Александър Беляев
Ариел (17)

Глава XVII
Ябълката на раздора

— Кога най-после ще отидем в училището-санаториум, мистър Боден? Ето вече шести ден откакто сме в Мадрас, а аз още нищо не зная за съдбата на брат си.

— Търпение, Джейн — отговори Боден, заливайки бифтека с портър. Където и да се намира англичанинът, на масата му трябва да има любимите английски ястия и напитки. — Аз ви говорих вече, че в училището има карантина. Тази проклета страна не остава без епидемии. Току-виж, сам хванеш нещо като тропическа треска, ако не и по-лошо. Тук заразата преследва човека на всяка крачка. Лакеят може да ви поднесе на добре наредената маса холера, а вестникарят-туземец да ви предаде с новия вестник чума.

— Нима чумата не се пренася от гризачите и насекомите? — запита Джейн, която беше прочела нещо в своите книги за Индия, и отмести чинията с недоядената риба.

— Най-страшната, белодробната чума, се предава чрез предмети. Нима това не ви е известно? Ето защо ви препоръчвам да не излизате от къщи и да не четете вестници.

— Аз и така съм като арестувана — с въздишка каза Джейн. — Да дойдеш в Индия и да не видиш нищо освен тези покриви! — Джейн махна ръка към „Черния град“ — квартала на туземците, безредно разпрострял се зад река Кувам.

Те седяха върху плоския покрив на осеметажния хотел, обзаведен с европейски комфорт. Раираният навес в зелено и оранжево защищаваше от палещите слънчеви лъчи. Между масите имаше палми в качета и вази с цветя. Върху масите шумяха електрически вентилатори. В нови кофи от сребро имаше разхладителни напитки в лед.

Хотелът беше близо до реката. От прозореца на стаята си Джейн, наблюдаваше пъстрия живот на „Черния град“. По тесните криви улици се движеха тълпи тъмнокожи, шоколадови, кафявожълтеникави хора в пъстри костюми и Джейн, като си спомняше прочетените книги, се стараеше да определи към каква раса принадлежат тези хора. Движеха се магарета, биволи, коне, скърцаха талиги, тичаха кучета. Крещяха пронизително продавачи на лед, лимонада, цветя. Пищяха флейти, глухо думкаше барабан, проточено пееха просяци, саниаси — „светии“ — декламираха напевно свещени химни, събирайки слушатели, навсякъде с маймунска ловкост тичаха нагоре-надолу полуголи деца.

Нажежените от слънцето плоски покриви бяха пусти. Когато слънцето захождаше, въздухът ставаше малко по-прохладен, небето пламваше от едрите звезди и изгряваше луната, някаква особена, индийска луна, заливаща целия свят със зеленикава светлина и с въгленочерни сенки — улиците опустяваха, затова пък покривите все повече се пълнеха с хора, излезли да подишат вечерна и нощна прохлада. Те донасяха тук рогозки, възглавници, подноси с ядене и започваха оживен разговор. Кресливи гласове предаваха от покрив на покрив последните новини — за умиранията, за болестите, за ражданията, сватбите и сватовствата, за семейните караници, покупките и домакинските разноски. По този безжичен телеграф всички събития на деня ставаха достояние на „Черния град“.

Ако Джейн знаеше местните езици, тя щеше да чуе интересните разговори за летящия човек, който вълнуваше всички умове. Но за Джейн всичко това беше само „кресливо бърборене“, което действуваше на нервите й.

Често, дори твърде често, по улиците се движеха погребални процесии. Пронизителните звуци на флейтите късаха душата. Труповете отнасяха извън града, за да ги изгорят. Жените в бели траурни облекла ридаеха.

В този „Черен град“ умираха едва ли не повече, отколкото се раждаха.

Джейн бързаше да се махне от прозореца, за да не вижда тази обилна жътва на смъртта.

Не е чудно, че Боден успя да наплаши девойката. Откакто бяха пристигнали в Мадрас, тя посети само ботаническата градина, която я порази с разкоша на тропическата си растителност. На връщане от градината й се случи да види слон, покрит с чул и със седнал на него водач.

