Александър Беляев
Ариел (21)

Глава XXI
Съгласен

Отведоха Ариел в стаята, която се намираше до спалнята на раджата. Раджата искаше Сидха да бъде по-близко до него.

За летящото същество бяха отделени дванадесет слуги, сякаш той беше принц по рождение. Впрочем слугите бяха едновременно и пазачи на пленника.

С ниски поклони те предложиха на господин Сидха да вземе вана с благоуханни есенции, облякоха го в скъпи дрехи и му поднесоха изобилен и вкусен обяд.

Имаше редки плодове, между тях и бирмански мангустани, които Ариел никога не беше виждал и не знаеше как да ги яде. Той смутено мачкаше и късаше плодовете, мъчеше се да ги разкъса със зъби.

Прислужващият почтен индус с посивели коси, величествен като брамин, скривайки усмивката си, каза:

— Разрежи ги с ножа, господарю, и опитай онова, което се намира вътре. „За бог не знае твърде много“ — помисли си старецът.

След обяда Ариел се изтегна с удоволствие върху дивана. Наведено над него, едно мургаво момче му правеше хлад с ветрило. Покрай високия прозорец с решетка прелитаха лястовички и Ариел им завиждаше.

Тука е по-добре, отколкото в „Дандарат“, и все пак не беше спокоен. Той имаше вече представа за раджата, който с такава лекота минава от ласки към жестокост. Сега Ариел е добре, но какво го очаква утре?… С какво удоволствие би сменил тази позлатена клетка със скромната къщурка на Низмат! Какво ли мислят за него старецът, Лолита и Шарад? Той изчезна така внезапно… Нима за цял живот е обречен да преминава от една клетка в друга? Защо не е свободен като лястовичките? Ако не беше тази желязна решетка, Ариел би отлетял заедно с тях в синия простор на небето.

През деня раджата наднича няколко пъти в стаята на Ариел, ласкаво се осведомяваше добре ли е, доволен ли е от храната и слугите.

Раджата нямаше търпение да си поиграе с новата играчка, но Шияма го убеди да не безпокои Сидха — нека днес си почине. А раджата, въпреки своя източен деспотизъм, в много случаи отстъпваше на своята любима раджина, която се смяташе за една от най-красивите и умни жени в Индия и му беше полезна помощница в работите със сахибите. Онова, което той не можеше да постигне, постигаше го лесно Шияма с няколко ловко казани думи и с очарователната си усмивка.

И през нощта, събуждан няколко пъти от лек шум, Ариел виждаше край себе си раджата по халат и чехли с извити нагоре носове.

Сутринта вратата се отвори, влезе раджата в същия халат и с връзка вестници в ръце и като приседна до Ариел, каза:

— Ето че ние научихме едно-друго за тебе, Сидха! Аз не обичам да чета вестници, но моят секретар ми посочи бележката за летящия човек. Това естествено си ти. И разбира се, не си се появил в този свят вчера на пътя край моя дворец… Слушай, Сидха, или който и да си ти — продължаваше да гука ласкаво и нежно раджата като гълъб, — довери ми се и няма да загубиш… Да вървим, ще ти покажа някои работи. Но аз вече те предупредих. Не се обиждай, докато не се споразумеем с тебе и не станем приятели, аз ще те държа с верижка. Моите ковачи и златари работиха цяла нощ и приготвиха златна верига. Но тя е тежичка и освен това недостатъчно здрава. Стана нужда да се направи желязна със златен обръч-пояс. Пареш! — викна раджата.

Подрънквайки с веригата, влезе слуга, опаса кръста на Ариел със златния обръч, заключи го и предаде на раджата ключа и края на веригата.

— Да вървим! — повтори раджата, хванал здраво в ръце веригата.

Той поведе Ариел по безкрайната редица зали, украсени със злато, мрамор, слонова кост, майолика. Навсякъде мозайка, скулптури, инкрустации, вази, статуи, цветя…

Стените на една зала бяха целите покрити с кехлибар, на друга — с планински кристал, на трета — със слонова кост. Над вратите се извисяваха огромни слонски бивни в златна обковка, украсени с най-тънка резба.

От „слоновата зала“ стълбата водеше надолу.

