Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04

История

  1. — Добавяне

Глава X
Бездомни бедняци

Ариел се задъхваше. Капките дъжд се смесваха с капките пот. Той чувствуваше, че няма повече сили да лети с товар на гърба. Трябва да отдъхне.

В мрака на нощта под него се чернееше гора, край която се виждаше по-светло пространство, вероятно пясъци.

Слязоха край един ручей до баняново[1] дърво, въздушните корени на което, спускайки се по стъблото, образуваха в основата му тъмна мрежа от сплетени пръстени. Млади бамбукови фиданки окръжаваха дървото. Това беше скрито кътче, където можеха да отдъхнат, без да се страхуват, че ще ги види някой.

Дишайки тежко, Ариел развърза кърпата. Шарад скочи от гърба му и веднага падна на земята пред Ариел, като се стараеше да прегърне краката му и отдаваше божествени почести на своя спасител.

Ариел се усмихна тъжно, вдигна момчето и каза:

— Аз не съм бог, Шарад. Ние и двамата с тебе сме бедни сиромаси бегълци. Да легнем тука и да си починем. Отлетяхме далече.

Шарад беше малко разочарован от обяснението на Ариел.

Добре е да имаш за другар бог. Но той беше твърде изморен, за да мисли за всичко това.

Завряха се в гъстите корени, без да мислят за опасните змии и насекомите. Ариел постави грижливо под главата на Шарад сгънатата кърпа и момчето веднага заспа дълбоко.

Въпреки умората на Ариел не му се спеше. Той бе твърде развълнуван.

Вятърът разгони облаците. На небето заблестяха едрите звезди. Луната залязваше зад тъмната гора. Последните леки бели облаци преминаваха пред диска на луната като нощни вълшебства. Отнякъде, може би от близката градина, се носеше непознат сладникаво дразнещ аромат на цветя. Той проникваше чак в неспокойното сърце на Ариел, будейки тревога при мисълта, че наблизо може да има хора.

Нов порив на вятъра свлече от земята ивицата бяла мъгла.

И Ариел, за свое огорчение, видя, че съвсем не се намира в безлюдна местност. Зад пясъчната ивица като черна стомана блестеше река. Светлинните на привързаните в пристанището лодки се оглеждаха в нея, мъждукаха, а целият мрак сякаш сега се беше съсредоточил в гъстия листак на дърветата на отсрещния бряг. Луната се скри зад гората. И само някаква голяма звезда, може би планетата Юпитер, като нощен страж сред множеството по-дребни, обсипали небето звезди, наблюдаваше спящата земя.

Тази тиха картина действуваше успокоително. Клепачите на Ариел почнаха да се затварят. Без да изпуска от ръката си топлата длан на Шарад, Ариел задряма, прислонен до змиевидните корени.

В полусън той си представяше нови страни, някакви неясни, непознати краища, където под чистите небеса дните приличат на погледи от широко отворени очи, а нощите — на плахи сенки, треперещи под отпуснатите ресници, където змиите не хапят, а хората не се измъчват и не се убиват един друг. Или е чел някъде за това? В книгата на живота, а може би у някой бенгалски поет? Полусън…

Нещо го бодна в очите. Ариел ги отвори и видя старо джамболяново дърво, листата на което бяха обвити с тънкия воал на утринната мъгла и през тях просветваха червените лъчи на изгряващото слънце. Росата върху бамбуковите гъсталаци блестеше като злато.

Някъде отляво долиташе песен. Ариел обърна глава. Между клоните се виждаше водоем с каменна стълба, заобиколен от кокосови палми.

Във водоема един пълен човек извършваше утринно измиване. Запушил уши, той правеше определено число потапяния. До него — вероятно някакъв брамин, който се страхува от осквернение дори в очистващата вода, избута с длани боклука от повърхността и после изведнъж се потопи. Третият не се решаваше дори да влезе във водоема — той се задоволи да намокри кърпичка и да изцеди водата върху главата си. Едни бавно слизаха по стъпалата, други, мърморейки утринната си молитва, се хвърляха във водоема от горното стъпало. Едни разтриваха на брега тялото си, други сменяха къпалното си облекло с чисто, поправяха гънките, а някои беряха по ливадата цветя.

В отдалечения край на водоема патици ловяха водни охлюви и чистеха перата си.

Ариел мислеше, че е слязъл в джунглите, но се оказа, че навсякъде наоколо има хора.

Бръмнаха пчели, чуха се птичи гласове. Откъм реката долитаха песни. Шарад продължаваше да спи.

Ариел взе от локвата шепа глина и започна да маже лицето, шията, ръцете и краката си.

Някъде, може би в храма, зазвъня гонг. Познатият звук събуди веднага Шарад. Той бързо седна, огледа се с неразбиращи очи, видя непознатата обстановка и усмихващия се младеж с шоколаден цвят.

Шарад се изплаши и беше готов да заплаче.

— Не се страхувай, Шарад, аз съм — каза ласкаво Ариел.

Шарад падна пред него на земята. Вчера Ариел летеше, сега се превърна от бял в тъмнокож дравид. Само бог е способен на това.

— Стани, Шарад. Гледай, аз се намазах с глина, за да не правя впечатление с белия цвят на кожата си. Помни, ние с тебе сме просяци, които ходят по пътищата и просят милостиня.

— Ходят? А защо не летят? Толкова е интересно да се лети.

— Защото, ако летя, ще ме хванат като птица и ще ме поставят в клетка.

— А ти ги превърни тях в птици или кучета, дада! — извика Шарад.

Ариел се засмя и махна с ръка.

