Александър Беляев
Ариел (26)

Глава XXVI
Борба за живот

Кладенецът беше дълбок. Като летя няколко секунди, Ариел се опита да забави падането. И сполучи, макар и много трудно. Но ще успее ли да се издигне! Камъните го теглеха надолу.

Чувалът се удари във водата с плясък. По тялото на Ариел преминаха тръпки — водата беше студена. За да не губи напразно сили, той се мъчеше да държи над водата поне главата си. Намокрената тъкан на чувала пропускаше лошо въздуха, който и без това беше тежък и почти без кислород. Ариел рискуваше не само да потъне, но и да се задуши.

Когато затихна шумът от падането, в настъпилата тишина се разнесоха гласове:

— Край!… Жалко!…

— А ти, Акшай, казваше, че ако той не е бог, то е сроден с боговете. Ако беше бог, не би се оставил да го удавят като кученце.

— Сега него, утре някого от нас…

С това свършиха погребалните речи. Скоро се чуха звуци от отдалечаващи се стъпки и захлопване на врата.

Ариел подскочи нагоре с отворена уста. Струваше му се, че тялото му се разкъсва. За миг той дори загуби съзнание, а камъните го теглеха надолу. Потъна в студената вода и се свести.

„Ако не се издигна веднага — гибелта е неизбежна“ — мина му през ума. Като затаи дъх, стисна зъби и сви пръстите на ръцете си, той почна отново да се издига, този път още по-бавно. Почна борба на две сили: едната теглеше нагоре, другата — надолу.

Важното е да не изгуби съзнание, за да отстъпи на силата, която го увлича надолу, там е смъртта…

Нагоре, надолу, отново нагоре, още, още малко… Ариел се обливаше в пот и цял трепереше. В устата си почувствува солен вкус на кръв. Нещо дращеше очите му.

По-високо! По-високо!

Но няма повече сили… Дали да не прекрати тези ужасии страдания на свръхчовешко напрежение? В главата му се омесват шум и звън, някакви писъци… Може би се пукат кръвоносните съдове… Кой е това? Къде? Блясва синкавата стомана на кинжал, ослепява очите до болка… Да падне, да не живее…

Ами ако спасението е близко?…

Ариел се мъчи да напипа стените на кладенеца, но на нищо не се натъква. Издига се все по-високо и изведнъж удря в нещо главата си. Къде е той? Нима, отивайки си, слугите са похлупили кладенеца с каменна плоча? Тогава всичко е свършено!

В последния проблясък на съзнанието си Ариел се досеща — ударил се е о свода на кладенеца. Само да не падне обратно.

Той губи съзнание.

Вероятно Ариел беше лежал дълго в безсъзнание. Като дойде на себе си, той с радост се убеди, че лежи на твърдо и сухо място.

Само летящ човек можеше да се измъкне от този кладенец!

Но той все още оставаше вързан в чувала с камъните.

Направи опит да развърже ръцете си, но възлите бяха затегнати здраво. Единственото, което успя, беше да прогризе малка дупка на чувала. Почна да диша по-леко. Какво да прави по-нататък?

Така той запълзя покрай стената, свърна зад ъгъла, допълзя до вратата, опипа я през чувала, опита да я блъсне, но вратата не се помръдваше. Запълзя по-нататък. Отново свърна зад ъгъла. Стената се проточваше дълга-предълга. Някакъв коридор. Може би той ще го изведе на свобода… Като си почиваше и от време на време почти изпадаше в безсъзнание, Ариел се придвижваше бавно напред. Чувалът почна да се прокъсва. Вървите се разхлабваха от движението.

Ето, той почувствува струя пресен въздух, вмъкнал се отнякъде в задушното топло подземие, и скоро действително намери отвор. Опита да се промъкне през него, но той беше толкова тесен, че само главата му се провря.

Отново запълзя. Мина покрай няколко такива отвора, които навярно служеха за вентилация. Най-после намери един по-широк. Почна да се провира през него. Старият чувал най-после се разкъса и камъните се изсипаха. Ариел се вдигна леко нагоре, долетя до някакъв завой и изведнъж почувствува пресния въздух.

Въздъхна радостно, с пълни гърди.

Трябва да избере посока… Той се обърна към зората. Изток… Отзад — запад, надясно — юг, наляво — север. Накъде да лети? При Лолита, Шарад, Низмат! Реши да свърне към пътя.

Като прелиташе над парка и кладенеца, от който измъкна момчето, Ариел чу как някой извика изумено.

— А той все пак е сроден с боговете! — извика слугата, клатейки глава. Това беше Акшай. — Отлитай, отлитай, гълъбче! — поздрави той Ариел. — Аз няма да кажа на никого, че съм те видял! Само да не те пипнат пак! Явно, двоите небесни роднини не ти помагат много в трудни моменти!

Ариел не само че не чуваше тези думи, но дори не погледна човека, застанал край кладенеца — не му беше до това. Макар сега да летеше без товар, той чувствуваше, че силите го напускат. Всички преживявания от вчерашния ден, ужасната нощ, нечовешката преумора… Не, не ще може да долети до къщурката на добрия Низмат…

Ариел се спусна в храстите край пътя и потъна в тежък сън.