Александър Беляев
Ариел (3)

Глава III
Опитите на мистър Хайд

— Та, казвате, човек-муха ли? Ха-ха-ха-! До днес хората умееха да правят от мухата слон, а вие искате от мухата да направите човек…

— Не от мухата човек…

— А от човека муха ли? Още по-трудна работа. Ха-ха-ха!

Този разговор ставаше в лабораторията на Чарлз Хайд, великия, но непризнат от света учен, намерил приют в „Дандарат“. Това беше подходящо за него място. Съперниците-учени отдавна казваха, че мястото на Хайд е в лудницата. Разликата между лудницата и „Дандарат“ се състоеше само в това, че лудниците съществуват, за да се лекуват там душевноболните, а „Дандарат“ правеше здравите душевноболни.

Между възпитателите и „научните консултанти“ също се срещаха психически ненормални, макар и необикновени хора. Към тях принадлежеше и Хайд.

Отворените прозорци на тясната като коридор лаборатория бяха затулени с рогозки от светлината и палещите лъчи на слънцето. В полумрака се виждаха маси, отрупани с чудновати машини, които имаха всевъзможни геометрични форми. Кубове, кълба, цилиндри, дискове от мед, стъкло, каучук бяха оплетени с жици като с лиани. Същински джунгли от научна апаратура, през които мъчно ще се промъкне непосветеният. Книги липсваха. Цялата колосална библиотека от книги, посветени на различни науки, се поместваше под огромния, съвсем оголен череп на хидроцефала, червен като зрял домат. Оттук притежателят на феноменална памет извличаше без особено затруднение всяка необходима справка.

Откак дойде в Индия, Хайд затлъстя, стана ленив, пусна голяма червена брада и придоби местни привички.

По цели часове той се търкаляше върху рогозката само по къси бели панталони. Край него всякога имаше гърне с лед и лимони, тенекиена кутия с бетел и друга — с тютюн. Устните му бяха като окървавени от боядисаната от бетела слюнка. В едната си ръка държеше ветрило, с което непрекъснато си правеше хлад, в другата — лула, дъвчеше бетел, пушеше и мислеше; от време на време караше двамата свои асистенти, единият — бенгалец, другият — англичанин, да записват идващите в главата му мисли или да правят опит. Ако сгрешаваха, Хайд се дразнеше, крещеше, но не ставаше от рогозката. А след минута добродушно се смееше.

До краката му на ниско столче от бамбук седеше неговият колега от „Дандарат“, също непризнат учен, Оскар Фокс. Той беше мършав като аскет, с бръснато, пожълтяло от малария лице. Върху това намръщено, с хлътнали бузи лице лежеше печатът на озлобеност от несполуки. Той говореше с тон на обиден човек, без да откъсва очи от часовника-гривна, и след всеки петнадесет минути старателно изваждаше от тенекиена кутийка таблетки и ги гълташе.

Вече година и нещо Хайд и Фокс работеха над поставената от „Дандарат“ задача да създадат летящ човек — да намерят средство, с помощта на което човек да може да лети без всякакъв апарат, както летим в сънищата си. Ако тайната бъде запазена, теософите и окултистите ще получат ново могъщо оръжие за пропаганда на своите идеи. С летящия човек могат да се разиграят много невероятни сцени, които да поставят на тясно официалната наука. Такава задача най-вече подхождаше за учени, подобни на Хайд и Фокс — малко авантюристи и шарлатани, малко мечтатели и заедно с това безспорно даровити хора. В „Дандарат“ те намериха онова, което не можеха да намерят никъде — материални средства за осъществяване на най-фантастични проекти. И те изобретиха за „Дандарат“ много „чудеса на бялата и черна магия“. Но това бяха само остроумни фокуси. С летящия човек работата беше по-сложна.

Хайд и Фокс вървяха по различни пътища. Фокс беше инженер и физик, а Хайд — биофизик. Фокс представляваше тип учен, който твори с огромни усилия и вечно се съмнява в успеха. Той не се решаваше на фронтална атака срещу научния проблем, правеше многобройни опити-разузнавания, без да стига до сърцевината, започваше и захвърляше. Тъй като се съмняваше в себе си, той често разговаряше с Хайд. И стигаше онзи да се усъмни или да се надсмее, Фокс захвърляше своя проект и се заемаше да измисля нов.

Хайд, напротив, беше уверен в себе си и вървеше направо. Той не говореше на Фокс по какъв път мисли да създаде летящия човек. Единственото, което му откри, бе, че „разрешението ще дойде въз основа на физиката, физиологията и биофизиката“.