— Да вървим, Шарад.

Те излязоха от убежището си и бавно тръгнаха по пътя, изровен от нощния дъжд. Локвите блестяха на утринното слънце като злато.

Покрай пътя се простираше бодлива ограда от сеора, а зад нея малък водоем, покрит със зелени водни растения. Черен брадат човек стоеше до пояс във водата и чистеше зъбите си с огризан край на клечка. Той погледна равнодушно Ариел и Шарад и продължи да се занимава със своя тоалет.

По пътя премина висок кабуливала — жител от далечните планини — с широко наметало. На гърба му се подмяташе торба, а в ръцете си държеше кошница с грозде, стафиди и орехи. Той бързаше за селския пазар.

Ариел и Шарад се отстраниха от пътя като парии, застанаха на колене и запяха.

Кабуливала остави едната кошница на земята и хвърли към просяците един грозд. Ариел и Шарад се поклониха до земята. Когато той отмина, Шарад притича до грозда, грабна го настървено и го занесе на Ариел.

Впрегнат в скърцаща талига, бавно премина бивол. На шията му седеше голо момче с бръсната глава и кичур коса на темето. Старецът, който лежеше в талигата, като видя просяците, хвърли на Шарад една оризова питка.

— Сега ще се нахраним — каза Ариел.

Като закусиха, те се помъкнаха по пътя. Отпред, в горичката от гуавови дървета, се виждаха покрити с чимове колиби. Стените им бяха измазани с глина. На ливадата пред селото шумеше вече пазарът. Продавачите на плодове, сирене, изстудена вода, гирлянди от цветя, риба, сушени билки канеха настойчиво минувачите, полуголи деца се тълпяха край продавачите на играчки — свирки от палмови листа, шарени бастунчета, дървени кречетала, стъклени куклички.

Под баелово дърво седеше сух като скелет, с огромна чалма индус и свиреше на пищялка, надувайки бузите си. От плоската му кошница, клатейки глави, се показваха змии.

Тълпата заобикаляше на безопасно разстояние заклинателя на змиите. Мършавичко момче обходи зрителите с дървена чашка и селяните хвърляха дребни монети, не по-големи от анна[2]. Рупиите се намираха само в джобовете на най-богатите селяни.

До него седеше друг заклинател на змии — дебел мъж с черна брада. Свирейки на дълъг, удебелен в края фагот, той така надуваше бузи, че те без малко щяха да се пръснат.

Жените с цветни сари, фереджета, звънтящи гривни на ръцете и краката се тълпяха край продавачите на шалове и ярки тъкани.

— Добри господа, смилете се! Бог да ви помогне! Дайте ми шепа от нашето изобилие — молеше сляп просяк с дървена чашка в ръце.

Превиваха се акробати, пееха просяци, свиреха флейти, гърмяха барабани, врещяха кози, ревяха магарета, крещяха деца…

— Чай чури, чай![3] — напевно канеше жените продавач на стъклени и медни гривни.

Очите на Шарад пламнаха. Той теглеше за ръка Ариел към тълпата деца, които бяха наобиколили простите играчки. Шарад погледна със завист едно момиченце, което, забравило всичко на света, свиреше пронизително с току-що купената червена свирка.

Ариел също беше увлечен от зрелището. След вцепеняващата тишина и еднообразния живот в „Дандарат“ тази ослепителна светлина, разногласният шум, ярките, пъстри багри, откритите сари и яшмаци, знамената, листата на дърветата вливаха в него непозната възбуда, замайваха главата. Подобно на Шарад той беше опиянен от разкриващия се живот.

Заглушавайки шума, откъм пътя изведнъж се чу рязък звук на автомобилна свирка. Като се промъкваше през тълпата, към пазара бавно приближаваше напръскана с кал кола. В нея седяха няколко сахиби-англичани в бели европейски костюми.

У Ариел трепна чувството за предпазливост. Той стисна здраво ръката на Шарад.

Автомобилът спря. Двама сахиби с фотоапарати се врязаха в тълпата, която се раздели почтително пред тях и остави широк проход. Те идваха право към Ариел.

„Потеря!“ — с ужас си помисли Ариел и помъкна Шарад към горичката. Но не беше така лесно да се промъкнат през гъстата тълпа, а сахибите бяха вече съвсем близко. Те се оглеждаха, сякаш търсеха някого.

Ариел обхвана Шарад и излетя във въздуха.

Взрив от адска машина не би хвърлил в по-голяма уплаха тълпата. Целият пазар сякаш се сля като едно същество, в един вик на учудване и ужас. Мнозина изпопадаха на земята, покривайки главите си с наметала и ръце. Заклинателят на змии изпусна свирката от ръцете си, тя падна в кошницата и змиите засъскаха и почнаха да се разпълзяват. Живите стълби на акробатите се разпаднаха като картонени къщички. Бръснарят остави клиента си и с ножицата и гребена скочи във водоема. Хората се притискаха и блъскаха един друг, преобръщаха кошници, палатки, завираха се под талигите. Малчуганите пляскаха неистово с ръце и крещяха.

Сахибите стояха с отворени уста и окаменели лица.

Когато уплахата попремина, един от сахибите, мистър Линтън, каза на своя спътник:

— Сега, мистър, няма да отричате, че левитацията съществува!

— Наистина, Индия е страна на чудесата — отговори онзи, — ако… ако не станахме жертва на масова хипноза. Жалко само, че не успях да фотографирам полета. Но аз бях така слисан…

Бележки

[1] Баням — фикус. — Б.пр.

[2] Анна — няколко стотинки.

[3] Хайде на гривните, хайде!