Александър Беляев
Ариел (30)

Глава XXX
Чужд на небето и земята

Когато шумът от крилете утихна, Ариел чу звук на свирка и като погледна надолу, видя мирна картина.

По тинестия бряг на реката пасеше стадо биволи. Ето голям синкав бивол с извити рога се потопи до шия в тинята, другите биволи тръгнаха подир него и скоро из тинята се виждаха само техните плоски носове.

На могилката полуголи пастирчета се улисваха в своите детски забави — правена от кал къщички, стени, дворци, фигурки на биволи, поставяха в ръцете на глинените човечета тояжки от камъш; други плетяха от трева кошнички и настаняваха в тях щурци; някои нижеха гердани от черни и червени орехчета, ловяха жаби, свиреха на саморъчни флейти и пееха провлечени песни със странни трели.

Забравил временно жаждата и глада, Ариел наблюдаваше с интерес и завист пастирчетата. Те бяха щастливи посвоему. Тяхното детство минава сред природата, никой не ги преследва, не ги мъчат и не ги плашат както децата в „Дандарат“… Ариел нямаше с какво да си спомни детството освен далечните, почти избледнели впечатления за дома в мъглявия град, за стаята, килима, играчките, малката светлокоса девойка… Но и тези спомени се помрачават от зловещата фигура на човека в черно, който — насън или наяве — стъпка неговите играчки, грубо стъпка неговите детски години…

Изведнъж Ариел си спомни своята болест, своето неотдавнашно бълнуване… Та това беше вчера и дори днес!… Сред хората, наобиколили кревата му, той видя стар човек, лицето на когото напомняше лицето на онзи човек в черно, макар старецът да беше облечен в бял костюм, каквито носят европейците в Индия. Нима всичко това не беше бълнуване? Наред с Пирс този зловещ старец с остър нос-клюн и бухалски очи. Как е попаднал в стаята?… Имаше още един, висок, бръснат, който през цялото време гледаше Ариел с такава злоба. Какво е нужно на тези хора и какво ги е обединило? Само девойката го гледаше със състрадание. Сигурно е добра като Лолита, Низмат, Шияма. И все пак колко малко добри хора има на света!…

Далечните гръмотевици върнаха Ариел към действителността.

Въздухът беше нажежен и необикновено задушен. Отново му се прииска да яде и пие. А пастирчетата като че нарочно оставиха игрите, седнаха в кръг и започнаха да пладнуват, изваждайки от торбите и кошничките си оризови питки, кокосови орехи и грозде.

Да си поиска ли? Но ако са го видели как долетя с орела, сигурно ще избягат от страх… Ще избягат, но може би ще оставят питките? Ариел стана, уви се в чаршафа и тръгна към децата.

Децата забелязаха непознатия бял човек и застанаха нащрек.

— Здравейте, братлета! Аз съм беден акробат. Искате ли да ви покажа една забавна шега? — запита Ариел.

Той изведнъж застана на ръце, след това се повдигна на пръстите на ръцете си и най-после се опря на показалеца на лявата си ръка. Като постоя така една минута, отново застана на краката си.

Децата бяха възхитени. Такава забележителна шега не е правил ни един панаирджийски акробат. Когато пък Ариел, като подскочи, се преметна няколко пъти във въздуха и застана на краката си, възторгът им нямаше граници. Те шумно, в надпревара му предлагаха питки, сушено грозде, кокосови орехи. Ариел се напи с вода и добре си хапна.

Прогърмя съвсем близко. Ариел искаше много да остане с децата, но страхът от Пирс го гонеше по-далече.

Като се сбогува с тях, той навлезе в горския гъсталак и когато той го закри съвсем от брега с децата и биволите, се изви над гората и внимателно се огледа.

Облаците покриха вече половината небе и хвърлиха гъстата си сянка върху нивите, които той току-що отмина. Вятърът налетя на вълни. Толкова по-добре. Този вятър, който гони облаците, ще му помогне да отлети по възможност по-далече от преследвачите. И Ариел се издигна още по-високо. Сините облаци висяха вече съвсем над главата му.

Изведнъж ураганът подхвана Ариел, хвърли го отначало надолу, а после, като го завъртя, го понесе нагоре в гъстите облаци. Ариел се опита да се бори, но изведнъж почувствува, че това е невъзможно. За да не губи напразно сили, той реши да се остави във властта на циклона. В края на краищата за него няма нищо страшно в това. Защото не може да падне и да се разбие. Когато циклонът утихне и не ще може да го поддържа, той ще премине на самостоятелен полет.