И този път разговорът почна с думите на Фокс:

— Струва ми се, че попаднах на сполучлива мисъл. Проблемът за създаването на летящ човек се крие в проблема за летенето на мухата.

Когато Хайд престана да се смее, Фокс започна обидно да обяснява, стараейки се да докаже, че идеята му не е чак толкова смешна и глупава, както се струва на уважаемия му колега.

Той дълго говори за наблюденията на учените над полета на мухата, за това, колко е сложно това просто на пръв поглед нещо. Говори „за специалните мускули в гърдите на мухата с «пряко» и «непряко» действие“. При полета крилата описват „осморка“. Благодарение на тези свои особености мухата може да лети при сравнително малка загуба на сили и малка площ на крилете, издигайки относително голямото тегло на тялото си. И ако се създаде аналогичен апарат, то човек ще може свободно да лети с малки крила без всякакви мотори, използувайки своята мускулна сила.

— Великолепно!… Очарователно!… Възхитително!… Прелестно!… Чудесно!… — След всяка произнесена дума Хайд се смееше силно, като не преставаше да си прави хлад с ветрилото.

Фокс пожълтя от обида и запита:

— Какво смешно има във всичко това? Или вие не ме разбрахте, или пък…

— Или пък вие нищо не сте разбрали — прекъсна го Хайд. — Да, очевидно вие съвсем не сте разбрали същността на задачата. Какво предлагате? Нов летателен апарат. И това е всичко. Апарат! Механизъм, който може да се прикачи на раменете на всеки глупак…

— Защо пък глупак?

— Апарат, който може да се пусне в серийно производство. Да се създадат стотици, хиляди хора-мухи. Такъв проект може да се предложи не в „Дандарат“, а във военното министерство. Летящи войници, разузнавачи, снайперисти, бомбохвъргачи — това, разбира се, не е лошо. И въобще не е лошо. Край на стълбите, асансьорите, ескалаторите! Хората-мухи като пчели от кошер ще излитат от всички прозорци на небостъргачите, ще летят на рояци по улиците. Забележително! А какъв простор за алпинистите! Та със своите крила на мухи ще накацат по еверестите и монбланите, като истински мухи върху захарна бучка!… Виждате ли, вие увлякохте и мене с вашия проект. Но, скъпи мой, на нас ни трябва съвсем друго нещо! Ние трябва да създадем уникум — човек, който би могъл да лети без всякакъв апарат, ето така — рече и полети…

— Но ако се направи един такъв човек, то могат да се направят и стотици, хиляди? — възрази Фокс.

— Може, разбира се.

— Къде е разликата?…

— Разликата е там, че е достатъчно да се хване един ваш човек-муха и всеки инженер, като разгледа вашия апарат, ще може да го направи. Ако пък хванат моя летящ човек, то никой нищо не ще открие и не ще разбере. Тайната и известна само на мене. И този летящ човек ще бъде единствен в света. Да направя втори, десети мога само аз — и само по специална поръчка на „Дандарат“. Ясно ли е?

Фокс беше съвсем обезкуражен. Погълна една таблетка и тя му се стори твърде горчива. Като помълча, той каза:

— Но това, за което говорите, аз смятам просто за невъзможно. Това прилича на празните измислици за левитацията на факирите. За това се говори и пише много. Но на нас, учените, не ни прилича да вярваме на басни. Аз живея вече девет години в Индия и никога не съм видял случай на левитация. И ако чуя за нея от очевидец, от човек, на когото напълно вярвам, бих му рекъл: „Приятелю, вие сте жертва на ловка измама или на хипноза“.

— Да оставим факирите на мира. Уилям! — извика Хайд. От съседната стая излезе млад човек с бледо, измъчено лице. — Покажи на мистър Фокс опит номер първи.

Уилям излезе и се върна с поднос, върху който имаше малка кутия.

— Отворете кутията с ключа, мистър Фокс, и повдигнете капака.

Фокс завъртя с недоверие ключа. Но дори не стана нужда да повдига капака — той сам се отвори под натиска на пружина; от кутията изведнъж излетя черна гъбеста маса колкото юмрук, издигна се отвесно, удари се с леко почукване в тавана и като че ли залепна за него.

Вдигнал глава, озадаченият Фокс гледаше мълчаливо топчето, напомнящо черна гъбичка.

— Свалете го, Уилям! — заповяда Хайд.

Уилям донесе стълба, хвана гъбичката с ръка и слезе.

— Вземете го, мистър Фокс, но го дръжте по-здраво, да не го изпуснете.

