Александър Белов
От торбица до тъмница (46)

Епилог

Тъмносивата от калта лада се носеше по мокрото от снега шосе към Ростов. Белов следеше пътя и автоматично ту отпускаше, ту натискаше педалите и местеше скоростния лост също без да се замисля. Преди два часа бе сменил зад волана уморения Витя.

Навлязоха в Ростовска област с непозволено висока скорост, сякаш се движеха не със скромното изделие на Волжкия автомобилен завод, а с шедьоврите на ферари или рено. Но такава беше уговорката им със Степанич. Той се съгласи да ги пусне на тази екскурзия по местата на бойната слава на Белов само при условие че отидат дотам и се върнат обратно за два дни. Саша трябваше лично да присъства при оформянето на документите за новата им фирма.

— И все пак не разбирам, Саша, за какъв дявол отиваме в този Ростов, какво толкова интересно има там? — мърмореше недоспалият Витя.

Той седеше на предната седалка вдясно от шофьора, разгърнал карта върху коленете си, и се опитваше да разбере къде се намират.

— Търсете, щурман, търсете! — посъветва го Белов, без да откъсва поглед от пътя. — Минахме Новочеркеск. Скоро ще стигнем до едно малко градче на хълмчето, след него е постът на пътната милиция, а паралелно на шосето трябва да има един черен път.

— И какво има в това градче, безплатен бардак от международна класа или конкурс „Мис Летяща чиния“? Тъкмо е време да си полегнем — рече замечтано Витя.

Саша не му отговори. Вече два пъти бе минавал по това шосе — първия път, когато отиваше на срещата със Земфира, а втория — когато го заловиха и завързаха във фургона на зила. До ден-днешен пред очите му стояха омазаните със собствената му кръв чували. Беше изумително, че успя да се измъкне от тази история със захарта. Очевидно Аллах го пазеше. Или дяволът. Това нямаше как да се изясни.

Или най-вероятно пазители му бяха Авраам, Исус и Мохамед, защото дяволът би трябвало да е на страната на терористите. Терорът беше дело, угодно на дявола.

— Ето го — каза Витя и посочи с пръст към безредно пръснатото по хълма градче. — Казва се Бяла молитва, да не би заради теб да са го кръстили така?

Саша намали и премина по главната улица на градчето много бавно, като образцов шофьор или новак, който за пръв път сяда зад волана на автомобил. Единственото ченге, което срещнаха по пътя си, не обърна никакво внимание на колата с окаляни московски номера.

Щом подминаха знака, който обозначаваше края на населеното място, Саша отново натисна газта, въпреки че шосето беше хлъзгаво като мокри плочки. Витя дори отскочи назад и се изопна върху облегалката на седалката като космонавт при старт на ракетата в космоса.

„Какво му става на Саша? Никога не е карал толкова непредпазливо!“ — отбеляза наум Злобин.

Той измърмори някаква ругатня под мустак, отпусна глава на гърдите си и задряма…

Събуди го побутването на Саша. Ладата беше спряла край пътя. Белов седеше, отпуснал ръце върху волана, и замислено гледаше скромния обелиск, който се бе появил между бившия пункт на пътната милиция и шосето, откакто за последен път бе минал оттук.

— Ето, виж — посочи Белов, — страната помни своите герои.

Той се обърна, взе от задната седалка зелената си грейка и излезе от колата. Витя последва примера му. По следите от стрелба по асфалта и по плочите в основата на караулката, той веднага се досети, че тук се бе провело истинско сражение.

„Бурканът“ беше напълно потрошен от няколко яки взрива. Остатъците от покрива приличаха на сплескан гевгир. Върху основите, които гледаха към пътя, непознати художници бяха изписали със спрей топлите думи: „Пътните милиционери са кретени.“

Саша се приближи до обелиска и спря на две крачки от него. Камъкът беше от най-евтините — червен гранит, но нечия грижлива ръка бе сложила на най-горната му издатина букет от четири маргаритки. Явно беше станало отдавна, защото те бяха свалени сякаш от древноегипетска мумия и позасипани с току-що паднал сняг. Витя безшумно се приближи зад гърба му, застана до потъналия в мисли Белов и застина в почетно мълчание.

Пред очите на Саша като на киноекран се появи картината от среднощния сблъсък на същия този път и на същото това място. Ето порозовелия от отблясъците на горящата лада „Самара“ алуминиев куфар, който се въртеше и летеше към тъмните храсти край пътя… Саша се хвърли след него буквално след няколко секунди.

Но куфара го нямаше на мястото, където би трябвало да падне. Отмъкваше го една сянка, един съвършено черен силует, а след него бързо се движеше втора сянка. И двете сенки светкавично се плъзнаха между храстите, от време на време подскачаха на четири крака като маймуни по посока на милиционерската караулка. Вече се чуваше как през храстите напредват бойците, понесли автомати и гранатомети.

Саша осъзна, че е опасно да остава прав, защото нападателите веднага щяха да го забележат… Съдейки по всичко, бяха професионални военни, някакъв отряд от сорта на бунтовниците или подсилен взвод на активното разузнаване. Наложи му се да легне на земята и да пълзи с прилепнало до пръстта тяло… А веднага след като ситуацията му позволи, той стана и хукна в обратната на пътя посока.

— Саша — изтръгна го от мъглата на спомените гласът на Витя, — не можеше ли просто да отидем на гробището в Москва? Колко време се влачихме дотук! На нашето Ховановско гробище изборът на мъртъвци е много по-голям. Тези да не би да са ти роднини?

Надписът върху обелиска се бе намокрил и слял с цвета на камъка, но Саша успя да го прочете на глас на Витя, защото знаеше изписаните върху него фамилии.

Старши лейтенант от милицията

Юрий Алексеевич Кудеяр

Сержант от милицията

Игнат Остапович Бодлерчук

паднаха геройски в схватка с бандитите

Вечна памет на борците с престъпността

— И какво от това — учуди се Витя, — у нас в Длинопрудна край Москва имаше същия случай. Бандитите на тамошните престъпни групи бяха утрепали милиционерите с „Калашников“ в будката им като в клетка. Какво толкова?

— Отнасяй се с уважение към смъртта — посъветва го Саша много сериозно. — Имай предвид, че убитите воини имат голям шанс да попаднат в рая дори ако приживе са били грешници.

Витя поклати глава в пълно недоумение. Белов се върна в ладата, измъкна един лост изпод седалката и се отправи към разрушения пост на пътната милиция.

— Витя, ела тук — разнесе се гласът му оттам след пет минути.

Витя моментално се озова в съсипания от взрива милиционерски „буркан“. Белов стоеше на колене пред бившия вход в помещението, чийто под бе покрит с мокри парчета бетон.

До него се виждаше избита с помощта на лоста малка циментова плоча. В квадратната дупка, която само до преди минута не се виждаше изпод плочата, Витя забеляза картонена кутия, пълна с банкноти от по петдесет рубли. А върху самата плоча стърчеше отворен алуминиев куфар, натъпкан догоре с чисто нови долари!

— Това — посочи с доволна усмивка Саша — е за мляко на дечицата…