Александър Беляев
Ариел (19)

Глава XIX
Господарят е разгневен

Анат, когото Ариел извади от кладенеца, беше син на човека с елмаза — Мохита, първия съветник и любимец на раджата.

Да бъдеш любимец на раджата е много изгодно. Раджа Раджкумар притежаваше съкровища, общата сума на които дори сам не знаеше. На малцина европейци е известно, че някои индийски раджи са първите богаташи на света, в сравнение с които прославените милиардери — ротшилдовци, моргановци, рокфелеровци, вандербилдовци — са, кажи-речи, бедни хора. С векове, от поколение на поколение раджите са умножавали богатството си, съставено главно от скъпоценни камъни и злато.

Всички тези богатства са малко известни, защото раджите нямат нужда да продават своите елмази, пък и да им се наложи някой път, то не всякога е възможно — на световната борса има малко купувачи на такива камъни като „Великия Мопол“ или „Репент“. Тяхното недвижимо имущество — дворци, чифлици — е също голямо. Но те не могат да се сравняват по ценност с купищата брилянти и елмази.

Не е чудно, че раджите могат да награждават своите любимци така, както никога не са могли да награждават своите любимци най-могъщите и богати крале в Европа.

Но благоволението и любовта на раджата трябва да се заслужи с угодничество. Като всички хора, които водят празен живот в затворен свят, както писа Волтер, „в свят без хоризонти“, раджата се страхуваше най-вече от скуката, макар да имаше добро образование, да владееше прекрасно английски език. Неговата жена Шияма говореше френски като парижанка. Заедно с нея раджата посещаваше Европа — Лондон, Париж, Берлин. Но фраковете и смокингите след свободното и леко национално облекло, театрите и вечерите, европейската кухня, целият начин на живот бяха за него отегчителни, развлеченията — чужди. И той караше жена си да бързат с отпътуването.

В къщи, като извършеше обреда пречистване и хвърлеше тесните дрехи, Раджкумар дишаше с облекчение и се чувствуваше щастлив. В лек копринен халат той лежеше с часове на дивана. Момче-слуга му правеше хлад с палмово ветрило. Раджата вземаше купените в Европа книга и списания, избираше някой „по-лек“ роман и се вдълбочаваше в четене.

Европеец можеш да бъдеш и в Индия.

Той беше своего рода „просветен тиранин“. Принадлежеше към религиозната организация „Брамо-Самадж“, не се кланяше на идоли, не изпълняваше твърде усърдно обременителните религиозни обреди, ядеше дивеч, приготвен от готвача мюсюлманин, следеше литературните новини, четеше философски книги, еднакво се съгласяваше и с Русо, и с Ницше. Обичаше обществото на сахибите и дружеше с тях.

Като се потъркаляше два-три дена с новите книги, той изведнъж започваше да чувствува, че змията на скуката отново запълзява в сърцето му.

И тогава на сцената се появяваше Мохита, който беше изучил до тънкост своя господар.

— Какво ново има, Мохита? — питаше раджата, захвърляйки небрежно книгата върху килима.

Мохита „вземаше прах от краката на господаря“, приветствуваше го с високопарни изрази и накратко докладваше за стопанските работи, за новите договори, сключени със сахибите и селяните, за постъпленията от арендата, за вземанията от неизправните длъжници.

Но сега раджата го слушаше разсеяно и го прекъсваше, повтаряйки въпроса:

— Какво ново имаш, Мохита?

— Трупата момчета и момичета е подготвила нови танци.

Раджата си спомни парижкия канкан и се усмихна:

— Старо. Впрочем покажи го.

Мохита плесна с ръце, кадифената завеса на високия свод до вратата се разтвори и в стаята, звънейки с гривни, дайрета и звънчета, влетяха девойки, увити в тънка коприна, и момчета с пъстри костюми. Те почнаха да танцуват под звуците на флейта. Движенията им бяха грациозни, а на изплашените им лица бяха застинали усмивки.

— Старо — още един път повтори раджата и махна с ръка.

Флейтите замлъкнаха, децата престанаха да танцуват и се струпаха накуп като изплашено стадо овчици.

