Александър Беляев
Ариел (13)

Глава XIII
Вишну и Парии

Още от въздуха видяха развалини на дълга сграда без покрив. Ариел и Шарад се приземиха върху купчина чакъл в една от стаите на сградата и подплашиха цял облак прилепи, които се гушеха по ъглите. Прилепите дълго летяха, докато най-после се успокоиха. Бегълците намериха закътано от дъжда и вятъра местенце, прегърнаха се и заспаха.

В зори Ариел стана пръв, стараейки се да не събуди Шарад. Излезе през една дупка в стената и се огледа.

Слънцето още не изгряваше. Парцали лека мъгла се влачеха над земята като нощни призраци, подплашени от първите повеи на утрото. Растенията бяха покрити с едри капки роса. Развалините на нескопосното здание придаваха на местността тъжен вид. Грозното дърво ашат беше проточило своите дебели корени през зеещите пукнатини в стената. Сред цъфналите храсти тук-там се извисяваха отломки от тази стена. Два полуразрушени стълба показваха мястото на бившите врати. От тях към брега на реката се простираше алея от дървета шишу. Под сянката на вековните деодари се виждаха купчинки, прилични на гробове. В мъглата проблясваше водоем с размити брегове. Водата от него изтичаше на ручеи, а дъното му служеше за легло на корените на кориандър. Миризмата на цветовете му изпълваше цялата градина. Отвъд градината започваше малка царевична нива, на края имаше къщурка, покрита със слама. Глинените стени бяха потъмнели от дъжда.

Зората обагри мъглата. Зацвърчаха птиците, оживяха гнездата на враните. Първият лъч на слънцето запали като брилянт роената капка върху един лист на храста.

Ариел се загледа в бляскавата точка. Но тя изведнъж изчезна. Жадното слънце я изпи. На Ариел му стана тъжно. Красотата и радостта са толкова мимолетни… Приседнал на един камък, той се замисли.

Звуците и шумовете на пробуждащия се ден му пречеха да се съсредоточи.

От къщурката зад царевичната нива излезе старец, облечен само с дхоти, и като си пееше тихичко, започна своята ежедневна сутрешна работа — измазваше своята къща с прясна глина.

Скоро от къщурката излезе девойка в сиво сари, което е било някога синьо. Черните й коси бяха сплетени на плитки. В ръцете си тя носеше меден тас и менче. Съдовете и гривните на ръцете и краката й звъняха при всяка нейна крачка.

Девойката поглеждаше плашливо към развалините. Това почна да безпокои Ариел. Дали тези хора не са го видели как се спуска с Шарад?

Девойката приближи до ручея и започна да мие с пясък съдовете.

— Ела при мене, мили — чу Ариел ласкав глас и потрепера. Като се обърна, той видя през редеещата мъгла младеж, които стоеше до кръста във водата на отсрещния бряг на водоема, а на брега — огромен бивол с кротки, покорни очи. Сякаш отговаряйки на зова на младежа, биволът шумно изпръхтя и бавно влезе във водоема, като разлюля леко водата с широките си гърди. Младежът почна да мие усърдно бивола, който пръхтеше от удоволствие и бавно клатеше глава.

Дали този младеж не караше стареца и девойката да поглеждат към развалините? Младежът и девойката действително се гледаха, но не си разменяха нито дума.

Като изми бивола, младежът го изведе от водоема, хвърли поглед към девойката и пляскайки лъскавата кожа на бивола, тръгна по обрасналата с трева пътека. Девойката ги съпроводи с поглед, докато не се скриха зад горичката.

— Дада! Ариел-дада! Къде си? — чу се гласът на Шарад. Като се събуди и не намери до себе си Ариел, той се уплаши и изтича на двора. — Ах, ето къде си бил, дада! Искам да ям, дада! Страшно съм гладен!

Ариел забеляза как девойчето, като видя Шарад, изпусна менчето и без да прибере съдовете, затича към къщурката. Краищата на неговото сари се развяваха, оголвайки здравите мургави крака, трептяха на раменете и гърба, а гривните силно дрънчаха. Старецът погледна девойката, после и той, като отърси глината от ръцете си, бързо се скри в колибата.

— Видя ли какво направи, Шарад — каза Ариел, като стана иззад храста. — Забелязаха ни.

— Извинявай, дада, но аз толкова се изплаших, като не те видях край мене.

— Какво да правим сега? Да бягаме? Да отлетим?

— Както искаш — покорно отговори Шарад. — Но на мене много, много ми се яде. Никога досега не ми се е яло така, дори краката ми треперят. Защото вчера цял ден не сме яли и цялата минала нощ… Може би у тях ще се намери шепа ориз?

„Едва ли в това глухо място биха могли да се намерят съучастници на Пирс. И в края на краищата всякога можем да отлетим. Шарад е прав. Трябва да си поискаме храна от тези селяни“ — мислеше Ариел. Той сам чувствуваше глад и слабост. При такава слабост май не ще отлети.

