пиленце. Наблюдават ни!

Той посочи нагоре към капитана на парахода. Севернякът се беше облегнал на релинга на горната платформа.

— И запомни едно, миличка: не бива да дразним нашите домакини, янките. Ако хлапето беше по-голямо, със сигурност щях да се разправя с него, но то има още жълто около устата. Просто не си струва усилията, така че забрави го. Хайде да вървим!

Дрипавият хлапак наблюдаваше двамата, докато напуснаха кораба. На почернялото му от сажди лице се четеше отвращение. Такива хора бяха за него по-лоши и от янките. Те бяха предали Юга и всичко, което му беше скъпо.

Когато момчето забеляза, че капитанът го наблюдава отгоре, то хвърли бърз поглед към релинга. В очите на капитана имаше повече съчувствие, отколкото момчето беше в състояние да приеме от един янки. То не успя да се пребори със себе си и да отвърне дори с малък жест на благодарност. Офицерът му напомняше твърде болезнено за разгрома на войските на Конфедерацията в Делтата[2]. Не можеше да понася повече тежкия поглед на мъжа, затова грабна моряшкия си сандък и хукна по стълбите надолу към главната палуба.

Нисък равен кей, широк няколко метра, разделяше брега от реката. Това улесняваше достъпа и товаренето на долните палуби на речните параходи. Зад кея започваше крайбрежният път, който се изкачваше нагоре и достигаше до голяма складова постройка. Каменните стълбища за хора и рампи за колите водеха също нагоре. Когато момчето примъкна с усилие своя сандък до най-близките стълби, няколко конски коли с трясък преминаха надолу по съседната рампа. След кратката заповед на един запотен сержант няколко войници на Северните щати скочиха от колите и се отправиха към парахода. Момчето хвърли неспокоен поглед към забързаните янки, след това си наложи да гледа в земята и продължи бавно и замислено пътя си. Но когато стъпките на войниците се приближиха, отново го обзе безпокойство. Изглежда, идваха право към него. Да не би да знаеха нещо? Буцата в гърдите му растеше, докато първият войник, последван от останалите, премина с тежки стъпки по рампата. Момчето се огледа бързо и видя, че войниците хващаха по двама сандъците, които бяха натоварени на палубата, и ги отнасяха към колите. „Трябва да изчезвам от очите на янките“, каза си момчето.

Когато стигна до крайбрежния път, то съзря огромна камара бъчви и побърза да застане така, че бъчвите да бъдат между него и погледите на янките. След това се скри зад постройката на склада. Големи черни петна грозяха паважа, с който беше покрит пристанищният площад. Опушени складови бараки, подсилени на места с нови греди, напомняха мъчително за хилядите бали памук и бъчви с масла, които гражданите на Ню Орлиънс бяха подпалили, за да осуетят попадането им в ръцете на победителите. Повече от година беше изминала, откакто флотата на Фарагът беше принудена да се предаде, и мисълта, че от сега нататък ще трябва да живее сред враговете, беше за момчето доста неприятна.

Писклив смях насочи вниманието му към един нает файтон. Жак Дюбоне се суетеше наоколо и помагаше на своята спътница да се качи в него. Докато файтонът бързо се отдалечаваше от района на пристанището, момчето се загледа подире му не без завист. То нямаше пари, за да си позволи подобно пътуване, а разстоянието до къщата, където живееше вуйчо му, не беше малко. Освен това по пътя дотам щеше да срещне още много янки.

Това, че виждаше навсякъде сините униформи на янките, го потискаше. След падането на Ню Орлиънс то не беше идвало в града и се чувстваше като чужденец. Никога преди на брега на реката не беше царяло подобно оживление. Войниците мъкнеха постоянно провизии към складовете и лодките. Гъмжеше от цветнокожи пристанищни работници. Потта се стичаше на реки от мъжете, които работеха в задушната горещина.

