Серия
Рама (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rendezvous with Rama, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 56 гласа)
Допълнителна корекция
beertobeer (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Артър Кларк. Среща с Рама.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №4

Превод от английски: Александър Бояджиев

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979

Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979

Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.

Код 08 95366–21431/5714–57–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

 

Arthur Clarke. Rendezvous with Rama

Ballantine Books, New York, 1976


На Шри Ланка,

където изкачвах

стълбата на боговете.

1. Космическа стража

Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна Москва с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на Вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току-що създадената атомна бомба.

В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 години метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първия век по Земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс. И така дойде неизбежното…

В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без никакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.

Някъде над Австрия то започна да се разпада със серия взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.

Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.

Загинаха шестстотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражение някаква голяма война; докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау[1].

След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията няма да бъдат още по-лоши.

Тогава решиха да няма следващ път.

Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.

Така се зароди планът „Космическа стража“. Петдесет години по-късно той оправда своето съществуване, макар и по начин, който не допускаше нито един от неговите създатели.

Бележки

[1] Катастрофално избухване на действуващ вулкан в Индонезия през 1883 година. Бел.пр.