Фокс не почувствува теглото на гъбичката. Напротив, гъбестата маса, макар и слабо, налягаше отдолу нагоре, Уилям взе от ръцете на Фокс гъбичката, постави я в кутията, заключи я и излезе.

— С този пръв опит аз навлязох във вашата област, Фокс — каза Хайд. — Физиката на тънките слоеве. Пореста маса с микроскопично малки шупли, които са изпълнени с водород. Първият летящ метал. Свръхлеки, безтегловни и накрая летящи метали! Какъв преврат в строителната и транспортната техника! Небостъргачи, които опират в стратосферата, летящи градове! Биха ме позлатили за това изобретение. Но те ме отхвърлиха, не ме признаха, толкова по-зле за тях! Нека от моето изобретение се възползува „Дандарат“ за своите чудеса! Представете си скала, прикована към земята с вериги. Приближава се човек, хваща скалата, веригите падат и човекът не само повдига скалата, но и сам излита заедно с нея във въздуха. Ефектно, нали?

— И това вие наричате левитация? — попита насмешливо Фокс. — Тогава и детското балонче е левитация!

— Аз не наричам това левитация — възрази Хайд. — Това би било левитация, ако можеше да се създаде човек от порестата безтегловна маса. Тогава би бил достатъчен незабележим тласък на крака, за да се издигне човекът високо във въздуха. Но такава задача не е дори по моите сили. Има по-прост начин. Уилям! Покажете опит номер втори!

Уилям, сякаш поднасяше ядене, изнесе дървен поднос, върху който имаше черно сандъче с ръчки, а върху него — бял куб. Той сложи подноса на пода пред Фокс.

— Дръпнете ръчката! — изкомандува Хайд.

И Фокс видя как кубът се издигна бавно към тавана, задържа се там известно време и също така плавно се спусна, когато Уилям дръпна ръчката обратно.

— Чудеса на електротехниката ли? Електромагнетизъм? — запита Фокс.

— Отгатнахте само наполовина! — смеейки се, отговори Хайд. — Вие сте физик! Помислете! Отгатнете!…

Фокс гледаше тъпо куба. Хайд отново се засмя и самодоволно каза:

— Да, съвременните физици не ще разчупят това орехче! Моята работа е напреднала толкова, че аз мога да ви открия нещичко. Брауновото движение на молекулите. Ясно ли е?

Фокс гледаше мълчаливо, с широко отворени очи Хайд.

— Учудени ли сте? Как няма! Брауновото движение е безредно, хаотично. Наистина, теорията на вероятностите ни казва, че теоретически не е изключен случай, когато всички молекули ще се устремят едновременно нагоре. И тогава камъкът или човекът може да се издигне над земята. Но вероятността за такъв случай се изразява с едно към единица с толкова нули, че практически такъв случай е по-малко възможен, отколкото, да кажем, слънцето да се сблъска с някакво небесно тяло. Просто казано, вероятността е равна на нула. Обикновено частицата, като се удря о другите, проявява еднакъв стремеж да се движи и надясно, и наляво, и нагоре, и надолу и затова остава на едно място. Не е чудно, че съвременните учени заявяваха: „Ние не можем да храним никакви илюзии относно възможността да използуваме Брауновото движение например с цел да изкачим тухли на върха на строяща се сграда“, а, значи, и човешкото тяло да преодолее земното притегляне. На този въпрос беше поставен кръст. Но аз реших: мисълта да се овладее стихийната, разрушителна, неукротима, своеволна сила на мълнията би се сторила на хората от миналите векове също така безумна и невъзможна. А сега същата тази сила тече покорно в нашите електропроводи, движи нашите машини, дава светлина и топлина.

— И вие си поставихте за задача да овладеете Брауновото движение, да управлявате безредните скокове на молекулите?

— Не само си поставих тази задача, но, както виждате, и я разреших. Уилям! Покажете на мистър Фокс танца на колбите!

На масата се появи дълъг плосък апарат, отрупан със стъклени колби. Изведнъж тези колби почнаха да подскачат все по-високо и по-високо. Едни от тях се издигаха и спускаха бавно, други сновяха нагоре-надолу с голяма бързина. Уилям обърна ръчката на апарата и една колба изведнъж като куршум излетя през прозореца.

