Александър Беляев
Ариел (20)

Глава XX
Мирът е възстановен

Мохита водеше вързания и заобиколен от слугите Ариел в двореца през черния вход покрай кухните, пълни с черни, шоколадови и жълтеникави полуголи, с бели калпаци готвачи. Те се изкачиха по тясната стълба на втория етаж, минаха през женската половина на двореца, зенана, където шумно, под наблюдението на слуги, играеха децата. В една стая възрастна жена погледна Ариел през очилата, единият край на които беше привързан за ухото с червен конец. Подът на друга стая беше постлан със сини и бели пътеки и килими, по които бяха разхвърляни възглавници от пъстри копринени тъкани. Върху ниска кушетка седеше девойка с наметнат на главата край на син шал. Раменете й конвулсивно потрепваха. На коленете й падаха едри сълзи. До нея стоеше старец в бяла дреха, със знаците на кастата от червена и жълта глина на челото. Той строго мъмреше девойката, може би също такава пленница като Ариел.

По покрита галерия с леки украсени колони, от които се откриваше изглед към огледално-спокойното езеро, те преминаха в половината на раджата. Огромните зали със сводове, отрупани със скулптурни орнаменти, с колони и нишки, изпъстрени с арабески, фантастични цветя, животни и птици, се сменяха като в чуден калейдоскоп. Понякога на Ариел му се струваше, че вижда всичко това насън. Миришеше силно на атар — уханно масло с есенция от далматинска роза и приятен аромат на цъфтящи олеандри в големи вази, украсени с блестяща цветна глазура. От ароматите и пъстротата главата на Ариел почна да се замайва.

— Стойте тука — заповяда Мохита на слугите, които пазеха Ариел, когато се приближиха до пурпурна зареса със златни халки.

Иззад завесата се чуваше нечий гневен глас. Слугата дръпна Ариел за края на въжето, което свързваше ръцете му. Ариел спря.

Мохита се мушна развълнуван зад завесата.

Като се кланяше до земята, той започна да се приближава към раджата, лицето на когото все повече се начумерваше. Освен това лице Мохита не виждаше нищо друго.

— Не съм те викал, Мохита! Защо дойде? — строго запита раджата.

Като продължаваше да се кланя унизено и да извива цялото си тяло, Мохита приближи до господаря и му пошепна нещо на ухото. Върху лицето на раджата се появи израз на учудване, недоверие, любопитство, пак учудване и пак недоверие.

Мохита следеше развълнувано тези промени.

„Само да не ме изгони!“ — мислеше той.

— Добре. Покажи ми го. Но ако ме мамиш, то помни: твоите жени още днес ще облекат бели вдовишки дрехи!

Без да е изслушал раджата, Мохита хукна зад завесата и заповяда да въведат Ариел.

Ариел влезе в залата и в първия момент беше ослепен. Ярките слънчеви лъчи проникваха някъде отгоре и играеха със златото по стените и колоните, блестяха върху скъпоценните камъни, обсипващи дрехите на хората, които стояха около въздушните виещи се колони. Върху малиновите килими и възглавници под синята завеса лежеше огромен къс злато, светещ като дъгата.

Като дойде на себе си, Ариел видя, че онова, което взе за къс злато, беше самият раджа в обшити със злато дрехи. Брилянтите и елмазите на костюма му трябваше да струват милиони, а на челото му блестеше такъв огромен брилянт, който трудно можеше да се оцени.

Раджата беше тъмнокож човек, с малко плосък нос и дебели, почти негърски устни, макар в жилите му да течеше, както уверяваха родословните летописи, кръвта на най-чист индус.

С черните си бляскащи очи раджата се втренчи мълчаливо в Ариел. Само наученото в „Дандарат“ помогна на Ариел да издържи този поглед.

После раджата погледна наобиколилите го хора, облеклата на които можеха да съперничат по яркост и пъстрота на перата на пауните и папагалите.

Раджата заповяда на Ариел да се приближи.

Слугите побутнаха Ариел в гърба.

— Кой си ти? — запита раджата.

Ариел, който още не беше решил как да се държи, мълчеше.

— Кой си ти? — отново залита раджата на английски, мислейки, че Ариел не знае езика хинди. Младежът мълчеше както преди.

На свой ред Мохита зададе същия въпрос на езика бенгали, маратхи, после от арийските езици премина на дравидските — телугу, тамилски, най-после на тибето-бирманските… Същият резултат.

Раджата се намръщи и каза:

— Той или е глух, или е упорит. Но аз ще го заставя да говори! — И очите му светнаха. — Умееш ли да летиш? — запита раджата, преминавайки отново на хинди.

Мохита не издържа и като се приближи до Ариел, го удари по врата.

— Та говори, магаре, ако не искаш съвсем да изгубиш езика си!

Устните на Ариел трепнаха, но той не каза нищо. Реши, че ако се престори на глух и не покаже способността си да лети, може би ще го пуснат.

Раджата измъкна от ръцете на слугата ветрилото, с което му правеше хлад, хвърли го срещу Мохита, затропа с крака и изрева:

— Негодник! Довел ми някакъв идиот!…

— Смили се, господарю на живота ми! — извика Мохита, падайки пред раджата на колене. — Не лъжа! Запитай ги — той посочи слугите, — запитай моята жена Бинтяба-сини. Всички видяха как този човек или дух в плът летеше! Заповядайте да го набият с камшици и той ще заговори и ще полети!

— Той няма да се отърве от камшиците, но засега ще ги получиш ти! — Раджата плесна с ръце.

Завесата отдясно на трона се разтвори. Край раджата се появи огромен къдрокос човек, черен като ебонитово дърво, с камшик със седем опашки в ръка, готов да изпълни заповедта на владетеля.

