Александър Беляев
Ариел (2)

Глава II
„Дандарат“

Ариел се събуди и първата му мисъл беше: „Горкият Шарад!“.

Шарад беше толкова потресен нервно, че стана нужда да го изпратят в училищната болница. Лекарят го накара да изпие горещо мляко с ракия и той заспа, а Ариел, неговият неволен водач, се върна в стаята си.

Докато Ариел се миеше, слънцето изгря. Удари гонгът. Вместо грубата делнична туника Ариел облече платнена. Очакваше се в училище да пристигнат важни гости.

След закуската преподавателите и старшите възпитаници се събраха в голямата зала, наредена със столове, кресла и скамейки. В края на дългата зала се издигаше естрада, застлана с килим и украсена с цветни гирлянди. Прозорците бяха плътно затворени и залата се осветяваше от електрически лампи с чудновати бронзови полилеи.

Скоро започнаха да пристигат и гостите в най-разнообразни костюми. Между тях имаше важни мургави белобради старци с копринени дрехи, украсени с бисери и скъпоценни камъни, и мършави факири, и представители на разни касти със знака на кастата върху челото, изписан с глина от Ганг, облечени в груби дхоти^[1] и старомодна къса куртка, украсена с ленти, със селски обувки с извити носове. Други носеха дори на кръста си малки медни котелки, по обичая на аскетите. Имаше и такива, облеклото на които се състоеше от чаршаф и дървени сандали.

Последни се появиха сахибите^[2]. Белокожите едри самоуверени англичани в бели костюми заеха креслата на първия ред.

Училищното началство се грижеше раболепно за тях.

На естрадата се изкачи белокож човек с индийски костюм — началникът на училището Бхарава. На най-чист английски език той приветствува гостите с най-изискани изрази и ги помоли да „направят чест и да погледат какво е постигнал «Дандарат» във възпитаването на слуги на света господа и истината“.

Възпитателите почнаха да показват своите най-талантливи възпитаници. Това приличаше на сеанси на „професорите на магиите и окултните науки“.

Възпитаниците излизаха един подир друг на естрадата. Те възпроизвеждаха цели сцени и произнасяха речи под влиянието на хипноза, повтаряха с необикновена точност казаното от някого от присъствуващите. На някои от възпитаниците вниманието беше изострено до такава степен, че те забелязваха движения на присъствуващите, незабележими за другите. Според думите на учителите някои от възпитаниците можели да виждат излъчванията, идващи от главата на упорито мислещ човек, „да чуват рефлекторните движения на звуковите органи, несъзнателно фиксиращи със звукове процеса на мисленето“, т.е. не само „да виждат“, но и „да чуват“ работата на мозъка. Всичко това тук се „потвърждаваше чрез демонстрация“, предизвиквайки одобрението на гостите.

Демонстрираха се и юноши-феномени, които уж изработват в себе си силни електрически заряди, които запалват електрическа крушка, дават големи искри, обкръжават с ореол телата им. Други пък виждаха в тъмнината.

Подир тях идваха специалисти от друг род: след като чуваха няколко думи от събеседника си и наблюдаваха лицето му, движенията, външните признаци, те безпогрешно разказваха за най-близките събития в неговия живот.

Ариел гледаше това представление и мислеше:

„По-добре да бяха показали изпитанията, на които се подлагат възпитаниците.“

Ариел беше преминал през всички кръгове на ада. Последното изпитание, на което се подложи, беше „приемането на духа“. Ариел си спомни с вътрешно потръпване този мрачен обред, изпълняван от възпитаниците, които бяха към края на своето обучение. Заставяха ги да присъствуват при кончината на хора, да държат умиращите за ръцете, а когато настъпваше моментът на смъртта, им заповядваха да целуват умиращите и да възприемат в себе си тяхната последна въздишка. Това беше отвратително. Но Ариел умееше да се сдържа.

Вдигналият се шум отвлече Ариел от мислите му.

Началникът на училището канеше гостите в другата зала, където ги очакваше друго представление.

Там трябваше да стане раздаването на дипломите на членовете на теософската „Бяла ложа“ от ръцете на самия „учител на учителите“ Исус-Матерей.

Огромната зала тънеше в зеленина и цветя. Естрадата, постлана с килим, напомняше беседка, увита с бръшлян, рози и жасмин. През отворените прозорци в залата проникваха поривите на знойния вятър. Ставаше горещо. Влизащите сваляха от раменете си шаловете и си правеха хлад с палмови клончета. Дебел заминдар^[3] беше налапал незабелязано лист от бетел и го дъвчеше.

На първия ред в две позлатени кресла, обвити с жълта коприна, седнаха възрастен англичанин с очила, с вълниста сива брада, и мем-сахиб — пълна жена с кръгло свежо лице и подстригани накъдрени сиви коси, с индийски костюм, — вождовете на теософското дружество мистър Браунлоу и мисис Дрейдън. Директорът на училището й поднесе букет цветя.

Когато всички се настаниха, хор от момичета и момчета в сини костюми, украсени с гирлянди от бели олеандри, запя химн. При последните звуци на химна в беседката се появи Матерей.

Всички станаха. Много от гостите паднаха на колене.

„Учителят на учителите“ беше облечен в небесносиня дълга дреха. Неговата глава с вълниста, падаща на раменете коса и малка брадичка напомняше образа на Христос, рисуван от италиански художници. На красивото, твърде женствено лице беше застинала „божествена“ усмивка. Той вдигна благославящо ръце.