Груба псувня накара момчето да отскочи бързо встрани. Изчаквайки, то видя как един впряг от шест коня прекоси пристанищния площад. Конете бяха покрити с пяна и теглеха кола, натоварена до горе с бурета. Мъчителят на конете изруга още веднъж и стовари камшика си върху яките гърбове на животните. Тежките им копита избиха искри от паважа, когато се напънаха още по-силно.

В желанието си да отстъпи от пътя на конския впряг, момчето беше направило няколко крачки назад и без да усети, беше попаднало сред група войници от Севера, които стояха без работа. Опомни се, едва когато един от тях се провикна носово:

— Хей, я виж ти! Селяндурчето е дошло на гости в големия град!

Малкият южняк се обърна и изгледа четиримата войници със смесица от любопитство и неприязън. Най-старият от тях едва беше достигнал мъжка възраст, страните на най-младия бяха още покрити с мъх. По-възрастният се надигна и подаде празна бутилка от уиски на един от другарите си. С леко разкрачена стойка и палци, пъхнати в колана, той заоглежда отвисоко слабото хлапе. В погледа на момчето се четеше страх.

— Какво правиш тук бе, селяндур? Искаш да видиш големите лоши янки, а? — запита високомерно войникът.

— Н-не, сър — заекна момчето нервно с треперещ пресипнал глас. Изненадано и уплашено от неочакваната среща, то местеше погледа си от един войник на друг.

Те бяха доста пияни. Униформите им бяха в окаяно състояние. Изглежда, се чудеха с какво да убият времето си, за да прогонят скуката. Вниманието на момчето беше изострено до край. То трескаво разсъждаваше какво да стори, за да го оставят на мира.

— Трябва да чакам тук вуйчо си. Той ще дойде всеки миг — излъга то и се заоглежда, като че очакваше наистина да види своя роднина.

— Хи-хи! Хлапето имало вуйчо тук! — Войникът се ухили през рамо. След това болезнено забоде пръст в ребрата на момчето и посочи към един стоящ наблизо впряг с мулета. — Вуйчо ти да не е от онези там?

Момчето придърпа периферията на смачканата си шапка по-ниско. Под гръмкия смях на войниците то понечи да си тръгне.

— Извинете, сър — каза то и се обърна.

В следващия миг шапката му беше смъкната от главата и гъст перчем неравномерно подстригани червеникавокафяви кичури се подаде отдолу. Момчето се опита да покрие с ръце главата си, за да не се виждат косите му, и отвори уста да изрази възмущението си. Но навреме се усети и стисна здраво устни. Ядосано посегна към шапката си, но само видя как тя отново полита във въздуха.

— Боже, боже — цвилеше войникът от удоволствие. — Виж ти, каква капела!

Друг войник пое шапката и я заразглежда с интерес.

— Хей, слушай, струва ми се, че веднъж видях един мулетар, който носеше по-хубава шапка. Да не би да е бил твой братовчед?

Момчето изтича към него, но шапката полетя отново. Беше побесняло. От гняв беше оголило ослепителнобелите си зъби, малките му юмруци бяха свити.

— Сини глупаци! — извика то със звучен глас. — Върнете ми шапката!

Първият войник пое отново шапката. Под шумните възгласи на останалите, той обърна сандъка на момчето настрана и седна върху него. Тънките стени на плетения сандък се огънаха под тежестта му и сякаш щяха да се счупят всеки миг. Но смехът на войника премина във вик на болка, когато един добре премерен ритник уцели пищяла му, а втори — коляното му. Той се изправи с рев и грубо хвана крехкото хлапе за раменете.

— Слушай бе, плъх мърляв — изръмжа той и го разтърси. При това се наведе толкова ниско над момчето, че то едва не се задуши от алкохолните изпарения. — Сега ще ти…

— Внимание!

