Александър Беляев
Ариел (23)

Глава XXIII
Мохита събира материали

От многобройните обитатели на дворците на раджата само един човек гледаше намръщено и със затаена злоба Ариел. Това беше Мохита.

Първите дни той се радваше на необикновения успех на своята находка. Но много скоро почна да забелязва, че вниманието на раджата е всецяло погълнато от Ариел. Сидха-Ариел засенчи всички. Мохита беше забравен от неблагодарния раджа, като че ли Ариел наистина се бе спуснал от небето в двореца на раджата. Ариел стана новият любимец. Раджата го отрупваше с ценни подаръци, с които Ариел не знаеше какво да прави. Мохита беше забравен и позеленяваше от завист. Отначало той се надяваше, че Ариел скоро ще омръзне на изменчивия, капризен раджа, както му омръзваха всички нови неща. Но дарбата на Ариел криеше в себе си неизчерпаеми запаси от новости. Една измислица се сменяше с друга, едно забавление — с друго, още по-интересно. Раджата разпращаше покани на свои съседи, набоби, раджи, висши английски чиновници, молейки ги обаче да не съобщават за видяното на журналистите.

Всичко това измъчваше користния и завистлив Мохита. И той най-после реши: по един или друг начин, но със Сидха-Ариел трябва да се свърши.

Отначало искаше да го убие тайно, но това беше рисковано. Трябваше да се измисли по-тънък план.

Обстоятелствата скоро му дойдоха на помощ.

Шияма също проявяваше интерес към Ариел. Като жена, макар и неуравновесена, но добра, тя го жалеше, разбираше по-добре от другите как би трябвало да се чувствува тази рядка „птица“ в златните чертози на Раджкумар. Шияма оказваше на Ариел всякакво внимание, грижеше се за него, искаше от мъжа си да му дава почивка, разговаряше с него в стаята си в часовете, когато някакви неотложни работи отклоняваха раджата от забавите му с неговия нов любимец. Тя разпитваше Ариел за живота му, четеше внимателно вестникарските бележки, в които се съобщаваше нещо ново за летящия човек, правеше справки. Така в нея съзря мисълта, като узнае миналото на Ариел, да намери неговото семейство и да го върне на близките му.

Стаята на Ариел беше на същия етаж, но за да отиде от нея в гостната на Шияма, трябваше да слезе по стълбата на долния етаж и след това отново да се изкачи на третия. За Ариел имаше по-кратък път. Когато Шияма излизаше на балкона и викаше Ариел, той се появяваше на своя балкон и прелиташе към балкона на раджината. Тя смяташе, че „жената на Цезар стои по-високо от подозренията“.

Тези въздушни визити бяха скоро забелязани от Мохита, в задълженията на когото влизаше и шпионирането на всички в двореца.

В главата на Мохита съзря план. Той тайно ненавиждаше Шияма, а и тя му отговаряше със същото. Всеки от тях имаше за това голямо основание. Мохита не обикна раджината, защото тя имаше влияние върху раджата, когото той би искал всецяло да вземе в ръцете си и всячески поощряваше най-низките инстинкта и вкусове на деспота. Шияма намрази Мохита, тъй като виждаше в него зъл, дребнав, продажен човек.

Между Шияма и Мохита се водеше отдавна тайна борба, понякога преминаваща и в открити стълкновения.

И ето че на Мохита му падна случай да убие с един куршум два заека: да се отърве и от новия любимец на раджата, и от Шияма. Тогава влиянието му върху раджата би пораснало безпределно. Планът изглеждаше съвсем изпълним, защото самолюбивият до крайност и несдържан раджа, както добре го познаваше Мохита, беше извънредно ревнив. На тази основа веднъж в Париж едва не стана голям скандал; в Индия по същата причина един важен сахиб заплати с главата си, а раджата беше принуден да загуби много едри „камъчета“, за да замаже работата.

Да възбуди ревността на раджата, да използува това старо, изпитано средство… Но Мохита беше хитър и предпазлив. Само ревността може да не стигне, раджата твърде държи на Ариел. А ако почне да проверява, да размисля — всичко ще рухне. Хитрата Шияма ще намери начин да се оправдае. И кой е Ариел? Той не е принц по рождение, не е важен сахиб, за да го ревнуват.