Раджата посочи мълчаливо Мохита. Палачът замахна с камшика и удари. Легнал на пода, Мохита силно изохка и се сгърчи цял, свивайки ръце и крака.

Ариел се изпъна и изведнъж каза:

— Спрете! Да, аз мога да летя!

Камшикът на палача застина във въздуха, а раджата от уплаха се облегна на възглавницата, после закрещя на слугите:

— Дръжте по-здраво въжето! Ако отлети, на всички ви главите ще взема!

Ариел седна на пода. Мохита охкаше, но лицето му сияеше. Бурята отминаваше! Той пролази и също седна на пода.

— Кой си ти? — отново запита раджата, като гледаше не без страх Ариел.

Ариел се страхуваше най-много да не го изпратят обратно в „Дандарат“ и затова каза:

— Аз не зная кой съм и откъде съм дошъл.

Раджата беше съвсем озадачен.

— Как така не знаеш? Защо долетя в моя парк отвън? А по-рано къде си бил?

— Това аз зная толкова, колкото и новороденият младенец. Осъзнах се на улицата, откъдето долетях — Ариел говореше, каквото му дойдеше наум.

— Но откъде знаеш за новородените деца? — запита раджата.

Ариел се смути, не знаейки какво да отговори.

— Ти, изглежда, лъжеш — каза раджата. Но в гласа му вече нямаше гняв.

Летящият човек порази дълбоко въображението му.

С този чуден човек трябва да бъдеш по-внимателен. И после, каква придобивка! Ни фараоните, ни най-великите императори и крале не са притежавали такава играчка! Ако само се опитоми тази двунога птица!…

— Как се казваш?

Ариел помисли и отговори:

— Сидха.

Това беше името на един от духовете в индийската митология.

— Сидха ли? Нека бъде Сидха — каза след пауза раджата.

— Всемилостиви господарю! — напомни за себе си съживилият се Мохита.

Раджата му хвърли благосклонен поглед и каза:

— Ковчежникът ще ти даде крор рупии… И седемстотин лака^[1] рупии… за седемте резки по тялото, които получи.

Мохита се поклони до земята. Толкова хиляди рупии, разбира се, раджата няма да му даде, но все пак не ще го остави без награда.

— Чуй, Сидха, остани при мене и няма да съжаляваш.

В залата влезе раджина Шияма.

Шияма беше в национално облекло. Изящна златна диадема украсяваше челото и беше прикрепена към черните коси с игличка с едри изумруди и кървави рубини, масивно колие от ковано злато обвиваше шията, на краката се спускаха ниско платинени гривни със звънчета. Беше облечена в яркозелена дреха, както се полага на правоверна, и ръцете и от раменете до китките бяха покрити със златни гривни, привързани с копринени шнурчета, поддържащи също и чупливите стъклени гривни, спуснати на китките на ръцете. Сред всички тези местни украшения на ръцете на раджината имаше няколко златни гривни със скъпоценни камъни, работа на най-добрите парижки златари.

Като я гледа човек, трудно може да си представи, че тази жена, прилична на приказна царица, умее да се конти в европейски дрехи и обувки с високи токове.

— Чуй, Шияма… — каза раджата. — Мохита ми намери ново чудо.

При това верният приближен, започна да се усмихва и да се кланя. Раджата беше вече в добро настроение и искаше да загаси пламъка на своя гняв с похвала за Мохита в присъствието на жена си.

— Гледай, този младеж умее да лети — продължаваше той, сочейки Ариел с пръст, нанизан до средата с пръстени.

— Значи, това е той! Аз вече чух, че е спасил Анат. Трябва да се възнагради за това — каза Шияма, приближавайки Ариел. — Защо е вързан? Горкият!… И какъв е красив!… Развържете ръцете му! — заповяда тя на слугите.

— Развържете ръцете му, но го препашете с въже — побърза да каже раджата, като се размърда неспокойно на възглавницата. — И дръжте по-здраво края на въжето!… Е, а сега, Сидха, покажи какво умееш.

Този път Ариел почна веднага да се издига във въздуха. Слугите постепенно отпускаха въжето като на привързан аеростат. Ариел се издигна към високия таван и започна да описва кръгове разглеждайки великолепните украшения.

Раджата го следеше с интерес и безпокойство, излегнат на възглавницата. Шияма отстъпи по-далече, за да вижда по-добре, и следеше летящия човек с пребледняло от вълнение лице.

— Изумително! — извика тя.

— Достатъчно, Сидха! Слизай!

— Какво значи всичко това? — запита развълнувана Шияма. — Кой е той? Бог? Човек?

— Сидха не иска да ни каже това — отговори раджата. — Но той ще каже и ще живее у нас. Нали, Сидха? И няма да отлетиш от нас? Бог ли си ти, или човек, но и на небето не ще ти бъде толкова добре, както при мене. Няма ли да отлетиш?

— Не!

— Великолепно. Но не се обиждай, отначало все пак ще те понаблюдаваме.

— Ти може би си гладен, Сидха? — запита дружелюбно Шияма.

Ариел я погледна с благодарност. За това можеше да помисли само жена.

Но Ариел се лъжеше малко, Шияма беше добра жена, обаче задаваше този въпрос със задна мисъл: „Боговете не се нуждаят от храна“. И с отговора си Сидха ще открие своята същност — божествена или човешка.

— Да, изгладнях — отговори просто Ариел, като се усмихна.

„Не е бог!“ — помисли Шияма.

А раджата даваше с половин глас най-строги и точни указания на Мохита как да пази и да се грижи за Сидха.

В заключение, като свали от пръста си два пръстена, раджата ги хвърли на Мохита.

Мирът беше възстановен.