Внезапно момчето се оказа свободно. Вървейки назад, то едва не се препъна в сандъка. Видя как шапката му падна на земята. Тогава се затича, грабна я и я нахлупи на главата си. Размахваше юмруци около себе си, готово за бой. Когато съзря войниците, зина от учудване. Те стояха мирно, изпънати като струни. Бутилката от уиски се разби върху паважа. Настъпи тягостно мълчание. Върлинеста фигура се появи в полезрението. Мъжът носеше безупречна униформа с блестящи месингови копчета и красиви нашивки на ръкавите. Златните еполети на широките рамене показваха, че военният чин на офицера е капитан.

Червено-бял пояс опасваше тънкия му кръст под широкия черен колан с кобура. Гневно свитите му вежди бяха прикрити под периферията на шапката. Когато мъжът се приближи към групата, върху синия плат на панталоните му проблеснаха широки лампази.

— Я слушайте тук! — изкомандва рязко той. — Убеден съм, че командирът ви има по-полезни задачи за вас от това да тормозите децата в града. Веднага се явете по служба в щаба.

Той ги оглеждаше със строг поглед, а те се мъчеха да стоят мирно. Последва кратка команда:

— Свободни сте!

Офицерът проследи с поглед как четиримата се отдалечиха, олюлявайки се, но с бърза крачка, след това се обърна. Момчето видя загорялото от слънцето лице, от което гледаха светлосини очи. Дългите светлокестеняви бакенбарди бяха грижливо подстригани, скулите му бяха високи, стегнатата кожа на лицето му блестеше по ъгловата брадичка. Леко гърбавият нос на мъжа беше тесен и добре оформен и макар че плътните му устни не се усмихваха в този миг, те излъчваха великодушие и доброжелателност. Във всичко личеше професионалният войник: в кратките фрази, в безупречната външност, в стегнатото поведение. Фините черти на лицето му издаваха знатен произход. Такова лице би прилягало на някой благородник или държавен глава. Миглите му бяха тъмни. Тръпки на страх побиха момчето. Тези очи, изглежда, можеха да разгадаят и най-дълбоките тайни на душата му. Докато гледаше нещастното хлапе, строгият израз на лицето на капитана се смекчи. Усмивка напираше по устните му, но той веднага я потисна.

— Съжалявам, момчето ми. Тези мъже са далеч от къщи. Опасявам се, че са малко объркани, затова и маниерите им не са от най-изисканите.

Момчето беше толкова смутено от присъствието на офицера, че не можа да намери никакъв отговор. То отмести погледа си настрани, когато мъжът реши да го проучи по-отблизо. Огледът започна от прекалено големите ботуши.

— А ти, момче? Чакаш ли някого? Или си избягал от къщи?

Момчето се обърка под изпитателния му поглед. То упорито мълчеше. Очите му бяха вперени в далечината. Неугледните му широки дрехи и ботушите с кривите върхове издаваха неговата несрета. За мъжа не беше трудно да направи своите заключения.

— Ако търсиш работа — имаме нужда от още хора в лазарета.

Момчето обърса носа си с обратната страна на мръсния си ръкав и заоглежда презрително тъмносинята униформа.

— Нямам намерение да работя за янките!

Офицерът се усмихна развеселен.

— Та ние не те караме да стреляш по някого.

Светлите очи на момчето се присвиха от омраза.

— Аз не съм слуга, че да лъскам ботушите на янките. Ще трябва да се огледате за някой друг, мистър!

— Е, щом държиш, така да е… — Междувременно мъжът беше извадил дълга тънка пура и с бавни движения я запали. След това продължи: — Все пак се питам дали цялата ти гордост ще е в състояние да ти напълни стомаха?

Момчето сведе поглед. Съзнаваше, че гладът твърде скоро ще го притисне.

— Кога за последен път си ял нещо? — осведоми се капитанът.

След един пронизителен поглед момчето отвърна грубо:

— Това не ви влиза в работата, янки!

— Знаят ли родителите ти къде си? — Мъжът гледаше замислено хлапето.

