Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04

История

  1. — Добавяне

Глава VI
Към неизвестната съдба

Като излезе от Хайд, Ариел тръгна към общежитието по градинската пътечка. Стъпваше бавно, сякаш се учеше да ходи, и така натискаше с подметките на сандалите, че пясъкът, с който беше посипана пътечката, хрускаше. Той не се съмняваше, че го следят.

Ариел все още се намираше под впечатлението на своите полети из стаята. Той може да лети! Тази мисъл го изпълваше с радостно вълнение, причините на което се страхуваше да разбере сега тук в градината, при светлината на слънцето, под погледите на Бхарава, които чувствуваше върху себе си. Ариел потискаше, не допускаше да изплуват от съзнанието му мислите, които като ликуваща песен звучаха в душата му: „Свобода! Освобождение!“. Опиваше се само от отзвука на тази песен.

Чак като зави зад ъгъла, той си разреши да помисли внимателно, за да не премине мисълта в действие: „Ако само поискам, то веднага бих могъл да се издигна и да отлетя от това омразно училище, от тези ужасни хора!“. И още по-усърдно, още по-твърдо стъпваше по скърцащия пясък.

Мисълта да се измъкне на свобода, да узнае миналото си, да намери роднините си не изоставаше Ариел нито за миг.

Въпреки забраните и хипнотичните внушения, през нощите, оставайки сам, той се стараеше да извика в паметта си спомени за ранното детство, преди постъпването в „Дандарат“. Понякога виждаше и насън картините на това минало — откъси от онова, което беше запазила паметта, — като сънищата биваха дори по-ярки от съзнателно извиканите спомени.

Той виждаше съвсем друга страна, оловно небе, улични лампи, смътно блещукащи през гъстата сиво-кафява мъгла, огромни, мокри от влага и дъжд здания, хора, които внезапно се появяваха и също така внезапно изчезваха в дрезгавите кълба на мъглата…

Той седи в автомобил и гледа този задимен, влажен, мрачен свят…

И изведнъж друга картина…

Голяма стая. Огромна камина, в която горят дърва. Ариел седи на килима и строи от кубчета къща. Край него на копринена възглавничка седи руса девойка и му подава кубчетата. В меко кресло до камината, с книга в ръце, поглеждайки строго над очилата, се е настанила старица с черна дантелена забрадка на посивялата глава.

В стаята влиза човек с черен костюм. Той има зли, кръгли като на бухал очи и фалшива, отвратителна усмивка. Ариел толкова се страхува и мрази този човек. Човекът с черния костюм върви по килима и все по-широко се усмихва, в очите му има злоба. Той ритва с крак къщичката от кубчета. Ариел плаче и… се събужда.

Навън се очертават листата на палмите, а на бездънно синьото небе — едрите звезди… Стрелкат се прилепи… Задушна нощ. Индия… „Дандарат“…

Понякога Ариел се виждаше в малка, задушна, люлееща се стая. Зад кръглия прозорец — огромни, страшни, зелени вълни. А срещу него на дивана, още по-страшен от вълните, черен човек — същият, който ритна в съня му или наяве къщата-играчка…

Други спомени от ранното детство паметта не беше запазила. Ужасите на „Дандарат“, през които премина Ариел, заслониха миналото. Но то живее в душата му както стръкче тревичка в пясъчната пустиня.

Самотно, безрадостно детство и младост. Ни роднини, ни приятели… Само Шарад… Горкият Шарад! Той е стъпил само на първото стъпало от стълбата на мъченията. Ако сполучеше да го избави от този ад!

„Аз мога да летя…“ Но с усилие на волята Ариел пропъжда тази мисъл и твърдо стъпва по земята.

— Ариел, дада! — радостно шепне Шарад, виждайки влизащия приятел, но като поглежда строгото изражение на лицето му, веднага млъква. Сега не е време за разговор.

Удари гонгът за закуска и приятелите тръгнаха към трапезарията мълчаливи, без да се гледат.

Този ден Шарад получи няколко забележки от възпитателите за разсеяност. Денят минаваше бавно.

