Александър Беляев
Ариел (43)

Глава XLIII
Нова измама

В разкошния апартамент на многоетажната сграда, където мисис Уорендър доведе Ариел, той завари полицая Тутс, Марк и мистър Уорендър, бащата на отвлеченото дете. Бащата изглеждаше съвсем убит, почти невменяем. Без да стане от креслото, той протегна ръка на Ариел, на лицето му се мярна болезнена усмивка и с жест го покани да седне. Той имаше енергични черти на лицето и късо подстригани, посивяващи коси на слепоочията.

— Благодаря ви, мистър, че се отзовахте на нашата мъка. Поговорете с тях — той посочи Тутс и Марк. — Аз… нямам сили, извинявайте.

— Задачата е проста, мистър — започна Тутс своите обяснения, — трябва само да се действува бързо и решително. Ето плана на града и снимка на небостъргача. С кръстчета са отбелязани етажът, апартаментът, прозорецът. Прозорците всякога са отворени. Ето плана на апартамента…

Тутс набеляза кратко, ясно и делово плана за действие.

— Ако днес детето не бъде в ръцете ни, утре вече ще е късно. Да вървим, ще ви покажа откъде можете да излетите…

От плоския покрив, на който Уорендърови си бяха направили градинка, Ариел се издигна стремително по отвесна линия.

Той отдавна не беше летял и с удоволствие се отдаваше на познатото чувство за свобода и лекота, на простора на въздушните стихии. И да се откаже от това?… О, ако можеше да отнесе Лолита в някоя прекрасна свободна страна с чудни цветя и дървета… Защо да не я отнесе в джунглите? Би свил гнездо върху клонесто дърво и би живял с нея и Шарад.

Но нямаше време да мечтае. Долу бучеше и тътнеше чуждият огромен град. А над главата му в синята бездна на небето мирно блещукаха звездите. Ариел отново погледна надолу. Той видя като огромен план остров Манхатън, разделен на квадратчета от кварталите, с тъмния правоъгълник на централния парк и Бродуей, проснал се през града. Целите брегове са назъбени от доковете и пристанищата. Ето широкия черен Хъдзън, отразяващ светлините на безбройните параходи и съдове за крайбрежно плаване, Лонг Айлънд… Статуята на свободата с неугасимия пламък в протегнатата ръка. Улиците, залени от светлина, изглеждаха като светеща решетка. Като тъмни, мрачни канари се извисяваха небостъргачите. Работният ден беше завършил и светлината в тях — угасена. Безбройните клеркове си бяха отишли по домовете. Долните етажи на небостъргачите и другите сгради пък пламтяха със светлините на витрините и рекламите и хвърляха червеникав отблясък върху стените. Върху някои тъмни небостъргачи се плъзгаха светлинни екрани. Тук-там прозорците на горните етажи още светеха. Тези светлинки изглеждаха като едри звезди, паднали от небето и недостигнали до земята.

А в далечината до хоризонта се беше проснала черната шир на океана с движещите се звезди на параходните светлини. Ариел чувствуваше прохладното дихание на океана и с удоволствие пълнеше гърди с чистия въздух на висините.

Доста трудно намери необходимия му небостъргач, етаж, апартамент, прозорец и полетя към целта. Беше първият прозорец от ъгъла.

Тутс не бе излъгал — прозорецът беше отворен и светеше.

Ариел отначало погледна през прозореца. Добре обзаведената стая беше празна.

Тогава той влетя през прозореца и се спусна на пода. Врати направо и вляво. Зад вратата отляво трябва да е детската стая. Да влезе там, да вземе детето, да го увие в одеялце, за да не се простуди, и да излети… Ако го срещне някой, нищо да не говори и да действува бързо, използувайки неизбежното объркване.

Ариел се насочи към вратата вляво и тихо я отвори. Видя детска стая. На креватчето лежеше дете, а над него нежно се беше навела жена. Детето не спеше. То се въртеше и тихо плачеше.

— Мамо — изведнъж извика то, протягайки ръчички.

Младата жена взе детето на ръце и го целуна с майчинска нежност. Детето сложи главичка на гърдите й и обви с ръчички шията и.

— Мъничкото ми, не плачи. Сам, не плачи, детето ми!…

Жената беше обърната с гръб към Ариел.

Ариел стоеше в пълно недоумение и нерешителност. Той не се съмняваше, че вижда майката на детето. Но коя е тогава мисис Уорендър и за какъв малък Сам говореше тя! Да измъкне детето от ръцете на майката! Люлеейки сина си, жената се обърна и забеляза Ариел. Тя се усмихна, тръгна доверчиво към него и извика:

— Най-после! Аз толкова ви чаках!…

Ариел съвсем престана да разбира какво става. Той стоеше неподвижно до вратата, без да знае какво да каже, какво да предприеме.

— Сам още от сутринта се оплакваше от болки в главичката — каза жената и подаде детето на Ариел. — Едно нещастие подир друго…

Ариел се досети, че го вземат за доктор. И за да разплете поне едно недоразумение, промълви:

— Извинете, мисис, аз не съм доктор…

Жената пребледня, изведнъж притисна здраво до гърдите си детето, отстъпи няколко крачки и със страх запита:

— Кой сте вие? Как влязохте? Да не сте от онези? Да не сте от онези ужасни хора, които искат да отнемат моето съкровище?… — И замълча, гледайки сина си с тревога.