— Щяха да се обърнат в гроба, ако знаеха.

— Така значи — отвърна офицерът с разбиране. Той се озърна и погледът му се спря на малката кръчмица в дъното на пристанищния площад. — Точно се канех да хапна. Искаш ли да дойдеш с мен?

С хладен блясък в очите момчето огледа високата фигура на капитана.

— Не ми трябва милостиня.

Офицерът янки повдигна рамене.

— Ако искаш, приеми го като малък заем. Ще можеш да ми се издължиш, когато имотното ти състояние се подобри.

— Майка ми ме е учила никога да не тръгвам с чужди хора, особено с янки.

Развеселен, мъжът се разсмя с гърлен смях.

— Е, щом вече си разбрал, че съм янки, бих могъл да ти се представя: капитан Коул Лейтимър, хирург в лазарета.

Когато момчето отново огледа офицера от горе до долу, в ясните му сиви очи се четеше силно съмнение.

— Никога не съм виждал кърпач на кости, по-млад от петдесет години. Бас държа, че се будалкате с мен!

— Уверявам те, че съм лекар, а що се отнася до възрастта, със сигурност бих могъл да ти бъда баща.

— Вие мой баща? — извика хлапето с пресипнал от ярост глас. — Баща ми не е бил проклет янки и кръвопиец!

Дълъг, тънък пръст се размаха пред лицето на момчето. Той почти перна върха на тесния му горделив нос.

— Слушай, синко. Тук има хора, дето няма да реагират много любезно на начина, по който се изразяваш. Обзалагам се, че биха те поставили на място. Аз ти помогнах в труден момент, но нямам намерение да се правя на бавачка на избухливи хлапета. Така че бъди по-внимателен в обноските си.

Омазаното със сажди лице на момчето потрепваше от ярост.

— Мога и сам да се погрижа за себе си.

Капитан Лейтимър го гледаше с недоумение.

— Така като те гледам, ще трябва някой да се заеме с теб. Всъщност кога си се мил за последен път?

— Вие сте най-любопитният янки, когото съм срещал някога!

— Невъзпитан малък скитник! — изръмжа Коул Лейтимър. После протегна успокоително ръка и каза: — Хващай сандъка и тръгвай с мен!

Той се насочи право към кръчмата, която беше забелязал преди, и остави зяпналото от учудване хлапе зад себе си. След няколко крачки остро му подвикна, без да се обръща:

— Хайде тръгвай, момче! Недей да стоиш там и да зяпаш!

Хлапето се запрепъва след офицера. Нахлупило здраво шапка на главата си, то се бореше с тежестта на сандъка. Коул Лейтимър се спря пред входа на дървената постройка. Момчето вървеше плътно зад него и за малко не настъпи лъскавите черни ботуши. Успя да спре рязко, когато сините очи го погледнаха въпросително.

— Имаш ли име?

Момчето започна да се озърта от неудобство. То избягваше погледа на другия.

— Все някак трябва да се казваш, нали? — попита Лейтимър с подигравателна нотка в гласа си.

Късо, нерешително кимване потвърди въпроса му.

— Ъ-ъ, да… Ал, сър. Казвам се Ал — смотолеви то и поклати енергично глава.

Капитанът хвърли пурата си и заоглежда момчето с присвити вежди.

— Да не би да имаш нещо на езика?

— Н-не, сър — заекна Ал.

Коул погледна със съмнение смачканата му шапка. После отвори вратата.

— Внимавай с поведението и прибери тази шапка някъде, само не я дръж на главата си.

Момчето направи безуспешен опит да се усмихне. След кратък поглед към гърба на северняка то намръщено го последва в кръчмата. Едрата съдържателка прекъсна своята работа и проследи двамата, които пресякоха помещението и седнаха на малка маса близо до прозореца. Изразът на лицето й не се промени, когато огледа безупречно чистата униформа на офицера и дрипавото облекло на момчето. След това, леко намръщена, тя се залови с предишното си занимание — рязане на зеленчук. Капитанът сне шапката си. Момчето с нежелание стори същото. Намести се на посочения му стол. Лейтимър не повярва на очите си, когато видя неравномерно подстригания махагоновокафяв перчем на хлапето. Почти болезнено съчувствие се изписа на лицето му.

