Александър Белов
От торбица до тъмница (29)

28.

Първо се появиха звуци — някакво скърцане и дрънчене, каквото издават несмазани колела. Те се разнасяха някъде отдалеч и бяха слаби, едва доловими. А най-странното бе, че това „отдалеч“ не беше навън, а вътре в него, в дълбините на черепа му.

След това източниците на звуците се преместиха навън. И той осъзна, че те съвпадат с вибрациите, които усеща с гърба, тила и цялото си тяло. Всяка негова клетка се разкъсваше от болка. Струваше му се, че целият го бяха нарязали на парчета, а след това отново го бяха съшили и сега при всеки тласък стотици невидими лекари садисти забиваха чукчета по местата, където минават шевовете.

Той отвори очи и видя над себе си движещия се като лента на конвейер бял таван и ъглите на спускащите се от него стени, които бяха гъсто покрити с кабели и жици с различна дебелина. Една млада симпатична сестра го возеше в количка по болничния коридор…

— Е, Игор Леонидович, извадил сте късмет. — Изравнявайки крачка с количката, над него се надвесваше висок едър мъж, носеше зелени дрехи на хирург. — След такава катастрофа друг отдавна да е ритнал камбаната, а вие сте жив. Сега ще ви клъцнем тук-там, ще пооправим едно друго, ще залепим каквото трябва и ще станете като нов.

Въпреки болката, Игор Леонидович по навик с всички сили се опитваше да се съсредоточи и да разпознае кой му говори. Със сигурност бе виждал някъде този мъж. Той беше плешив като билярдна топка, мустакат и изглеждаше като същински Розенбаум, само дето нямаше китара.

— Къде е китарата? — едва разлепи устни и пряко сили произнесе Веденски.

Мъжът се засмя и оправи чаршафа на гърдите на пациента.

— Китара не се предвижда. Аз съм доктор Вонсовски. Просто приличам на Розенбаум. Недей да говориш, не бива. По-късно, след операцията, с теб можем и да си попеем. Най-важното е да не се предаваш, дай си команда за оцеляване…

Игор Леонидович затвори очи и се вслуша във вътрешната си болка. Доктор Вонсовски каза нещо на медицинската сестра, спомена първа хирургия и анестезиолозите, а сетне звуците започнаха да се смесват извън и вътре в главата му, докато окончателно не заглъхнаха някъде в областта на малкия му мозък. Веденски изгуби съзнание…

Извикаха по интеркома стопанския директор Руслан да слезе на портала. Там го очакваха двама кавказци, които бяха докарали със зила си дългоочакваната от него захар.

Тошнотов толкова се зарадва, че се усети едва когато разтоварването приключи. Макар че шофьорите обикновено ужасно мразеха да мъкнат тежести, тези сами, без каквито и да било молби от негова страна, пренесоха на бърза ръка чувалите с отпечатан по шаблон надпис „Новочеркески захарен завод“ в склада.

Че на това отгоре явно се минаха и разтовариха с два чувала повече, отколкото им беше платил. Със сто килограма отгоре. Това беше дребна работа, но му достави удоволствие. Естествено, Руслан не им посочи грешката, а побърза да ги изпрати. И едва когато южняците се настаняваха в кабината на камиона, той се усети:

— Чакайте малко, нали Белов трябваше да ми докара тази захар? Къде е той?

— Белов ли? Кой Белов? — обърна се към ортака си шофьора, изтупвайки сакото си. — Познаваш ли такъв?

Другият сви рамене, направи учудена физиономия и поклати глава.

Тошнотов се разтревожи:

— Саша, Александър Белов! Моят приятел Витя ми каза, че той е тръгнал да докара захарта!

— А, онзи Саша! — зарадва се шофьорът. — Ами, той… а бе, завъртя любов с една красавица, нали разбираш? Заминаха при нейните родители. И той ни помоли — закарайте, вика, тази захар на моя приятел, нека да си подслади живота и да пие за мое здраве!

Тошнотов се успокои и махна с ръка на охраната да пусне посетителите. Ако имаше малко по-набито око, щеше да забележи, че докато шофьорът пренасяше чувалите, на ръката му има черен електронен часовник „Касио“ с будилник и други екстри. А когато си тръгваше, часовникът вече го нямаше на китката му.