Като обезтегли тялото си, Ариел почувствува, че вятърът е утихнал съвсем. Дишаше се леко. Не се усещаше ни най-малко движение на въздуха. „Това е, защото аз летя със също такава бързина, както и циклонът“ — досети се Ариел.

Но като погледна надолу, той неволно потрепера, въпреки че се намираше на голяма височина: под него прелетяваха необикновено бързо ниви, планини, гори, реки, селца… Отгоре му се стори, че сините планини, тъмнокафявите скали, черните пропасти, преплетени от ослепителните лиани на мълниите, падат върху него… И изведнъж те се стовариха, закръжиха, завъртяха… Къде е небето? Къде е земята? Всичко беше покрито със сива мътилка, наоколо светкавици, грохот, неочаквани пориви на дъжда ту отгоре, ту отдолу, ту отстрани. Насрещните ветрове го преобръщаха и въртяха като откъснат лист. Вода заливаше ушите, устата, носа, главата му се мътеше.

Най-после попадна в низходящо течение на въздуха.

Дъждът и вятърът сякаш внезапно спряха — той падаше заедно с тях. Но достатъчно беше малко да се задържи и въздушните вълни и потоците вода се стоварваха върху него и го дърпаха надолу.

Неочаквано видя наблизо земя. Не, не земя, а безпределно тъмно море, изплаващо от мълниите. Нима циклонът го е отнесъл в океана?… Дълго ли ще може да се задържи във водата?… Не, това не е океан. При блясъка на мълниите Ариел видя върхове на дървета, покриви на къщи… Наводнение!…

И изведнъж златен лъч на ниското вече слънце освети някакво островче. Тук! На всяка цена!

Преодолявайки съпротивлението на вятъра, Ариел летеше към островчето. Той виждаше колибите на бедното село. Облаците отново скриха слънцето, но ураганът отмина вече нататък, вятърът утихна, само дъждът още продължаваше, макар и не с такава сила.

Ариел почти падна до една беседка, увита с лиани, и чу край себе си тежко дишане.

С бляскаща от дъжда синкава козина, надул хълбоци, се бе излегнал един бивол, вероятно доплавал отдалече и изморен от борбата със стихията.

Ариел си почина малко и като шляпаше из локвите, пълни с жаби, и затъваше в калта, тръгна по разкаляната пътека към човешкото жилище. Бамбуковите дървета скърцаха под последните пориви на вятъра.

Ето я къщурката. Дъждът е измил глината от стените на оградата и стълбовете на вратата. Нейните крила висят безпомощно на пантите.

Дворът е обрасъл с трева. Чимовият покрив на къщата е пропаднал. Ариел се качва на верандата и като изплашва един сив гущер, влиза в дома. По пода със звук „тик-тик“ тичат малки скорпиони. Стените са покрити с плесен. Тясна стълба води към покрива.

В ъгъла гол старец, който можеше да се вземе за статуя, седеше неподвижно, отпуснал очи, в позата на дълбок размисъл. Скелет, обвит с кожа, с дълга бяла брада.

— Саниаси! — извика Ариел.

Старецът не излезе веднага от своето съсредоточено състояние. Вдигайки глава, той погледна Ариел с невиждащи, светлосини като на бивол очи и напевно продума:

— Радостта е намиране на безконечното в конечното!… — И пак наведе глава.

Тук Ариел няма да може да намери помощ и покрив. Той излезе.

Съвсем се стъмни. Като премина през селото, Ариел се убеди, че то беше полуразрушено и пусто. Само в една колиба, осветена от мъждив светилник, се движеха четири бели призрака — това бяха жени, дошли да измият покойник.

Изведнъж Ариел почувствува такава самота и изоставеност, че заплака, едва ли не за пръв път, откакто плака в детството си, когато черният човек стъпка играчките му.

Въпреки настъпващата нощ той бързо се вдигна нагоре и полетя над заляната с вода мъртва равнина, стараейки се да не гледа надолу.

Последните облаци бързо отплуваха зад хоризонта.

В бездънната синева на нощното небе пред Ариел блесна ярка звезда. Той полетя към нея като към светлината на фар.

Към звездите! По-далече от земята и хората!…