— Кой те подстрига така, синко? — попита той. Не забеляза трепването на долната устна на момчето, а само чу дрезгавия отговор:

— Аз.

Коул се засмя.

— Вероятно имаш талант за други неща.

Отговорът беше мълчание. Момчето обърна слабото си лице към прозореца. Сивите очи едва сдържаха сълзите. Коул се направи, че не забелязва нищо и извика кръчмарката. Тя застана до масата със скръстени ръце.

— Днес има гарнели — каза тя с гърлен, провлачен глас. — Препечени или по креолски? За пиене има бира, кафе, чай или мляко. Какво да бъде, сър? — попита тя, като проточи последната дума.

Коул не обърна внимание на леко недружелюбната нотка в гласа й. Беше свикнал с това, че жителите на Южните щати се отнасяха с презрение към него и към всички войници, които носеха синя униформа. Той беше пристигнал в Ню Орлиънс, когато генерал Бътлър беше губернатор на града. По онова време неприязненото отношение на хората беше още по-силно. Генералът се беше опитал да ръководи града като казарма. Беше издал команди и укази и беше убеден, че с това ще разреши всички проблеми. Неспособен да разбере твърдоглавата гордост на жителите и да се справи с нея, той се беше провалил напълно. И наистина градът беше на крачка от бунта, когато генералът беше отзован. Към своята войска обаче той се отнасяше със същата суровост. Някои войници бяха дори обесени, защото бяха заловени и да обират цивилни граждани. Ню Орлиънс не беше град, който се управляваше лесно, особено от човек, комуто липсваше достатъчно силна воля. Заради суровото си управление Бътлър беше мразен и от двете страни, южняците обаче щяха да мразят по същия начин и всеки друг янки в неговото положение.

— Ще взема препечени гарнели и една студена бира — заръча Коул на кръчмарката. — Момчето може да поръча каквото поиска, с изключение на бира.

Когато жената се отдалечи, Коул се загледа внимателно в своя подопечен.

— Струва ми се, че Ню Орлиънс не е подходящо място за момче, което мрази янките като теб. Имаш ли роднини тук? Ще намериш ли изобщо подслон?

— Имам вуйчо.

— Е, това е добре. Вече си помислих, че ще трябва да деля и квартирата си с теб.

Отговорът на Ал се забави, защото той се задави и се закашля.

— С янки не лягам в едно легло, можете да сте сигурен в това.

Капитанът въздъхна намръщено, после подхвана отново въпроса за работата.

— Предполагам, че по някакъв начин трябва да спечелиш някоя пара. Животът тук е доста тежък. Армията на Съюза предлага на хора като теб единствената възможност да намерят работа. В такъв случай може да става дума само за лазарета. Освен ако не предпочетеш да те зачислят към отделението по чистотата. Тогава ще метеш улиците.

Ал едва сдържаше гнева си.

— Можеш ли да четеш и да пишеш? — продължи капитанът.

— Малко.

— Какво ще рече това? Можеш да надраскаш името си или малко повече?

Момчето погледна офицера с яростно искрящи очи. После отвърна с безизразен глас:

— Повече, ако се наложи.

— Имахме неколцина негри, които почистваха лазарета, но ги мобилизираха — обясни Коул. — Нямаме почти никакви инвалиди вече, откакто годните за транспортиране ранени бяха върнати в своите части или бяха изпратени на почивка на изток.

— Няма да помагам при лечението на янки! — възрази момчето разгорещено. Сълзи замрежиха светлите му очи, когато продължи: — Вие всички убихте баща ми и брат ми, а с проклетото си плячкосване вкарахте майка ми в гроба!