Преди залез-слънце в стаята на Ариел се отби Бхарава и му каза да не забрави да вземе от иконома нови дрехи.

— Утре в пет часа ще мина да те взема. Бъди готов. Измий се, облечи новите дрехи.

Ариел наведе покорно глава.

— Как е Шарад? — запита на тръгване Бхарава.

— Лошо овладява съсредоточаването — отговори Ариел.

— Трябва по-строго да се наказва — рече Бхарава и като метна сърдит поглед към Шарад, излезе.

Преди лягане, както всякога, Ариел накара Шарад да прочете няколко откъса от свещените книги — Шастри. Той беше спокоен, строг и изискваше Шарад да чете високо, напевно.

От вниманието на Шарад обаче не убягна, че Ариел на няколко пъти поглеждаше към прозореца и в това време по лицето му преминаваше сянка на загриженост. Дърветата в парка шумяха от поривите на вятъра, който предвещаваше дъжд. Чуваха се далечни гръмотевици, но на небето още ярко светеха звездите. И чак когато от дясната страна бледомъглявата ивица на Млечния път почна да потъмнява от надигащия се облак, Ариел въздъхна с облекчение. Скоро се чу шумът на първите едри дъждовни капки. В тъмнината прозвуча мелодично гонгът — настана часът за сън.

Шарад затвори дебелата книга, Ариел духна светилника. Те седяха рамо до рамо в тишината и мрака.

Шарад чу как Ариел стана. След него стана и Шарад. Ариел го прегърна и повдигна.

— Колко си лекичък! — пошепна Ариел и тихичко се засмя. — Шарад, искаш ли да те вдигна още по-високо?

И момчето почувствува как Ариел го вдигна почти до тавана, подържа го на тази височина и го пусна. Нима Ариел има такива дълги ръце?

— Лягай, Шарад! — пошепна Ариел.

Те легнаха на рогозката и Ариел зашепна в ухото на момчето:

— Слушай, Шарад! Хайд направи от мене летящ човек. Разбираш ли, сега аз мога да летя като птица.

— А къде са ти крилете, дада? — запита Шарад, опипвайки раменете на Ариел.

— Аз мога да летя без криле. Така както летим насън. Те навярно искат да ме показват на хората като чудо. А аз… аз искам да отлетя от „Дандарат“.

— Какво ще стане с мен без тебе, дада? — заплака Шарад.

— По-тихо! Не плачи! Аз искам да те взема със себе си. Ти си лекичък и мисля, че ще мога да литна заедно с тебе…

— Вземи ме! Вземи ме оттук, дада! Тука е толкова лошо, толкова страшно. Аз ще умра без тебе — шепнеше момчето.

— Ще те взема… Чуваш ли как шуми дъждът? Това е хубаво. В тъмнината никой няма да ни види… Прозорецът е отворен… Ш-шт!… Идва някой… Мълчи!…

Вратата скръцна.

— Спиш ли, Ариел? — чуха те гласа на Бхарава. — Ариел!

— Мм… — промуча Ариел, а после, сякаш изведнъж се разсъни, извика: — Ах, това сте вие, гуру Бхарава!

— Защо не си затворил прозореца, Ариел? Виж колко вода е потекла по пода! — Бхарава затвори прозореца, спусна пердето и си отиде, без да каже нищо повече.

Ариел разбра: Бхарава го следи, не му се доверява. Прозорецът може да се отвори, ами ако Бхарава е поставил отвън пазач? Достатъчно е да се повдигне пердето и ще почне тревога…

Легнал на рогозката, Шарад трепереше като в треска. Навън вече шумеше дъждът. Гръмотевиците се чуваха все по-близко, по-често и по-силно. Блясъкът на мълниите осветяваше стаята през лекото перде със син пламък. Ариел стоеше до прозореца с намръщено лице. След това свали от дървеното колче на стената една дълга кърпа и пошепна на Шарад:

— Върви подир мене!

Те отместиха леко рогозката-стена, промъкнаха се в съседната стая и безшумно излязоха в корирода. Там беше съвсем тъмно. Ариел вървеше напред, повел Шарад, който се държеше за края на кърпата. Всички спяха. Наоколо цареше тишина. Те слизаха и се изкачваха по стълби, безшумно преминаваха дълги коридори и накрая запълзяха по стръмна дървена стълба.