„Но може би този слон е от цирка?“ — помисли девойката.

— И Доталер през цялото време се губи някъде — каза тя, като белеше разсеяно един банан. Тя се хранеше почти изключително с банани и яйца, които смяташе за най-предпазени от зараза.

— Мистър Доталер, както и аз не седим със скръстени ръце — възрази Боден, който беше вече преминал към любимите коктейли и ликьори. — Ние се надяваме скоро да ви съобщим добри новини!…

Боден и Доталер действително не седяха със скръстени ръце. Най-малко главите им усилено работеха.

По пътя те се гледаха един друг като врагове и всеки се стараеше да изучи характера и слабите страни на другия. Целите им не съвпадаха — за Боден беше изгодно Аврели да стане ненормален, но да продължава да живее колкото се може повече, за Доталер беше по-желана смъртта на Аврели, понеже в такъв случай имуществото на покойния би преминало към Джейн. От Джейн Доталер беше получил всички пълномощия за водене на имуществото й. Използувайки нейната житейска неопитност, той би могъл безнаказано да прехвърли капиталите й в своя джоб.

Боден дълго мислеше — през време на пътуването пред него не бяха обичайните кукумявкини очи на съдружника и това го правеше по-малко решителен.

Как да постъпи? Да отвори очите на Джейн за поведението на Доталер или пък да сключи с него съюз? Бедата беше в това, че Джейн дотолкова не се доверяваше на Боден и Хезлън, че и да се скара с Доталер, не би предала управлението на имуществото си на почтените съдружници. С какво обаче да заинтересува Доталер? Да сключи троен съюз Боден-Хезлън-Доталер и да делят печалбата на три части? Но имуществото на Аврели беше много по-голямо от това на сестра му. За Боден и Хезлън такъв троен съюз не беше изгоден. Трябва да се измисли някаква друга комбинация. Колко бяха необходими на Боден тук очите на Хезлън!

Все пак Боден почна да напипва почвата за съглашение. Доталер се държеше уклончиво. В Мадрас обаче той проведе самостоятелна линия.

Пирс, с когото Боден без знанието на Джейн се виждаше всеки ден, веднъж му каза, че Доталер вече му правил някои намеци: ако Аврели бъде намерен и умре, то Пирс ще получи голяма сума. Този мошеник Пирс на свой ред намекна на Боден, че дали Ариел ще остане жив, или ще умре, ще зависи от условията: кой ще даде повече — Боден или Доталер.

— Преди всичко трябва да се намери Ариел — каза Боден на Пирс.

— И какво тогава смятате да правите с него? — запита Пирс.

— Да бъде признат по съдебен ред за недееспособен като психично болен и да бъде държан под здрав ключ в Лондон. Не забравяйте, че аз съм негов настойник! — отговори раздразнено Боден.

Този отговор не се хареса на двуликия Янус — Пирс-Бхарава. Летящият човек е най-ценна придобивка за Теософското дружество, а, значи, и лично за Пирс, и да го изпусне из ръцете си, както и да бъде убит, е неизгодно. Но по-добре е да бъде убит, отколкото да бъде изпуснат.

Пирс не каза нищо, но в душата си реши, че все пак е по-добре, когато дойде време, да се спазари с Боден: Боден, като се сдобие с пожизнено настойничество над Ариел, да се разпорежда с неговото имущество, а Ариел пък може да бъде предоставен на теософите, макар и срещу голямо възнаграждение — лондонският център ще се съгласи на това.

Но преди всичко трябва да се намери Ариел. На Пирс беше известно, че Ариел и Шарад са летели върху крилата на самолета, който пътува за Мадрас, и недалеч от града са напуснали този самолет. По-нататък следите на бегълците се губеха.

— Във всеки случай те трябва да се намират някъде в околностите на Мадрас — каза Пирс. — Гладът ще ги застави да отидат при хората. Мои агенти са разпратени по всички селища.

— Но Ариел може да отлети — възрази Боден.

— Във всеки случай с Шарад не ще отлети далече, а той няма да остави Шарад — заяви уверено Пирс.