Коул усети в себе си надигащо се съчувствие към дрипавото хлапе.

— Съжалявам за това, Ал. Моята задача е да спасявам живота на хората и да ги кърпя, без значение каква униформа носят.

— Ха-ха! Още не съм виждал янки, който не предпочита да граби и да пали из нашите земи!

— Откъде идваш всъщност, та имаш толкова „високо“ мнение за нас? — прекъсна го капитанът рязко.

— От горното течение на реката…

— От горното течение? — Гласът на капитана звучеше с хаплива ирония. — Може би от Гетисбърг или от Ченсълървил? Имената са ти познати, нали?

Момчето стисна зъби и отмести погледа си, но Лейтимър продължи с неотслабваща хапливост:

— Е, от твоя отговор може да се заключи, че си също такъв проклет янки, както и аз. А не бяха ли южняците тези, които ни нападнаха? И колко далеч нагоре по течението? Батън Руж? Виксбърг? Или може би Минесота?

Сивите очи на момчето хвърляха мълнии.

— Трябва да сте доста тъпо магаре, ако идвате от Минесота!

Пред тесния нос на момчето отново застана застрашителният пръст.

— Аз казах ли ти да внимаваш с обноските?

Момчето смело отблъсна ръката настрани.

— Маниерите ми са наред, янки. Но вашите, изглежда, не са! Майка ви не ви ли е учила, че хората не се сочат с пръст?

— Хей, внимавай! — предупреди офицерът меко. — Иначе ще ти събуя панталоните и ще ти нашаря задника!

Ал пое дълбоко въздух, при което почти се изправи от стола, после се сви като диво животно пред скок. Дълбоко в святкащите му очи се появиха опасни искри.

— Свалете пръста си от мен, янки, иначе рискувате да ви халосам! Няма да се оставя някакъв проклет северняк да ме напердаши!

След тази опасна заплаха Коул Лейтимър стана и със замислено изражение се наведе толкова ниско, че между лицето му и лицето на момчето остана само една педя разстояние. Четири очи — две сини и две сиви, се гледаха втренчено. Погледът на капитана беше твърд като гранит. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше тих и мек:

— Прекаляваш, момче!

Преди хлапето да успее да направи някакво движение, шапката му беше дръпната от рошавия перчем и хвърлена върху масата. Сивите му очи се разшириха от уплаха. С непроменен глас Коул продължи:

— Сядай и си дръж устата. Иначе ще те напердаша още тук!

Момчето преглътна, гневът му се беше изпарил, смелостта му го беше напуснала. То бързо седна и се загледа с нараснало уважение в северняка. Коул се отпусна обратно в стола. След като погледа известно време уплашеното хлапе, той заговори бавно и отчетливо:

— Никога не съм закачал жена и деца. — Момчето седеше неподвижно и изправено, погледът му не слизаше от лицето на капитана. — Но ако продължаваш, мога и да си променя навиците.

Изведнъж момчето се почувства не толкова сигурно в себе си. То сведе очи под погледа на мъжа. После чинно скръсти ръце в скута си и млъкна притеснено.

— Сега е по-добре. — Коул кимна насърчаващо. — Та колко нагоре по течението на реката?

Отговорът едва се чу:

— На няколко мили северно от Батън Руж.

Устните на капитан Лейтимър се разтегнаха в опрощаваща усмивка, когато забеляза, че момчето упорито избягва погледа му.

— Надявам се, че в бъдеще ще промениш мнението си за мен, Ал.

Момчето вдигна очи. Беше станало по-замислено, но по лицето му бързо се изписаха учудване и смущение, когато капитанът обясни:

— Моята родина е още по-нагоре по течението. Аз съм от Минесота.

От объркването му го извади внушителната фигура на кръчмарката, която се приближи до масата, като крепеше огромен поднос върху едната си ръка. Без всякакви обяснения тя постави пред тях съдове с препечени гарнели, от които се виеше пара. Последваха чиния с топли бисквити и табла със златистожълта пържена риба.