Ариел вдигна капака, който водеше към покрива. Изведнъж ги ослепи мълнията, оглуши ги гърмът, намокри ги дъждът. Те се изкачиха на плоския покрив.

— Качи се на гърба ми, Шарад! — пошепна Ариел.

Шарад се покачи на гърба му. Ариел го привърза с кърпата, изправи се и погледна наоколо. При блясъка на мълнията той видя широкия двор, залят от вода, и светещите като езеро корпуси на „Дандарат“, стените. В далечината се виждаха светлините на Мадрас, а зад тях — океанът. Ариел чувствуваше как Шарад трепери на гърба му.

— Скоро ли ще полетиш? — шепнеше Шарад в ухото му.

Ариел беше обхванат от вълнение. Нима наистина сега ще се издигне във въздуха? Да лети в стаята беше лесно, но сега, в бурята, с Шарад на гърба… Ами ако паднат сред двора?

Изведнъж се чуха непредвидени чести сигнали на гонга. Тревога! Ариел си представи злото лице на Бхарава, спомни си заплахите му и излетя над покрива.

Почувствува, че му се вие свят. Мислите му се бъркаха.

Ариел прелетя над покривите като самолет, който прави кръг над летището, преди да вземе курс. На двора вече крещяха, прогърмя изстрел, замяркаха се светлините на фенери, в прозорците пламнаха лампите.

През потоците дъжд Ариел се устреми напред, като летеше, за да му е по-леко, по посока на вятъра, който духаше откъм югозапад.

Долу бързо се мярнаха дворът, плоските покриви, паркът, стените…

Вятърът отнасяше Ариел към океана. Отляво, при блясъка на мълнията, се виждаха планинските вериги, отпред — светлините на Мадрас. На форта „Сен-Джордж“ пламтеше огненото око на фара.

Сега Ариел летеше над пясъчната равнина толкова ниско, че се виждаха оризовите ниви. И отново пясък… Дъждът плющеше по тялото, в ушите свистеше вятърът, развявайки косите им.

Под тях, бляскайки със светлините си, пропълзя влак. В океана се виждаше параход. Като се приближаваше към пристанището, той даваше продължителни сигнали.

Ето го и Мадрас. Мръсната рекичка Кувам беше се надигнала от дъжда. Тесни криви улици на „Черния град“, ниски кирпичени къщи, размесени с бамбукови бараки. Европейската част на града беше добре осветена. Ариел и Шарад чуваха свирките на автомобили, звъна на трамвая. Над покривите на града се издигаше куполът на обсерваторията, дворецът на набоба[1].

Те прелетяха над ботаническата градина. При светлината на лампите и блясъка на мълниите можеше да се различат ореховите и финикови палми, индийските смокини, пускащи корени от клоните си, бамбуковите горички, кафеените дървета.

От градинските алеи се чуха учудени гласове. Чак сега Ариел съобрази какво невнимание проявява, като лети над града. Но той беше толкова замаян от полета, че мислите му се бъркаха. От време на време му се струваше, че всичко това става насън. Шарад викаше нещо, но поради шума на дъжда и вятъра Ариел не можеше да разбере думите му. Най-после Шарад му викна в ухото:

— Виждат ни хората, дада!

Вместо отговор Ариел се обърна рязко на запад, към планините. Той чувствуваше, че го обзема слабост. Цялото му тяло беше в пот, дишаше тежко. Но трябва да отлети колкото се може по-далече от „Дандарат“, от Мадрас.

Бурята отминаваше, дъждът утихваше, но вятърът духаше силно. Почна отново да ги отнася към океана. Там могат да загинат. И Ариел напрягаше последни сили. Шарад се държеше здраво за Ариел, който чувствуваше на гърба си топлината от тялото на малкия приятел. Да спаси него и себе си — на всяка цена!

Така те летяха сред бурята и мрака към неизвестната съдба.

Бележки

[1] Набоб — титла на мохамедански аристократ в Индия. — Б.пр