Александър Белов
От торбица до тъмница (8)

7.

Надежда Холмогорова не беше особено възторжена от факта, че се обвърза с Глигана. Когато в началото на годината той се свърза с нея и й предложи да отнеме апартаментите на Юрий, първият й порив, бе да покаже вратата на този нагъл плебей, понеже, за разлика от нея, Глигана изобщо нямаше право на тази жилищна площ! Но след като поразмисли малко, все пак се съгласи.

Надежда нямаше никакви шансове отново да се настани в апартамента на академика, тъй като Холмогоров-старши така и не успя, а може би просто не пожела, да направи адресна регистрация на младата си жена в своето жилище. След като тя го напусна и заживя с неговия вечен враг и опонент — астрофизика и член-кореспондент Кацоев — Юрий Ростиславович веднага написа завещание, според което остави цялото си движимо и недвижимо имущество на Александър Белов, в случай че е жив към момента на Холмогорвата смърт и предяви претенции към наследството му.

Бурната й любов с Кацоев завърши с фиаско, защото се оказа, че член-кореспондентът и съперник на Юрий Ростиславович няма никакви намерения да се обвързва сериозно с нея. Той се възползва от Надежда, колкото да подразни Холмогоров, и това беше всичко. А тя, недоучилата аспирантка от Ленинград, нямаше московско жителство.

И в този момент на нейния жизнен път се изпречи Глигана. Бе изненадващо добре запознат с имущественото състояние на Холмогоров и й показа ксерокопия от неговите ордери за закупуването на апартамента, преписи от домовата книга, актове от Бюрото на териториалната инспекция и, изобщо, всички възможни и невъзможни документи, които имаха някакво отношение към жилищната площ, принадлежаща на академика.

Съдейки по всичко, той много грижливо се бе подготвил за атаката. И беше очевидно, че този апартамент му трябва не само защото се намира в известната елитна сграда и струва доста пари. Когато Глигана говореше за Бригадата, Космос, Белов и техните приятели, направо започваше да го тресе. Какво пък, тя напълно споделяше отношението му към тези изроди. Самата тя постъпваше много по-подло от всички тях, взети заедно, но се стараеше изобщо да не мисли за това.

Глигана измисли номера със снимките и мнимата й бременност. А при съвременното развитие на компютърната техника изобщо не представляваше трудност да се скалъпят подобни „улики“ с помощта на цифрови изображения. Вярно, наложи й се да се промъкне в апартамента на Холмогоров в негово отсъствие (разполагаше с ключ) и да вземе албума с фотографии на Космос. А след това — нещо, което никак не й се хареса — да позира пред нает от Глигана фотограф-художник и да заема доста смели пози заедно с ангажирания за целта актьор Младогаров.

После се оказа, че Глигана си падна не само по апартамента на Космос, но и по нейните откровено порнографски снимки…

Белов откри олющения камион „Мерцедес“ на уреченото място — паркингът пред мотела, който се намираше на трийсетина километра от Ростов. Номерът съвпадаше, но наоколо не се виждаше нито собственичката му, нито шофьорът на автомобила. Всъщност на входа на паркинга стоеше младеж от източен произход и внимателно проследяваше пристигащите и заминаващите коли. Щом срещна погледа на Белов, той се извърна.

Саша огледа от всички страни камиона и по тежестта върху ресорите му реши, че захарта си е на мястото. Собственичката се оказа в мотела. По молба на Саша дежурният на регистрацията извика момичето от стаята.

— Земфира? — попита Александър и целият потръпна при появата й, защото жената бе невероятно красива. — Вие сте тази, която има нужда от шофьор до Москва, нали? Идвам от името на Руслан.

Момичето се усмихна и с преценяващ поглед огледа Белов от главата до петите.

— А вие сте Александър, нали? Руслан се обади и ме предупреди, че ще дойдете днес. Но аз… Знаете ли, аз имам нужда не просто от шофьор, а по-скоро… от много сигурен човек, който без проблеми да ме закара до Москва. А пък тук, нали знаете, пътищата са опасни…

— Не се притеснявайте — увери я Белов и покровителствено я потупа по рамото. — Аз съм човекът, който ще ви закара до Москва без каквито и да е проблеми.

След първите прехвръкнали помежду им искри думите, които се размениха, нямаха никакво значение.