Тук трябва да се действува ловко и преди всичко някак да се компрометира Ариел в очите на раджата, да се предизвика неприязън, подозрителност и по някакъв друг повод. Ако успее да опълчи властелина против новия любимец, тогава „всяка вина ще бъде виновна“. И Мохита не само лично следеше всяка крачка на Ариел, но нареди и на своите помощници да правят това. Той беше организирал образцово следенето.

Скоро Мохита събра напълно задоволяващ го материал. Той забеляза, а и помощниците му донасяха за същото: в свободните си минути Ариел охотно посещава слутите-парии — тези хора му напомняха за Низмат, Лолита и Шарад. Между слугите на раджата и Ариел се завързваха все по-приятелски отношения. Ариел обичаше децата и ги посещаваше, без да прави изключение дори за най-отхвърлените касти: метачи, дерачи, чистачи на слоновите стояла. Той забавляваше децата с полетите си, носеше им плодове, сладки неща от трапезата на раджата.

Особено се привърза към едно болно дете, което приличаше на Шарад, внук на стария градинар.

Момченцето беше навехнало крака си и не можеше да ходи. И Ариел често го вземаше на ръце, издигаше се с него ниско над цветните лехи и го люлееше като в люлка. Момчето изпадаше във възторг. Обвивайки с мършавите си ръчички шията на Ариел, то се заливаше от радостен смях.

Слугите на раджата, които наблюдаваха тази сцена, се усмихваха и бършеха сълзите си. Тяхната любов и уважение към Ариел се увеличи още повече, когато старият градинар им показа един изумруд и рече:

— Даде ми го Ариел, за да го продам и с получените пари да повикам добър доктор от града. Нашият чаръкчия само измъчи внука, не може да го излекува.

— Откъде Ариел има изумруд? — учудваха се слугите.

— Подарък от раджата — отговаряше градинарят.

Изумрудът минаваше от ръка на ръка, блестейки върху мургавите длани.

— С това камъче може не само доктор да се извика, но и сватба да се направи — казваха някои.

— Да, човек ли е той, или бог — не знаем, но и боговете не ни жалят така, както Ариел!

И когато това необикновено същество излиташе от прозореца на своята стая и се спускаше при тях, слугите с простодушието на деца започваха да разказват на Ариел за своите нужди и несгоди. Подаръците на раджата всякога преминаваха от Ариел в ръцете на слугите.

„Отлично! — мислеше Мохита. — Ариел раздава наляво и надясно подаръците, които получава от самия раджа, и кому? На кучетата-парии! Това не може да се хареса на владетеля… Ще кажа, че е изчезнал моят пръстен… Така, намек… Ариел може да надникне във всеки етаж и във всяка стая, а и да влезе, ако няма никого… Слугите му се оплакват. В него те виждат защитник. Той ги утешава, тъжи с тях, с което развращава… Само това липсваше, заразата на недоволството от градовете да проникне при нас! Днес слугите се оплакват, утре ще почнат да искат… Раджата няма да търпи подобно нещо!…“

Но Мохита още нищо не говореше на раджата. Той събираше сведения.

Наскоро стана следното.

Раджата приемаше някакъв важен чужденец-турист, който се интересуваше от „екзотиката“.

Домакинът показваше на госта бой на гладиатори. Заради тези боеве между раджата и раджината ставаха караници: раджината не можеше да търпи такива кървави развлечения, караше се и на него, и на Мохита, но боят на гладиаторите продължаваше, само че раджата ги устройваше в отсъствие на раджината.

И този път той покани чужденеца на боя, когато раджината отиде да се разходи с автомобила.

Край раджата се намираше и Ариел, сега неизменен негов спътник. Неговия „номер“ раджата искаше да покаже на госта за десерт, накрая.

Боят беше в разгара си. Вече се лееше кръв. С разширени ноздри и горящи очи раджата насъскваше борците.

Единият от тях силно нарани другия. Онзи падна. Първият вдигна своето желязно оръжие, за да нанесе последния удар. Но в това време Ариел, пред очите на изумения гост, прелетя през главата му на арената и отби ръката на бореца. Раненият се възползува от това и лазешком избяга от арената.