Докато той размишляваше, вратата на къщурката се отвори и на прага се появи старецът. В ръцете си държеше дървено блюдо с две панички, а с лакътя си притискаше рогозка. Зад гърба му поглеждаше девойката в ново червено сари и с венче в ръцете. Те вървяха тържествено по края на царевичната нива към развалините, старецът — напред, девойката — след него.

Хванати за ръце, Ариел и Шарад очакваха мълчаливо какво ще стане по-нататък.

На около седемдесет крачки старецът спря. Девойката взе изпод лакътя му рогозката и я постла на земята, старецът постави отгоре блюдото. После се поклониха на Ариел до земята.

— Поздрав на тебе, незнайни пратенико на небето! Позволи на моята внучка да докосне с глава твоите нозе. Благослови ни. Който е по-висок от хората, него не ще оскверни близостта на отхвърлените. А ако не сме достойни за твоята благословия, то дари ни с радостта да приемеш от нас храната, която ти поднасяме с чисто сърце.

Ариел не разбра изведнъж защо старецът му отдава такива почести. А Шарад, без да откъсва жаден поглед от блюдото, го буташе в хълбока и шепнеше:

— Да отидем, дада! Виждам печен ориз и мляко!…

Ариел тръгна към стареца. В същото време старецът и внучката му отстъпваха назад и се отдалечаваха.

— Благодаря ви, добри хора — отговори Ариел, като стигна до оставеното на земята блюдо. — Защо бягате от нас? Ние с удоволствие ще разделим с вас утринната закуска. Шарад, вземи блюдото и рогозката. Носи ги към къщи! — И добави по-тихо: — Но да не си посмял да ядеш, докато не разреша.

Старецът и внучката спряха, без да престават да се кланят. Когато Ариел и Шарад се приближиха, девойката, почервеняла, протегна с треперещи ръце венчето към Ариел и в смущението си промърмори нещо.

Ариел се поклони, взе от ръцете й венчето и го сложи на шията си.

Когато стигнаха в къщурката, старецът със сияещо лице обиколи жилището си и заведе гостите на малката веранда. Стената на дома, която опираше до верандата, беше опушена от пламъка на фитил.

Девойката постла рогозката. Шарад постави блюдото на пода и всички седнаха наоколо.

— Донеси петмез, лучи и ориз, Лолита — каза старецът. Но девойката гледаше като омагьосана Ариел, а той — нейните големи тъмнокестеняви, начернени със сажди очи. — Лолита! — повтори старецът. Тя трепна и хукна да изпълни заповедта. — Моля да приемете храна от ръцете на недостойния раб!

Шарад не чака да бъде повторена молбата. Ариел също се зае с апетит за яденето.

— Жалко, че не можем да подкиселим ориза, няма сок от неузряло манго — продължаваше старецът. — В моя участък растат мангови дървета — и той посочи с ръка, — но за мене е трудно да откъсна манго.

Ариел погледна нататък, където сочеше ръката на стареца.

— Кажи ми, баба, как се наричаш? — запита го той.

— Низмат — отговори старецът, развълнуван от това, че гостът го нарече баща.

— Няма ли наблизо хора? — запита Ариел.

— Само зад горичката живее младият Ишвар със сляпата си майка.

„Вероятно него съм видял — помисли Ариел. — От него няма защо да се опасяваме. Той е добър. Как ласкаво се държеше със своя бивол…“

Ариел премери с очи разстоянието до дърветата и каза:

— Ей сега ще донеса няколко манго.

И дори без да става на крака, както си седеше, излетя във въздуха и когато се издигна над дома, се понесе към дърветата.

Необикновено чувство на лекота го овладя.

За пръв път летеше под открито небе без товар. Изведнъж го обхвана такъв възторг, че беше готов да пее, да се премята във въздуха. Прелитайки над старото джамболяново дърво, той се гмурна във въздуха, откъсна няколко листа и ги хвърли, забавлявайки се с тази игра. Долетя до манговото дърво, направи кръг над големите тежки листа, спусна се по-ниско и увисвайки вертикално във въздуха, почна да къса оранжево-жълтите, с големина на гъше яйце плодове, сякаш стоеше на земята и ги береше от клоните. Като набра няколко плода, той „като лястовичка“ се върна обратно, изплашвайки гълъбите на покрива и пауна край верандата.

Низмат лежеше проснат на рогозката. Лолита седеше на пода до разхвърляните панички, хлебчета й дървени блюда, които очевидно беше изтървала. Само Шарад с почервеняло лице и блестящи очи се смееше и се удряше по колената. Каква уплаха вся неговият другар! Смути се и Ариел, като видя уплахата на девойката и учудването на стареца.

— Извинявайте, струва ми се, че ви изплаших — каза той.

— Светлина моя, милваща очите! Светлина, услаждаща сърцето! Пълна е твоята радост в мене! О, господарю на всички небеса! Ти ме направи участник в твоята слава! О, Вишну, който се въплъщава в Рама и Кришна! Твоето десето въплъщение ли бяха удостоени да видят очите ми, които не са видели радост в живота? — И Низмат, коленичил, протегна ръце към Ариел.

