Александър Беляев
Ариел (16)

Глава XVI
Отново в робство

Незабелязано Ариел свърна настрана, излезе на брега на езерото и тръгна по пътя към замъците, без да обръща внимание този път на тяхното ослепително великолепие.

Истеричен вик на жена го изтръгна от замислеността.

Ариел спря и се огледа.

Вляво от него се простираше ниска каменна ограда, която отделяше градината на раджата от пътя. Полугол тъмнокож човек метеше пътя. Зад оградата в градината се виждаше кладенец. До кладенеца стоеше жена от „правоверните“ в зелено копринено сари. Тя с ужас се навеждаше над кладенеца, скубеше разчорлените си коси и бясно крещеше:

— Синът ми! Синът ми! Спасете го! Падна в кладенеца.

Метачът хвърли метлата, прескочи през оградата и се затича към кладенеца, за да измъкне падналия.

Но жената, като видя метача, полетя насреща му подобно на разярена лъвица и широко разпери ръце.

— Да не си посмял! — закрещя тя. — Не се приближавай! Твоят дъх осквернява!

— Но ти викаше за помощ — възрази уплашеният метач и се спря.

— По-добре моят син да се удави, да умре, отколкото да бъде осквернен от твоето докосване! — фанатично извика тя.

Полуголият мъж, парий, принадлежащ към наследствените метачи, наведе глава като бито куче, повлече се към оградата, прескочи я и отново се зае с метлата, нервно тресейки глава.

А жената отново закрещя:

— Спасете го! Спасете го!

От замъка дотичаха слуги. Но всичките те бяха парии. Като видяха как жената посрещна метача, слугите спряха на установеното от обичая разстояние, без да знаят какво да правят. Някои от тях се затичаха обратно към замъка, може би досетили се да извикат на помощ хора от висшата раса.

Жената прегракна, престана да крещи. Сега тя с ням ужас гледаше в кладенеца. Настана зловещо мълчание.

И изведнъж Ариел чу заглушен жален детски плач, приличен на врещене на козле.

Забравил всичко, той се издигна нагоре, описа дъга от пътя към кладенеца и като забави полет, започна да се спуска в него. Зрителите извикаха и се вкамениха, а майката на детето падна на земята.

Ариел почувствува хладина. Кладенецът беше дълбок. След яркото слънце той нищо не виждаше. Но скоро на дъното заблестя водата и в нея черно петънце. Навярно детето се блъскаше — от черната точка се разнасяха бляскащи кръгове. Нещо закачи Ариел за ръката. Беше въже.

Като слезе на дъното, Ариел видя, че за въжето беше привързано ведро. То плаваше на една страна, вече напълнено наполовина с вода, а в него — момче на три-четири години. При всяко движение ведрото все повече се пълнеше. Още минута и детето щеше да потъне.

Ариел хвана детето и почна бавно да се издига. Водата се стичаше от детето и на струи падаше долу. По каменните позеленели стени на кладенеца се виждаха едри капки влага.

Ярка светлина и топлина облъхнаха главата и раменете на Ариел. Той замижа, после отвори леко очи, за да набележи място, където да сложи спасеното дете, отново примижа, премина през ръба на кладенеца и долетя до жената. Някой измъкна детето от ръцете му. В същото време той почувствува как няколко ръце го хванаха.

Ариел отвори широко очи и видя хора, облечени в богати копринени тъкани, обшити със златни шарки. Като дъга след дъжд блесна голям елмаз на нечия дреха в малинов цвят.

— Отвържете въжето от ведрото — каза повелително човекът с елмаза.

Няколко слуги се хвърлиха към кладенеца, вдигнаха ведрото и развързаха въжето.

Ариел беше предаден в ръцете на слугите. Те го вързаха здраво, при което хората с богатите дрехи се отстраниха по-далече от тях, за да не се осквернят.

— Водете го в двореца! — продължи да командува човекът с елмаза.

И преди изуменият Ариел да успее да произнесе и дума, го поведоха към двореца, вързан и сред тесен обръч от слуги, които държаха края на въжето.

„Не ще отлетя!“ — помисли Ариел.

Той чу как майката на спасеното дете каза на дотичалата стара жена:

— Дамини! Вземи Анат и го отнеси при мене в зенана^[1]. Аз не мога да се докосна до него. Може би той е осквернен.