— Вие виждате един от етапите на моите работи. Този кадрил на колбите ми струваше доста грижи. По-лесно е да дресираш хипопотам, слон, муха, отколкото молекула. Главната трудност е в това, че подвижността на моите балерини-молекули е много различна. В колбите са заключени молекули на азот, водород, въглероден двуокис. Помислете си, лесно ли е да се накарат колбите да танцуват в едно темпо: при нула градуса Целзий молекулите на водорода се движат със скорост, равна на хиляда шестстотин деветдесет и два метра в секунда, на азота — четиристотин петдесет и четири, на въглената киселина е още по-малка — триста шестдесет и два. За водородната молекула тази скорост превишава не само скоростта на куршум, но и на артилерийски снаряд, като се приближава до скоростта на снарядите на свръхдалекобойни оръдия. При повишаване пък на температурата скоростта на движение на молекулите нараства. Видяхте ли как излетя водородната колба? Представете си куршуми, снаряди, които се движат от вътрешните сили на самите молекули!

— Как сполучихте да превърнете хаотичното движение на молекулите в насочено? — запита Фокс.

— Това е дълга история. Засега е достатъчно да кажа, че, като изучаваха молекулярното движение, физиците вземаха пред вид само ролята на топлината и игнорираха електричните явления. Аз трябваше да се вдълбоча в изучаването на сложната игра на силите, ставащи в самите атоми, от които се състоят молекулите, и да овладея тази игра.

— Така че по същество това вече не е Брауново движение, а по-скоро електрично? — запита Фокс.

— Двете явления са свързани.

Фокс се замисли.

— Да допуснем — каза той, — че сте сполучили да овладеете молекулярното движение, извиквайки на помощ електричните фактори на притеглянето и отблъскването, изменението на потенциала, преразреждането, ако съм ви разбрал. Но всичко, което показахте, се отнася към неорганичния свят.

— А нима тялото на човека не се състои от неорганични вещества, от молекули и атоми? — възрази Хайд. — Трудностите са други. Първата от тях е да се подведе под един знаменател движението на молекулите с различни скорости, иначе човешкото тяло просто ще бъде разкъсано. Аз трябваше да свържа две области: физиката и електрофизиологията. За усилване пък на електричния потенциал вкарвах в организма изкуствени радиоелементи, които го снабдяваха с лъчиста енергия. Получи се верига — от импулсите на мозъка, мисълта към нервната система, от нервната система към електрофизичните явления, от тях към молекулярните.

— И вие сполучихте?

— Преценете сами. Сатиш, гъсеницата!

Вторият помощник на Хайд донесе цвете в саксия с гъсеница върху листата и удари клончето. Гъсеницата падна, но на половината път към пода изведнъж увисна във въздуха.

Фокс прекара ръка, като смяташе, че гъсеницата виси на паяжина, но паяжина нямаше. Сатиш взе внимателно гъсеницата, постави я на листа и я отнесе. След това, вече без заповед, той донесе малко пиленце с неоперени още крила и го пусна на пода.

Сатиш плесна силно с ръце. Изплашеното голишарче изведнъж се издигна във въздуха, повъртя се с писък из стаята и излетя през прозореца, който гледаше към парка. Фокс се приближи до прозореца и видя как пиленцето се спусна върху тревата.

— Стойте до прозореца, Фокс — каза Хайд.

Сатиш изнесе в градината котка, сложи я на едно дърво и после повика:

— Куде! Куде! Ела по-скоро! Виж, котка! Котка!

Чу се лай и при дървото дотича малкото кученце Куде.

Щом видя котката, то залая, направи скок и изведнъж с жално квичене се понесе към небето. Лаят и квиченето му се чуваха все по-далече и по-глухо.

— Куде! Куде! Куде! — завика Сатиш.

Кучето, което беше вече на няколкостотин метра височина, започна да се спуска. Скоро се намери при Сатиш. Подскачайки радостно, то едва ли не литна пак, но Сатиш го подхвана навреме и го отнесе.

— Сега предпоследният номер от нашата програма — весело каза Хайд. — Стойте до прозореца, мистър Фокс.

Сатиш постави на пътечката голяма жаба и леко я бутна с крак. Жабата подскочи и полетя над храстите и дърветата все по-високо и по-високо. Скоро Фокс я изгуби от очи, но още дълго гледаше в синевата на небето.

— Е, какво ще кажете? — запита Хайд.

Фокс седна мълчаливо на стола, погледна машинално ръчния си часовник, трепна, бързо лапна наведнъж две таблетки, но този път даже не почувствува вкуса им.