Жената едва-що се беше обърнала с гръб към масата, когато момчето вече дъвчеше парче риба и гребеше припряно от гъстия сос. Коул известно време го наблюдаваше развеселен, докато прегладнялото хлапе усети погледа на офицера върху себе си. То неловко отпусна парчето риба и загреба по-бавно с лъжицата. Капитанът се засмя кратко, гърлено и се залови съсредоточено с вкусните ястия. Макар че първоначално момчето се беше нахвърлило с голямо настървение върху храната, гладът му, изглежда, бързо се засити. То продължи да ровичка без интерес в чинията си, докато Коул бавно поглъщаше гозбите и се наслаждаваше на удоволствието от всяка хапка. Когато най-сетне привърши, той се облегна назад и избърса устата си със салфетка.

— Знаеш ли къде живее вуйчо ти?

Отговорът беше бързо поклащане с глава. Коул се надигна, хвърли няколко банкноти на масата и взе шапката си. После направи знак на момчето да тръгва. Ал с готовност грабна сандъка си и забързано последва високия мъж през вратата. Трудно можеше да откаже на капитана, освен това язденето беше несравнимо по-приятно от ходенето пеш.

Затова той с мъка се запрепъва след своя благодетел с тежкия сандък на рамо, обут в огромните си ботуши. Странна двойка представляваха безупречно облеченият офицер и мърлявото хлапе, докато пресичаха площада, за да стигнат до мястото, където на сянка беше завързан дългокрак рижав жребец. Коул хвана юздите. След това се обърна и заоглежда слабия малчуган с неговия тежък товар.

— Мислиш ли, че можеш да се крепиш заедно с багажа зад мен на седлото?

— Разбира се. Отрасъл съм на кон — поизхвърли се момчето.

— Качвай се тогава! Аз ще ти подам сандъка.

Коул държеше коня, докато момчето се опитваше да стъпи във високите стремена, а когато успя, се оказа, че краката му са твърде къси, за да стигне седлото.

— Нали каза, че яздиш от малък!

Ал с неудобство почувства как една силна ръка го подхваща под седалището и го повдига нагоре. Широко отворените му очи добиха смутен израз, когато другият го качи върху коня. Той ядно размаха ръце и промърмори някаква хаплива забележка. Но капитанът вече му подаваше сандъка, намести го пред момчето и каза небрежно:

— Предполагам, че досега си водил лесен живот, Ал. Ти си пухкав като жена.

Без да коментира повече, той хвана юздите и възседна коня, като прехвърли единия си крак направо през рога на седлото. След като се нагласиха, Лейтимър попита през рамо:

— Всичко наред ли е?

Ал потвърди. Коул обърна коня и пое по посока на пристанището. Беше разкошен, добре охранен кон и въпреки това допълнителният товар, колкото и да беше лек, му беше непривичен. Момчето беше прекалено гордо, за да признае, че с голям труд удържа обемистия сандък върху гладкия гръб на коня. Същевременното полагаше огромни усилия, за да избегне всякакъв допир със северняка. Всичко това правеше животното неспокойно, докато Коул накрая изгуби търпение и викна през рамо:

— Седни си здраво на задника, Ал, и стой мирен! Иначе и двамата ще се проснем на улицата! — Той се пресегна назад, хвана малката ръка и я притисна към хълбока си. — Ето, дръж се за куртката ми. Хвани се с две ръце и кротувай!

Ал колебливо изпълни заповедта и се намести по-удобно. Конят се успокои и ездата стана по-приятна. Плетеният сандък беше притиснат между двамата и ръцете на момчето го придържаха. Положението го задоволяваше. Въпреки всичко не влизаше в допир с омразната синя униформа.

Бележки

[1] „Червени яки“ — прякор на южняците по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.

[2] Делтата на Мисисипи. — Б.пр.