Те се спускаха дълго, докато стигнаха в подземието. Раджата взе светилник и тръгна по коридора, осветявайки пътя. Още една стълба, още по-дълбоко подземие и най-после спряха пред чугунена врата с излета барелефи, изобразяващи фантастични знаци и дракони.

— Намираме се под езерото, което ти видя — каза раджата и отвори тежката врата. — Върви.

„Дали раджата не иска да ме затвори в подземието?“ — помисли си Ариел и влезе в тъмното помещение.

Изведнъж нещо щракна и пламна ослепителна светлина.

Покрай стената под ниския каменен свод имаше ковчежета с оковани с мед капаци. Тези капаци внезапно подскочиха и пред изумения поглед на Ариел неочаквано се откри картина, каквато рядко може да види човек. Едни ковчежета бяха напълнени догоре с едри рубини като кръв, други бяха пълни с изумруди с цвета на морската вода, в трети като небесната дъга блестяха елмази и брилянти…

Тук имаше сандъчета с топази, хризолити, бисери, тюркоази, рубини, ахати, сапфири, гранати, хризопрази, аквамарини, турмалини… Червени, сини, зелени, жълти, светещи и матови камъни…

По-нататък имаше сандъци с кюлчета злато, златен пясък, сребро, платина.

Изглеждаше невероятно, че толкова съкровища са събрани в един дворец, у един човек.

— Разбираш ли, Сидха, какво означават тези красиви камъчета и златото? Това е власт над хората. Едно камъче в ръката — и всеки чиновник-сахиб ще направи всичко, което пожелая… Аз им дадох не малко такива камъчета. Повече камъчета — и вицекралят на Индия ще направи всичко според моето желание, а още повече — и сам кралят на Великобритания ми изпраща грамота с титлата сър и любезно писмо. Ще ти ги покажа. Та ето, Сидха, който и да си ти, каквото и да е твоето минало, аз мога да те оставя при мене, ако пожелаеш сам. И ти ще получиш при мене онова, което никъде няма да намериш. Помисли. Можеш да не ми отговаряш сега. Ще дойда при тебе след закуска.

Върнаха се в двореца.

Ариел остана сам. Той се страхуваше най-много да не попадне отново в ръцете на Пирс. А никой освен раджата не ще може да го защити, ако Пирс го намери. В това Ариел не се съмняваше. Засега има благоволението на раджата. Защо да не се остави в неговите ръце? Лолита е близко, с нея ще намери начин да се види. „Ако раджата смени милостта с гняв… — Ариел се усмихна и политна към тавана. — Нима няма да мога да отлетя?“

И когато раджата се яви след закуската, Ариел му разказа честно всичко, което знаеше за себе си и за училището „Дандарат“.

Раджата се заинтересува много от разказа му и особено от училището.

— А няма ли там още някакви чудни младежи като тебе? — запита той.

— Има такива, тялото на които може да свети или да изпуска аромат, има гадатели на мисли, предсказвачи на бъдещето…

— Трябва непременно да се каже на Мохита за това. Но ти, млади човече, все пак си чудо на чудесата. И така, съгласен ли си да останеш при мене по своя воля? Ако си съгласен, аз ще сваля решетката от прозореца и ще хвърля тази верига в езерото.

„А ако не се съглася, ти ще хвърлиш и мене самия в езерото“ — помисли Ариел и отговори:

— Съгласен съм. Но как се казваш и кой си ти?

Раджата се разсмя.

— Ти наистина си паднал от небето. Аз съм раджа Раджкумар. Ти все пак си необикновен човек, макар и човек. Много ми е драго, Ариел. Отсега нататък ще се ползуваш с пълна свобода в пределите на моите дворци и паркове. Но не по-далече! Даваш ли дума?

Ариел си спомни за Лолита — за нея той не каза на раджата, мислеше да поиска разрешение да лети из околностите, но реши, че е още рано да се обръща с такава молба, и отговори:

— Давам дума.

Раджата беше необикновено доволен. Без верига с летящия човек можеха да се измислят много повече забавления. Това беше най-важното.

Още същия ден решетката от прозореца беше свалена, а веригата захвърлена в езерото.