Ни единият, ни другият знаеха, че Ариел и Шарад отлетяха с обратния рейс на самолета на североизток — в Бенгалия.

— Сега последният въпрос — каза Боден. — Вие, Пирс, все пак трябва да поговорите с мис Халтън. Не мога да я заведа в несъществуващото училище-санаториум. Вие трябва да се представите за директор на този митичен санаториум. — И Боден обясни на Пирс как трябва да се държи и за какво да говори с Джейн.

Срещата на Пирс с Джейн Халтън стана още същия ден.

В европейски костюм и големи костенуркови очила Пирс имаше солиден, внушаващ доверие вид.

Той се извини, че не е могъл да я посети по-рано. В училището имало карантина. Пирс изрази съжаление по повод печалната съдба на нейния душевноболен брат. Училището-санаториум направило всичко възможно да върне душевното здраве на Аврели, най-добрите психиатри го лекували, но болестта се оказала твърде упорита. По време на една от кризите на болестта Аврели избягал въпреки най-строгия надзор. Защото тези душевноболни притежават необикновена хитрост, смелост и находчивост. Измъкнал се на един от покривите, от покрива прескочил на дървото и избягал. Но нека тя не се безпокои! Ще го хванат. Всички мерки за това са шеги.

Джейн искаше да разпита подробно Пирс за характера на заболяването на Аврели, но в това време неочаквано се яви Доталер, който се губеше някъде три денонощия. Той имаше изморен вид и беше развълнуван. Дори не се беше избръснал и не беше сменил пътническия си костюм.

— Аврели е намерен! — без да поздрави, извика той и се тръшна в креслото.

— Къде? Как? — се чуха въпроси.

— Смъртно съм уморен. Дайте ми, моля, вода.

Джейн му подаде чаша вода.

— Благодаря ви. Ето как го намерих: щом долетяхме в Мадрас, още първия ден се обърнах към един свой колега, адвоката Уултън, който живее вече двадесет години в Индия и я познава на пръсти. Той има огромни връзки. Аз го помолих, ако узнае нещо ново за летящия човек, да ми съобщи незабавно.

— За летящия човек ли? — с учудване запита Джейн.

— Да, за Аврели. Това е негова мания, не ви ли казаха? Той си въобразява, че може да лети… И ето, преди три дена мистър Уултън ме повика и ми съобщи, че при него бил един клиент от Удайпура. На клиента се случило да чуе от познат, който посетил местния раджа, че у този раджа се появил летящ човек. Други подробности не узнах, но единият край на нишката беше в ръцете ми.

— Защо не ми казахте това? — с неприязън запита Боден.

— Вие сам разбирате, че не биваше да се губи ни минута — възрази сърдито Доталер.

— Трябваше да ни телеграфирате пътьом. Ние бихме помогнали — вълнуваше се Боден, но Доталер остави забележките му без отговор и продължи: — Направо от Уултън отидох на аерогарата и отлетях за Калкута, оттам за Удайпура, там намерих познатия на Уултън, узнах от него къде се намира резиденцията на този раджа и се запътих към него. Раджа Раджкумар, казват, бил типичен източен деспот и опърничав, не благоволи да ме приеме. Тогава успях да подкупя този-онзи от слугите и да узная, че летящият човек действително се намира в двореца на раджата. Как е попаднал там, не разбрах. Казват, че летящият човек много забавлява раджата. Като узнах това, веднага се върнах, за да ви съобщя за моята находка. В какво можете да ме упрекнете, мистър Боден?

— Върнахте се само защото раджата не ви прие и ви потрябва нашата помощ — злъчно забеляза Боден.

— Дори и така да е, какво лошо има в това? — възрази Доталер. — Ако раджата ме приемеше и ми дадеше Аврели, бихме се върнали заедно с него и толкова.

Боден не сметна за нужно да продължава спора с Доталер. Но и за Боден, и за Пирс беше ясно, че Доталер се опитваше да хване всички нишки в своите ръце. За щастие не успя.

Обаче Доталер съвсем не разказа всичко, което узна, видя и правеше.