Зорин с изключителна неохота се съгласи да се срещне с Глигана. Възкръсващият престъпник бе станал твърде компрометирана фигура след колаборациите си с чеченците и особено с Омар и Муса Джохаров. В началото на тази година по време на „битката за Картаген“ те бяха арестувани от Федералната служба за безопасност и вероятно бяха започнали да пеят като канарчета в клетка. Но Зорин не се тревожеше за себе си, при него както винаги всичко беше под контрол.

И въпреки това на Глигана му се наложи изключително дълго да моли Виктор Петрович за тази среща, обещаваше, че по време на разговора изобщо няма да става дума за пари, нито за престъпните интереси на стремително набиращия тежест бос от престъпния свят.

Когато Глигана затръшна вратата на своята шкода и се премести в мерцедеса на Зорин, Виктор Петрович беше изумен от неговото поведение. Обикновено наглият до безобразие отявлен престъпник този път се държеше като ученичка: изчервяваше се, изглеждаше притеснен, дълго се колебаеше, преди свенливо да изрече две-три думи.

Зорин бе принуден да му задава уточняващи въпроси. Оказа се, че Глигана има нужда от съвет в личен, тъй да се каже интимен, план, а за такова нещо не смеел да се обърне към своите момчета, защото щели да го спукат от подигравки.

Босът от престъпния свят не се смяташе за глупак и отдавна бе разбрал, че човек, който се захваща с някаква работа, има в нея своя летва и свое стъпало, до които му е дадено да достигне от природата или от Бога. Само трябваше да се катери нагоре и нагоре с ръце и крака, че дори и с нокти и зъби, докато му стигат силите, упорството и желанието.

До този момент Глигана не бе срещал особени трудности по въпросните стъпала. Е, случваше му се да отстъпи, да се катурне и дори да се срине на две нива по-долу, но въпреки това се изправяше на крака и с глиганско упорство щурмуваше върха. За целта изблъскваше и прегазваше всички, които се опитваха да му попречат.

Глигана нямаше проблеми и с жените, защото не се опитваше да ги задоволява, а просто ги чукаше, пък между едното и другото, извинете, обаче има голяма разлика. Но сега…

— Разбирате ли, Виктор Петрович, тя е аспирантка и е учена като… — Глигана беше толкова отчаян, че Виктор Петрович едва не се разсмя. — Не знам като какво! И е една такава бяла, чиста. Щом си помисля за нея, сърцето ми спира… С нея до края на дните си ще се чувствам като същинска свиня… А тя е истинска принцеса, направо кралица Шантиклер! А пък аз след осми клас отидох в техникум, дето тъй и не завърших…

Зорин седеше облегнат на вратата на колата откъм неговата страна и гледаше съсредоточено Глигана, сякаш го подканяше с поглед да продължи изповедта си. Животът си течеше и човек никога не знаеше кога щеше да се хване в капана му! И сега уж бе поднесъл на тепсия Любовта с главна буква на Глигана, също като на Тургеневия Базаров. Но за него тя можеше да се окаже проклятие, кръст, който да носи до края на дните си.

— За кого говориш? — полюбопитства най-сетне Зорин. — Кажи коя е твоята Жулиета, Ромео?

Кой знае защо Глигана се отдръпна назад и погледна обидено събеседника си.

— Ама вие… — не довърши въпроса си, защото от израза на съчувствие по лицето на Виктор Петрович разбра, че на него и през ум не му минава да му се подиграва.

Успокоен, Глигана изложи накратко историята на своите взаимоотношения с жената на академик Холмогоров, но, естествено, премълча общите им интереси към апартаментите, възникнали неотдавна.

— И какво искаш от мен? — недоумяваше Зорин. — Аз не съм психоаналитик или сексопатолог, не мога да стоя със свещ в ръка в краката ви и няма да го направя… Сбъркал си адреса, моето момче.

— Ама не става дума за това, Виктор Петрович, при мен със секса всичко си е наред. В смисъл че сексът няма нищо общо с това. Вижте сега каква е работата…

Белов нае стая в мотела, взе си душ и хапна набързо в крайпътната кръчма. След това се обади на Земфира и заедно се отправиха към паркинга, за да прегледат стоката. Докато крачеха към мерцедеса, Саша уж случайно докосна с длан гърба й и опипа с пръст закопчалката на сутиена. Но момичето рязко се обърна и му хвърли толкова красноречив поглед, че дори и неграмотен човек би прочел в него: „Долу ръцете!“

И това му хареса. Ако една почти непозната жена започне безпричинно да те влачи към леглото си, в това винаги има нещо евтино и съмнително. Леснодостъпните неща, имат висока цена. Слаба Богу, Земфира не беше такава.