Мем-сахиб гледаше с възхищение красивото му лице. Тя му се любуваше без сянка на религиозно чувство.

Брадатият Браунлоу срещна погледа й и се намръщи.

Започна церемонията по раздаването на дипломите, съпровождана от многобройни поклони. Някои членове на ложата сваляха от гърдите си знаците за отличие, за да ги получат още един път от ръцете на Матерей, лягаха пред него на пода, а той вдигаше над тях ръце и раздаваше цветя.

После „учителят на учителите“ почна да говори и доведе слушателите до такава екзалтация, че се чуха истерични викове, мнозина припаднаха, други се гърчеха в конвулсии.

Като благослови още един път всички, Матерей — новото въплъщение на Буда — си отиде.

Сахибът стана и поведе под ръка мем-сахиб. Те излязоха през вратата зад естрадата като хора, които познават всичко тук, и се намериха в комфортен, европейски мебелиран кабинет, дори с камина, от която при този климат нямаше никаква нужда.

Сахибът седна зад бюрото на директора на училището, а мем-сахиб се настани в креслото до него.

Влезлият след тях директор на училището седна на стола едва след като високият гост каза:

— Седнете, мистър Пирс, и разкажете как вървят вашите работи.

Мистър Пирс, известен в училището под името Бхарава, с разрешение на мисис Дрейдън запуши цигара, взета от собственото бюро, и си помисли: „Ти сам знаеш по-добре от мене.“

И това беше истина.

Мистър Пирс и сахибът — мистър Браунлоу — бяха англичани и двамата работеха на едно поприще. Религията — един от устоите на обществената система, на която те служеха — се пропукваше зловещо, губеше своето обаяние сред народните маси. Нужни бяха някакви подпори, сурогати, „заместители“. Нужно беше да се поддържа вярата в божеството, в духа, да се поддържат мистичните настроения. И на сцената се появиха теософски, спиритични и окултни дружества, които издаваха хиляди книги във всички страни на света. Центърът им се намираше в Лондон. Не биваше да не се използува Индия, обкръжена в очите на европейците и американците с ореола на тайнствеността, с нейните „окултни знания“, йоги и факири. В самата Индия религията много помагаше на англичаните да поддържат своето господство.

Тук беше построен великолепен храм с купол-полусфера. Също тук близо до Мадрас, беше създадено училището „Дандарат“ за увеличаване броя на последователите и жреците на тайнствените науки, където се готвеха бъдещите „учители на учителите“ от рода на Исус-Матерей, Кришнамутри — „Алцион“ — „великият учител, подобен на Кришна или Буда“ за Азия, и всякакви медиуми, пророци, хипнотизатори, чудотворци, ясновидци — за Европа и Америка.

Мадраското училище съществува неофициално. За това спомагат не само своеобразното устройство и необикновените методи на възпитание, но и някои причини от по-съществен характер. Тук настаняват децата си само онези родители, роднини или настойници, които по една или друга причина искат временно или завинаги да се избавят от тях. Някои от децата пък просто биват открадвани от родителите чрез агентите на „Дандарат“.

Тук се изучават история на религиите и езиците на онези страни, в които ще работят възпитаниците.

Особено талантливите, т.е. особено нервните от завършващите училището остават в него като възпитатели.

В системата на възпитанието голямо място заема хипнозата. Крайно изострената възприемчивост дава възможност на някои от възпитаниците да стават „четци на мисли“, възприемайки незабележимите за другите движения на устните, на очите, едва уловимите звуци на наставника, и да правят разни „чудеса“.

За тази цел служат и всевъзможни трикове като светещи ореоли около тялото, аромати, излъчвани от тялото на „светията“, замислени и изпълнявани извънредно ловко. Между възпитателите и „научните консултанти“ в училището има и много талантливи хора с големи познания.

Такова беше училището „Дандарат“.

Мистър Пирс докладваше и пушеше цигарата си. Браунлоу и Дрейдън кимаха насърчително с глави.

— Как върви работата с абитуриентите? — запита мистър Браунлоу.

Пирс назова няколко имена на възпитаници, обясни тяхната специалност и мястото, където ще бъдат изпратени.

— Не съм решил още накъде да насоча Ариел — каза Пирс.

— Това е онзи, който трудно се поддава на възпитание, нали? — запита Браунлоу. — Как е истинското му име?

— Аврели Халтън.

— Спомням си. Настаниха го настойниците, нали?

— Точно тъй — отвърна Пирс. — Мистър Боден и мистър Хезлън от Лондон. Наскоро те питаха за него. Аз отговорих, че здравето на Аврели не е много в ред, обаче…

Браунлоу се намръщи недоволно, махна нетърпеливо с ръка, погледна изкосо мисис Дрейдън, която не трябваше да знае всичко, и прекъсна Пирс:

— А какво искате да направите с него?

— Мога само да кажа, че за ролята на медиум, ясновидец или пророк е негоден. За това Ариел има твърде здрава глава и въпреки всичко твърде здрава нервна система — добави той с известно огорчение и дори с виновен вид. — Не се поддава на внушение. При това тези Боден и Хезлън…

— Зная. Те писаха и на мене — Браунлоу отново прекъсна Пирс. — Чарлз Хайд има интересни новини. Поговорете с него за Ариел. Може би ще ви бъдат от полза.

— Кой е този Чарлз Хайд? — запита мисис Дрейдън.

— Не го ли познавате? — обърна се учтиво към нея Пирс. — Един от научните сътрудници на нашето училище. Извънредно интересен човек.

— Значи, поговорете с него! — повтори, като ставаше, Браунлоу.