— Аз… Не, не, Низмат-баба, аз не съм Вишну! Аз съм обикновен смъртен човек, също какъвто си и ти. Аз умея само да летя. Направиха ме такъв по чужда воля. Ти знаеш, че хората летят на аероплани и не ги смяташ за богове. Летят и мухи, и щурци, и птици…

Но Ариел виждаше, че старецът не му вярва, не вярва, защото не иска да се откаже от радостта си да вижда божество. Може би не трябва да му се отнема тази радост.

— Е, добре! Смятай ме за когото искаш, но се отнасяй с мене като с обикновен човек. Заповядвам ти това! Седни до мене и яж. Нека яде и Лолита. И ми разкажи как живееш.

— Да бъде волята ти! — отговори старецът. — Седни, Лолита — заповяда той на внучката си. — Яж и нека се развесели сърцето ти.

И Низмат започна да разказва за себе си.

Той принадлежеше към най-низшите парии. Вратите на храмовете бяха затворени за него. Той не можеше да взема вода от обществените кладенци. Длъжен беше да се отстранява от пътя, макар в кал и блато, при среща с хора от висша каста или по-висша степен на своята каста, за да не ги оскверни с диханието си и дори с погледа си. Цял живот беше гладувал със семейството си. Неговият по-голям син, радост на очите му и утеха в старостта, заболял, когато навършил двадесет години. Жена му повикала знахаря и магьосникът цяла нощ горил болния с нагорещено желязо и четял заклинания. Но злият дух, вселил се в сина, бил по-силен и до сутринта той умрял. Такава била волята на бога. От холера, трески, глад умрели жена му, вторият син, неговата жена и деца. Останала само внучката — Лолита. Умрял и нейният мъж.

— Лолита вдовица ли е? — с учудване запита Ариел. — На колко е години.

— Скоро ще навърши петнадесет. Тя е вдовица вече от три години.

— Но защо Лолита не носи бели вдовишки дрехи? Защо не са отрязани косите й? Защо има стъклени гривни? Защо роднините на мъжа й не са ги строшили? — запита Шарад, който по-добре от Ариел познаваше обичаите на страната.

— Ние сме твърде бедни, за да спазваме всичките обреди и обичаи, пък и покойният мъж на Лолита нямаше роднини — отговори Низмат. — Съседът Ишвар обича Лолита — при тези думи девойката наведе очи и поруменя — и е готов да се ожени за нея. Но майка му не се съгласява нейният син да се ожени за вдовица, както сега понякога правят хора, които забравят старите закони. Сляпата помни още онова време, когато изгаряха живи вдовиците с труповете на умрелите мъже. Тя самата трябвало да бъде изгорена, но сахибите не позволили. Старицата обаче държи твърдо на стария закон: вдовиците не бива да се омъжват втори път. Затова в нашата страна има толкова вдовици — въздъхна Низмат. — И моят род ще залезе.

Ариел се замисли. За всичко това не беше слушал в „Дандарат“. Искаше да запита обича ли Лолита Ишвар, но не се реши. Дали се боеше да не я смути още повече, или пък да не чуе от устата й утвърдителен отговор?…

За да прехвърли разговора на друга тема, той запита:

— А какви са тези развалини?

— Някога тук се намираше фабрика за индиго — отговори Низмат. — Нейният господар, сахиб, човек жесток, умееше да превръща в синьо индиго кръвта на своите работници. Той облагодетелствува местния раджа Раджкумар и раджата отне от нас, селяните, земята и я предаде на сахиба. Оставените без земя селяни, за да не умрат от глад, бяха принудени да работят във фабриката, забравяйки за кастовите различия. Аз също работех в нея. Няколко мюсюлмани, селяни от съседните села, също лишени от земя, поискаха да им бъдат върнати отнетите ниви, които се засяваха с индиго. Фабрикантът-сахиб приемаше на работа не само мъже, но и жени, и старци, и деца от седем години. Работниците умираха. Умря и самият сахиб. Едни казват — от треска, други — била го ухапала змия, а чуваха се и такива слухове, че го удушил един мюсюлманин. От населението на три села останахме живи само аз с внучката и сляпата Тара със сина си Ишвар. Дошлите работници се разпръснаха. Фабриката се срути. Сега храсталаците и цветята все повече покриват развалините. Майката природа заличава раните, нанесени на земята. Когато сахибът умря — продължаваше Низмат, — раджата обяви, че ни връща земята да я работим на изполица. Той трябва да има поне някакъв доход: земята стана много, а селяните — всичко две семейства. Но Тара и аз можехме да вземем само малки парчета, макар арендата да не е голяма… Ако можехме да съберем нашите домакинства, да заживеем като едно семейство…

Той замълча. Мълчеше и Ариел. Шарад дояждаше последното хлебче. Лолита гледаше Ариел изпод спуснатите си клепачи. Той чувствуваше нейния поглед и това го вълнуваше.