Той действително беше успял да научи къде се намира Аврели. Научи и за обстоятелствата, при които Аврели беше попаднал в двореца на раджата, макар и да не повярва, че Аврели може да лети. Със самия раджа ловкият адвокат не се и опита да се срещне. Той имаше друга цел. Доталер се запозна със слуги на раджата от най-низшите и най-презрените. Адвокатът разчиташе, че сред тях ще намери подходящ за целите си материал. Той искаше да ги подкупи, за да убият Аврели. Но слугите се оказаха толкова наплашени, че предложението на сахиба ги хвърли в неописуем ужас. Сахибите всякога излизат сухи от водата, а туземците-слуги ги очакват най-ужасни мъчения, ако раджата узнае за предателството и престъплението им.

„Ако ми предложеха златен слитък колкото този дворец, стигащ с върховете си в небето, аз и тогава не бих се съгласил“ — отговори на Доталер белобрад старец градинар. В такъв дух отговориха и другите слуги.

Доталер веднага разбра, че с тези хора не може да се сговори. Нещо повече, страхувайки се от отговорност, те можеха да донесат на раджата за замислите на сахиба. Беше опасно да се остава дълго във владенията на раджата при такива обстоятелства.

За Доталер не беше трудно да си уреди аудиенция при раджата — както всички местни князчета той охотно приемаше сахибите. Но ще пусне ли раджата Аврели? Това е още въпрос. Всички слуги твърдяха, че раджата много държи на летящия човек. И дори раджата да го пусне, то какво ще спечели Доталер? Не може Доталер, като получи Аврели, сам да го убие. Адвокатът беше твърде предпазлив, за да стане непосредствен участник в убийството. Ако пък Аврели загине в двореца на раджата, Доталер ще остане настрана. Друга е работата, ако Аврели изчезне безследно, след като раджата го предаде в ръцете на Доталер. Разбира се, Доталер може да се позове на бягството на Аврели и последвалата го случайна гибел. Но Доталер ненапразно беше адвокат. Той знаеше от практиката си на защитник как най-малкият пропуск, непредвидливост довеждат престъпника до съдбоносни последствия и как понякога след няколко години се откриват престъпления, изглеждащи съвсем забравени. Не, не е работа за джентълмен да цапа ръцете си с кръв. Нека това правят други, управлявани от умели ръце!

В края на краищата може да се помири с това, че Аврели ще остане жив. Важното е да го измъкне от ръцете на Боден и Пирс. Аврели скоро ще бъде пълнолетен. Използувайки Джейн, Доталер ще вземе мерки съдът да признае Аврели за нормален. Настойничеството ще бъде прекратено. Младежът ще отиде да живее при Джейн и разбира се, както и сестра му, ще предостави на него, Доталер, да управлява, да води всичките му работи.

И Доталер състави нов план. Ако при раджата отидат сестрата на Аврели, неговият настойник и Доталер и предявят своите права върху Аврели, упоменавайки при това, че той е син на лорд и едър капиталист, раджата ще бъде принуден да отстъпи. Джейн не ще поиска повече да се разделя с брат си. Всичко ще бъде наред.

— Аз казах вече — продължи след кратко общо мълчание Доталер, — че раджата е деспот и своенравен. Но ако при него се явите вие, мис Джейн, и вие, мистър Боден…

— А аз за какво говорех? — не издържа Боден. — Без нас няма да мине!

— И аз казвам същото. Вие, струва ми се, искате да се карате, мистър Боден?

— Аз също трябва да отида — заяви Пирс.

— Вашето отиване не е необходимо, както ми се струва — възрази Доталер намръщен.

— Крайно необходимо е — настояваше Пирс. — Като директор на училището-санаториум, където се намираше на лечение Аврели Халтън, аз мога да засвидетелствувам на раджата, че младежът е невменяем и затова трябва да бъде при специален режим.

Оценявайки положението, при което Доталер в настоящия момент се явява като най-опасен съперник, Боден реши да има при себе си един съюзник повече и поддържаше Пирс. Джейн не възразяваше и Доталер беше принуден да се съгласи.

Решиха, без да губят време, да отлетят същия ден.

Доталер пое ролята на водач. Без особени приключения те стигнаха до приказните дворци на раджата.