— Надявам се, че всичко това може вече да се нарече левитация? — каза Хайд, като си вееше с ветрилото. — Вие, разбира се, обърнахте внимание на поведението на левитантите, нали? Гъсеницата, която видяхте, притежаваше способността да се спуска надолу по паяжина. Аз затворих изходните канали на паяжинните й жлези, затова в момента на издигането тя не можеше да пусне паяжина и да виси на нея. Но нервните центрове работеха редовно и изпращаха съответните импулси. Това беше достатъчно да задействува организираното по нов начин молекулно движение и да извърши електрично презареждане на молекулите спрямо заряда на земята и гъсеницата „увисна във въздуха“. Пиленцето е птица, почти отвикнала да лети, но запазила инстинктите, необходими за летене. И благодарение на тези инстинкти тя можеше да използува новата способност на левитация по-пълно от гъсеницата. Кучето може само да скача. И макар то да е високоразвито умствено животно, неочакваният полет го смая и то би отлетяло в небето и загинало, ако зовът на Сатиш не му даде стимула — желанието да се върне обратно. Що се отнася до жабата, която е на доста ниска степен на развитие, тя е загинала, стигайки до студените и бедни на кислород слоеве на въздуха. Както показаха опитите, със смъртта на животното изчезва и способността към левитация и нашата жаба е може би вече паднала върху главата на някой учуден селянин… Впрочем способността към левитация изчезва, трябва да изчезне, след като в организма стане разпадане на изкуствените радиоелементи. От всичките тези опити — продължаваше Хайд — вие, разбира се, сами си направихте общия извод: левитацията може да се използува толкова по-широко, колкото повече са развити висшите нервни центрове на животното. Само човек може напълно да овладее левитацията.

— Опита с жабата вие нарекохте предпоследен, но последния не показахте — рече Фокс.

— Не е трудно да се досетите, че последният опит ще бъде с човек — отговори Хайд.

— Ще бъде! Значи, такъв опит още не сте правили?

— Виждате, че почвата за това е напълно подготвена — възрази Хайд. — Вземете опита с кучето, нервната система на което и в частност полукълбата на главния мозък явно не пострадаха от левитацията, въпреки че в организма му трябваше да станат големи изменения в кръвообращението, в работата на нервната система и други. И аз чакам само…

В това време на вратата се почука и в стаята влезе Бхарава-Пирс.

— А, мистър Пирс! Почтени гуру^[1]! Бхарава-бабу! — с насмешка каза Хайд. — Какви са новините?

— Мистър Браунлоу ме изпрати при вас…

— Браунлоу говори вече с мене. Кого назова?

— Ариел. Аврели Халтън.

— Нека първият летящ човек да бъде Ариел — с безразличен тон каза Хайд.

— Аз виждам в това дори пръста на съдбата — заговори Пирс, вдигайки очи към тавана. — Вие знаете, че в „Дандарат“ е прието да се дават на възпитаниците нови имена. Аврели ние нарекохме Ариел по съзвучие, Ариел — спътник на планетата Уран. Заедно с това Airy — въздушен. Уран пък е божество, олицетворяващо небето…

— Пощадете ме, мистър Пирс! Вие така навлязохте в ролята си на саниаси^[2] Бхарава, че забравяте пред кого философствувате!

— Навикът е втора природа — с усмивка и вече с друг тон отговори Пирс. — Исках да ви запитам, мистър Хайд. Опитът не заплашва ли живота на Ариел?

— Мисля, че не — отговори Хайд. — Но ако вие така скъпите неговия живот, направете първия опит със себе си. За мене е безразлично с кого ще започна. Летящ директор на училище! Това би било ефектно!

Като пропусна покрай ушите си злобната шега на Хайд, Пирс зададе нов въпрос.

— А не заплашва ли опитът умствените способности?

— Доста е възможно.

— Но какво да се прави? Пред вид важността на работата трябва да се поеме някакъв риск — каза с въздишка Пирс.

— Не мога да търпя, когато говорите с такъв йезуитски тон. Защото аз чета мислите ви, мистър Пирс. Вие бихте искали повече от всичко Ариел да остане жив, но да полудее, обаче не толкова, че да бъде невъзможно да го използувате за вашите теософски и — ха-ха-ха — окултни цели. Така ли, стара лисицо?

Пирс понечи да кипне, но като си спомни, че Хайд е нужен човек, се сдържа и сухо отговори:

— Нашият дълг е да се покоряваме на висшите предначертания. Много ми е драго, че разбрахте в каква насока е необходимо да се действува. Ариел ще дойде при вас тази вечер. Но бъдете внимателен, мистър Хайд. Подгответе го за това, което той ще стане. Неочакваната способност на човек да лети не е шега. Да не би пък да си разбие главата.