Александър Беляев
Ариел (14)

Глава XIV
И боговете могат да завиждат на хората

Ариел и Шарад си почиваха след преживените вълнения. Низмат и Лолита се грижеха за тях; на Ариел те едва ли не се молеха. Шарад наричаше вече Лолита сестра — диди. У него скоро се върна детската му жизнерадостност. Низмат го обикна като син, „дарен му от небето“, а Лолита го глезеше като по-малък брат. Шарад намери семейство.

Ариел се замисли за съдбата на Шарад и за собствената си съдба. Сред тези прости любещи хора той би се чувствувал много добре, ако се отнасяха към него като към Шарад. Излишната почтителност, която граничеше с обожаване и религиозно преклонение, много го притесняваше и смущаваше. Всяка сутрин Лолита, като се покланяше до земята, му поднасяше венчета и гирлянди като жертвоприношение. Той четеше в очите на вдовицата-девойка като в отворена книга: почитание, смесено с частица страх — това имаше в душата й. В тези големи тъмнокестеняви очи с дълги извити черни ресници той би искал да види по-прости, приятелски чувства. Ариел се опитваше да се шегува с нея, показваше на всички със своя вид и поведение, че е обикновен човек, но лицето на Лолита оставаше сериозно, строго, почтително и това го огорчаваше.

Той отиваше в гората, завираше се някъде в гъсталака, лягаше на тревата и мислеше.

Колко странно и печално се нареди съдбата му! Той не познаваше родителите си, не видя ни любов, ни приятелство, ни ласки, нямаше истинско детство, нищо не научи освен няколко езика и назубрени текстове от свещените книги. И изведнъж го направиха летящ човек. Той може да лети по-свободно и по-леко от птица! Нима това не е прекрасно? Нима хората не мечтаят за това? Не се ли виждат да летят насън? Нима тези мечти и съновидения не са породили аеропланите, дирижаблите? Да, да бъде летящ човек би било много хубаво, ако това не го отделяше от хората. Какво го чакаше в „Дандарат“? И Пирс, и Браунлоу щяха да го карат както по-рано да изпълнява тяхната воля, щяха да се отнасят с него като с ловджийски сокол, да го показват на хората като чудо на природата. Тук простите хора — Низмат, Лолита — го вземат за божество. Пък и само Низмат и Лолита ли? А Шарад?… Може би и останалите ще се отнасят така към него? Нима той не притежава качество, което би се сторило на хората свръхчовешко, свръхестествено? Да се примири ли с ролята на божество? Но това значи да се обрече на голяма самота и скука… Лолита, тази мила, нежна жена-полудете, ще го гледа всякога отдолу нагоре като недосегаемо същество. Може би той й харесва, но Лолита навярно би сметнала за светотатство мисълта, че между тях би могло да има други отношения освен „божествено“ покровителство от негова страна и преклонение — от нейна.

И после, той не може да остане да живее завинаги с тях. Търсят го. Той е рядка птица, отлетяла от клетката. Трябва да смени мястото, да бяга и отлита все по-далече. За негово нещастие кожата му е бяла, макар и загоряла под палещите лъчи на индийското слънце. Той е твърде бял за индус и тук ще прави впечатление. Да боядисва кожата си с глина е неприятно и несигурно: първият дъжд ще измие такова боядисване. Да се представи за сахиб, да потърси европейски костюм? Английски той говори добре. Но какво ще каже на хората за себе си? За това трябва да се помисли. Няма да лети. Или само през тъмните нощи, преди да е съмнало, когато хората спят дълбоко.

С Шарад ще трябва да се раздели. С него е по-тежко да се лети, а и двамата могат по-лесно да ги познаят. Шарад е на сигурно място. Ще го пазят като „дар на божеството“, като изпратен от небето син на Низмат.

А Лолита?… Ариел въздъхна. Нека тя намери възможното за нея щастие и почти невероятното, рядкото щастие за индийската вдовица — нека се омъжи за Ишвар. Той е добър младеж и тя ще бъде щастлива с него. Ариел ще им помогне. Жалко, че майката на Ишвар е сляпа. Тя би се покорила на „волята на божеството“, ако можеше да види Ариел, когато се спуска към нея от небето. Но на нея ще й разкажат и тя ще повярва.

Над главата на Ариел се разнесе пронизителен вик. Той видя в гъстите клони на дърветата две белобради маймуни, едната — голяма, другата — по-малка. Голямата отнемаше от по-малката някакъв плод. Малката пищеше, а голямата я дращеше, хващаше я за ушите, за опашката. Малката крещеше така жално, може би викаше на помощ майка си, че Ариел не се стърпя и литна към тях.

Маймуните бяха толкова поразени, че изведнъж млъкнаха. Но когато Ариел протегна ръце, за да ги разтърве, двете хукнаха на разни страни, скачайки от клон на клон, от дърво на дърво. И чак когато избягаха далеч, закрещяха, вероятно сигнал за тревога, на който се отзоваха други маймуни и птици от разни места в гората. Ариел се усмихна тъжно: „И маймуните се страхуват от мене“ — и се огледа. Над главата му имаше плътна покривка от сочни зелени листа. Стъблата на дърветата бяха обвити с виещи се растения и преплетени с лиани. Тук-таме през листака проникваха слънчевите лъчи и като златни петна падаха върху земята, обрасла с храсти и трева. Мястото е глухо. Никой не ще види. Все пак напразно излетя. Не издържа.

Като се промъкваше между лианите, Ариел почна бавно да се спуска. Чу се шумолене. Ариел се огледа и видя Ишвар. Изпуснал вързопа съчки, младежът падна по очи. Ариел кацна до него и каза:

— Стани, Ишвар, не се страхувай!

Ишвар се понадигна. Лицето му беше бледо. Ръцете му трепереха. Бог бе слязъл при него и го нарече по име! Боговете всичко знаят.

— Обичаш ли Лолита, Ишвар?

— Цялото ми сърце е изпълнено с нея, господи, като чаша с розово масло! — извика Ишвар. — Ако тази любов е греховна, прости ми. А ако не ми простиш, отнеми ми любовта заедно с живота.

— Благославям твоята любов, Ишвар — отговори Ариел със същия тон. — Иди и кажи за това на твоята майка Тара.

— Твоите думи изпълват с радост сърцето ми, изсъхнало за любов. Но нека добротата и милосърдието ти изпълнят докрай душата ми. Върни зрението на моята майка, за да може да види щастливото лице на своя син!

Ариел се смути.

— Всеки си има своята карма^[1], Ишвар — отговори той и отлетя. А Ишвар стоя още дълго на колене, загледан в дърветата, зад които се скри Ариел.

Този ден Ариел има дълъг разговор с Низмат.

В края на разговора Низмат повика своята внучка и каза:

— Нашият велик гост, Лолита, благославя твоя брак с Ишвар. Тара трябва да се съгласи. Не може да откаже.

Бузите на Лолита поруменяха, а в очите и пламна радост. Тя се хвърли пред Ариел и „прие прах от краката му“. Ариел вдигна Лолита. Колко благодарност имаше в нейните очи!

— Бъдете щастливи! — каза той и се усмихна. Но усмивката на бога беше печална. Понякога и боговете могат да завиждат на простите хора!