Лицето на раджата потъмня от гняв. Ариел се намеси самоволно и прекъсна боя на най-интересното място! С този неочакван полет провали и своя „номер“. Развали цялата работа!

Раджата измъкна копието от ръцете на телохранителя с намерение да го хвърли срещу Ариел. Забелязвайки този жест, Ариел излетя над арената.

— Brut! Bête noire! Грубо животно! — чу се изведнъж гласът на раджината.

Всички се огледаха. В суматохата никой не бе забелязал как към ринга се бе приближил автомобил. В него седеше раджината. Мохита беше успял вече да се уговори с шофьора.

Раджата хапеше устните си. Кога най-после раджината ще престане да се меси в неговите работи? И как смее да го ругае пред чужденеца, и то на френски — на език, разбираем за европейския гост?

— Не се намесвай в чужда работа! — извика раджата и в гнева си хвърли копието към автомобила. Копието проби със звън предното стъкло, обсипвайки завардилия се шофьор с парчетата.

Именитият гост изтриваше потното си лице с напарфюмирана кърпичка, скривайки усмивката си — той беше щастлив да наблюдава интересна картина на екзотични нрави!

Мохита потриваше ръце зад гърба на раджата. Първата свада на раджата с Ариел! И не последната — с раджината. Кой знае? Може би работата ще се обърне така, че това да бъде последната им свада. Мохита и по-рано вливаше предпазливо отровата на омраза към раджината, като намекваше, че тя командува господаря, че господарят е под чехъл, че за това вече му се смеят и че раджата ще направи много добре, ако по-скоро си върне свободата и направи раджина петнадесетгодишната дъщеря на съседния раджа, красива като пълната луна и кротка като гълъбче…

Но и след това Мохита не откри картите си, очаквайки ново провинение на Ариел.

И дочака…

Още от първия ден в дворците на раджата Ариел не преставаше да тъжи за Шарад, Лолита и Низмат.

Дори радостите на полета не го утешаваха. Нощем, когато раджата спеше, Ариел заставаше на прозореца. Залени от лунната светлина, дремеха парковете. Неподвижни листа на палми, цветове на лилии и лотоси в езерото. Ароматите замайваха главата. Може би и Лолита в това време при лунна светлина мечтае за него и погледите им се срещат в синьото небе върху сребристия диск. Ариел леко, като перушинка при тихо подухване, се издигаше над пода и излиташе от прозореца. Изпълваше го неизразимата радост на полета. Той се издигаше отначало бавно, после все по-бързо покрай дворцовата стена. Ето и покрива… Мярнаха се познатите лястовичи гнезда… По-високо и по-високо!… И долу пред него в далечината се откриваше страна, чудна като съновидение. Той протягаше ръце ту към луната, ту към сините простори на небето, осеяни със звезди, ту към цветущата земя… Долу се белееше стената около владенията на раджата. Отгоре дворците губеха своето величие и изглеждаха като натрупване на причудливи плодове-покриви с разнообразна форма. По-нататък се простираха гори, сред тях се виждаше път. Някъде в тези гори се намира бедната къщурка на Лолита. Ако се издигне по-високо, може да види и водоема. От къщурката го отделя малка нива.

— Лолита! — викна веднъж Ариел с пълен глас. Той беше толкова високо, че долу не можеха да го чуят.

И изведнъж, забравил всичко — и обещанието пред раджата, и това, че могат да го следят, — Ариел полетя надолу, към гората, там, където беше оставил сърцето си.

Лесно намери къщурката. Тя беше тъмна. Лолита и Низмат спяха вътре, Шарад — на верандата. Да се хвърли към спасеното момче, да го събуди… Сега още не е време… Ще се вдигне суматоха в двореца на раджата… И отново ще почне да го преследва Пирс. Ариел въздъхна дълбоко, нежно целуна по главата спящия Шарад… Огледа се. Долетя до манговото дърво, откъсна няколко плода и ги сложи до главата на Шарад.

После, като се сбогува мислено с близките, полетя обратно.

„Долетя пак! Жалко… — промърмори Мохита, който седеше върху плоския покрив на малкия дворец, където живееше със семейството си. — Но каквото и да бъде, Ариел нарушава дадената дума и лети някъде нощем. Е, това засега като че ли е достатъчно!“