Раджата започна да разказва на Мохита за канкана, с какви костюми излизат жените, какви фигури правят — „разбираш ли, краката по-високо от главата и всички волани — фюйт!“ — той заповяда да направят на момичетата такива костюми — разкошни поли, по-високи токове — и да ги научи на канкан. Озадаченият Мохита се поклони.

— Какво имаш още?

— Танц на гърбави, куци и слепи.

Това беше ново.

— Покажи.

Децата избягаха, не скривайки радостта си, че всичко мина благополучно — не заповядаха никого да бият или затворят в подземието на хляб и вода, което често се случваше.

Разнесоха се глухи удари на барабан и в стаята, куцайки, падайки, блъскайки се и охкайки, се втурна тълпа хора с необикновен вид, в невъзможни костюми от цветни дрипи. Мохита не губеше време в отсъствието на своя господар. Откъде е изнамерил тези изроди? Гърбавите, с големи глави и уста като на жаби, налитаха на куците, събаряха ги с гърбиците си, падаха, слепите се блъскаха с челата си и с писък се улавяха за удареното място, гърмяха барабани…

Раджата се смееше с глас. Мохита сияеше.

— Повикай раджина Шияма! — извика раджата.

Раджината се яви в модни парижки дрехи и обувки с необикновено високи токове.

Като погледна танцуващите, тя извика:

— Прелест! — и изведнъж, като седна на пода и прегърна коленете си, се засмя неудържимо и така заклати главата си, че прическата й се разроши.

Раджата свали от пръста си пръстен с огромен брилянт и го хвърли на Мохита. Той хвана бляскащия подарък във въздуха и се поклони ниско.

Един сляп, съборен от гърбав, падна по гръб. Удряйки главата си в издатината на колоната, той зави инстинктивно и извика:

— О, дано изпукате, проклети мъчители!

Лицето на раджата мигом потъмня, също и лицето на Мохита — когато облак помрачава слънцето, на земята лягат сенки.

— Това не е за тебе, господарю, а за гърбавите! — побърза да заяви Мохита.

Но раджата, като се обърна към стената, измърмори злостно:

— Ето камшика! И ме оставете.

Всички излязоха. Добре, че Мохита успя да получи пръстена. Но господарят се разгневи. Мохита заповяда на слугите да прибавят на слепия и от него сто удара. Това беше напълно достатъчно да освободи нещастника от всички горести, които още можеше да му поднесе животът.

Мохита се сърдеше, защото имаше в запас за раджата още няколко номера. Голи роби, въоръжени с железни тояги с нокти на края. Раджата особено обичаше това развлечение. Когато робите почваха да си нанасят рани и кръвта обливаше мургавите им тела, поклонникът на Русо биваше обхванат от същинска страст, очите му пламваха, ноздрите му се разширяваха.

— Удряй! Дращи! По-силно! Така! Така!… — поощряваше той своите гладиатори и биваше много огорчен, когато някой от тях падаше мъртъв на земята и играта се прекратяваше.

В запас имаше и лов на тигри. Беше подготвен великолепен слон с огромни бивни, към които бяха прикрепени островърхи медни коронки.

Но днес раджата не повика повече Мохита и той просто загуби ума си, не знаейки с какво да си върне милостта на господаря.

По това време се случи и произшествието с неговия син. Когато слугата съобщи на Мохита, че синът му е паднал в кладенеца, той хукна нататък и беше свидетел как Ариел прелетя от улицата, спусна се в кладенеца и измъкна момчето.

За сина си Мохита не се безпокоеше. Той беше дете от първата му, вече разлюбена жена, а имаше три.

Но летящият човек порази Мохита.

Той не мислеше какво представлява летящият човек — свръхестествено същество ли е, или нов вид фокусничество. Важното е, че това бе съвсем необикновено, ново зрелище, нов номер. С летящия човек, който и да е той, не е страшно да се яви пред страшните очи на господаря. Като види това чудо, раджата ще забрави всичко и Мохита ще си върне неговото разположение.

И Мохита се разпореди да вържат летящия младеж, дори да е самото въплъщение на Кришна.