Не! Ариел изобщо не беше способен за такива работи! И най-добре би било да се обърне, да изтича в другата стая и да отлети през прозореца, като остави нещастната жена да мисли, че всичко, което стана сега, е било халюцинация. Но му хрумна мисълта, че са го въвлекли в измама, в някакво гнусно престъпление, и му се прииска да разбере истината.

— Извинете, мисис, не се страхувайте от мене… Ще ви обясня веднага всичко. Сигурно тук става някакво недоразумение.

— Джордж! — извика жената, цялата разтреперана.

Вълнението й се предаде и на детето и то заплака.

Чуха се бързи стъпки и в стаята влезе мъж на средна възраст. Като видя Ариел, той пребледня като жена си, застана между нея и него, сякаш я защищаваше, и строго, почти грубо запита:

— Кой сте вие? Какво искате?… — После, като се вгледа в Ариел, извика с искрено учудване: — Мистър Биной?!

— А вашата фамилия, сър?

— Уорендър. С какво мога да ви услужа?

— Уорендър? — със същото учудване извика Ариел. Те се гледаха известно време с недоумение. После Ариел, убедил се вече окончателно, че са го измамили, реши да разкаже откровено всичко на родителите на Сам.

— Аз трябва да поговоря с вас, мистър.

И в кабинета на Уорендър Ариел разказа как е бил въвлечен в работата, премълчавайки само за способността си да лети.

— Бандитите искаха да използуват моята изключителна ловкост. Аз се промъкнах при вас… по корниза от съседния апартамент. Извънредно съм доволен, че не станах оръдие на тези ужасни хора — завърши Ариел.

— Вярвам ви, мистър Биной. Вие сте били заблудени и сте действували от благородни подбуди. Извинете, но въпреки спортния ви гений, вие, изглежда, сте много неопитен млад човек и малко запознат с нашата страна. Впрочем такъв ловък ход може да заблуди не само простодушен младеж… Ужасно е да се помисли! Защото, ако случайно жена ми не е била край детето, което се разболя нещо, катастрофата би била неминуема. Детето би загинало, нашият живот би бил разбит, но и тези хитри и безжалостни хора са разчитали, че като вземете волно или неволно участие в едно престъпление и с това се компрометирате, ще се окажете всецяло в ръцете им, ще станете техен роб, тяхно сляпо оръдие, защото те всякога биха могли да ви поставят на електрическия стол — обикновения начин за екзекуция в нашата страна, — стоварвайки върху вас своите престъпления. Полицията е подкупена от тях… Ужасно! Още едно тяхно покушение не сполучи. Но какво ще стане утре?

И мистър Уорендър на свой ред разказа на Ариел за кошмара, в който той и жена му живеят цял месец, показа му също и анонимните писма с искания да внесе пари.

— Аз платих вече много, но колкото повече давах, толкова повече те искаха, заплашвайки на всяка цена да откраднат детето. От своята усамотена вила се преселих за безопасност тука. Тук, мислех, трябва да пазя само вратите, без да се безпокоя за прозорците. Наех слуги специално да наблюдават идващите тука хора, но кой ще гарантира, че и между слугите няма съучастници на гангстерите — крадци на деца? За нас изглежда, остава едно — да напуснем тази страна! — с тъга завърши той.

Ариел погледна часовника. Наближаваше полунощ. Той стана.

— Напълно ви вярвам, мистър Биной — каза на сбогуване мистър Уорендър. — Бандитите не се държат така. Можете спокойно да напуснете моето жилище. Трябва обаче да ви предупредя, че на бандитите не може да се изменя безнаказано. А вие им изменихте. Животът ви е в голяма опасност. И най-добре за вас би било да напуснете Ню Йорк, а още по-добре изобщо да напуснете Америка.

— Благодаря ви за съвета, мистър Уорендър! Така и ще направя. Вие сте прав. В тази страна дори добрата постъпка неочаквано се превръща в ужасно престъпление!

На сбогуване мистър Уорендър стисна здраво ръката на човека, който насмалко не отнесе неговия син на мъчителна смърт.

Като излезе от кабинета на Уорендър, Аврели закрачи замислено по дългия коридор.

Ето до какво го довежда в този ужасен свят неговата способност да лети! Пирс и раджата, и пасторът, и Четфилд, и бандитите — за всички той е само оръдие на техните лични користни цели. Тук той никога не ще се измъкне на самостоятелен, независим път, не ще си уреди честен и спокоен живот.

Чудният дар, за който бленуват хората в мечтите и сънищата си, се превръща тук в някакво проклятие.

Не, по-скоро да бяга от този град, от тези безсърдечни, жестоки хора!

Какво да прави по-нататък?

Положението му е много рисковано. Ами ако Уорендър или жена му са позвънили в полицията? При това край небостъргача можеха да дежурят гангстерите и техните съучастници. И Ариел реши да излети от един прозорец на коридора.

Ариел летеше стремително през града… Като набеляза най-затъмнената част на парка, бързо се спусна и излезе на алеята.

Насреща му тичаха няколко души, очевидно забелязали падането на някакъв предмет.

— Падна ли някой? — задъхвайки се, попита един.

— Не някой, а нещо — отговори друг. Вие не видяхте ли, мистър — обърна се той към Ариел.

— Да, аз също видях… Ей там… Струва ми се зад решетката, до лехата — отговори Ариел и посочи встрани. И забърза нататък, въздъхвайки с облекчение. Всичко свърши благополучно.