Докато Саша оглеждаше товара и преместваше чувалите със захар в своя камион, момичето неспирно бърбореше. Белов разбра, че майката на Земфира е татарка, от нея бе наследила цвета на очите си и уважението към мъжете. Баща й се оказа руснак, от него бе взела влечението към пътешествията и стремежът към самостоятелност. Оттук идваше и желанието й да има собствен бизнес.

До този момент Земфира се занимавала с търговия на дребно — продавала чужди стоки по пазарите на Ростов. Изкарвала колкото да живее нормално, но нищо повече. Ала я сполетяло нещастие — майка й се разболяла. Трябвало да й направят операция, която струвала доста пари. Тя не можела да разчита на баща си. Той пиел, здравето му било разклатено и бил почти инвалид. Но Аллах й помогнал и късметът я споходил. Някакъв неин познат от армейските служби й отпуснал на консигнация един тон кристална захар. Но й поставил условието да не го продава в Ставропол и Ростов, за да не издаде снабдителя.

И в този момент, сякаш по поръчка, щастието й се усмихнало още веднъж: познат на нейните познати — Руслан, който работел като шеф на снабдяването в някакъв московски интернат — обещал добра цена за тази стока. Но за да изкара парите, трябвало да достави стоката до седми септември, понеже в момента цената на захарта била висока заради сезона на сладката и компотите, които се приготвяли за зимата. Ала той обикновено не траел дълго, затова трябвало да се уцели моментът.

В бизнеса няма лесни неща. Земфира знаела, че пътят до Москва е опасен и че по трасето е пълно с бандити и рекетьори. Те ограбвали всички, които не били в състояние да защитят стоката си или поне да се откупят. На това отгоре ченгетата също вилнеели едва ли не на всеки километър: или искали рушвет, или преравяли автомобилите, за да дадат точна информация на своите приятели — бандитите. Затова сега, благодарение на Александър, се появила надежда, че тя ще излекува майка си.

Саша слушаше с половин ухо бърборенето й и пренасяше чувал след чувал от единия камион в другия. Работеше с удоволствие, защото обичаше физическия труд и натоварването. Поотделно чувалите не надвишаваха петдесет килограма и това беше хубава тежест за него: голяма, но не прекалено. Скоро ремаркето се запълни с чували.

— Кога тръгваме? — попита делово Белов, щом приключи с преместването на стоката.

— Сигурно сте изморен от пътуването? — попита го загрижено момичето. — Може би ще е по-добре днес да си починете. А пък утре… Сутринта…

— Става! — зарадва се Белов. — Хайде да преспим в мотела — предложи той и изведнъж запъна, тъй като осъзна двусмислеността на думите си, но продължи: — Ти изтичай до магазина и купи храна за из път, а пък аз ще си поговоря с шофьорите тук, ще прегледам маршрута и разни други неща. А пък утре — дранг нах Москва, в поход към Москва, както казвали немците. И, знаеш ли какво, хайде да минем на ти, така ще ни е по-лесно.

— Както искате — усмихна се смутено Земфира и се поправи: — Както искаш…

Докато двамата заключваха камиона, две мутри от славянски произход наблюдаваха разговарящите партньори от една прашна бяла лада „Самара“, спряла на около двеста метра от тях. Единият от браточките свали бинокъла, с чиято помощ само преди секунда съзерцаваше доволната физиономия на Саша, и с известна завист каза:

— Момчето е готово, хлътна…

— А мадамата? — попита другият.

И двамата пътници в посивялата от прахта лека кола бяха с кръгли лица и плешиви темета. Онзи, който седеше зад волана, беше малко над четирийсетте, другият явно още не ги бе навършил. Говореха с онзи характерен за руснаците от южните ширини акцент, който веднага издаваше Ставрополския и Ростовски им произход на всеки, независимо в коя част на света живееха.

— Мадамата ли? Тя също… е готова. — По-големият в малката компания, отново доближи бинокъла до очите си, насочи окуляра му към пълните красиво очертани устни на момичето, сетне — към апетитните му гърди, не се сдържа и се изплю през отворения прозорец. — Курва!

Беше ясно като бял ден, че в този миг би дал всичко на света, за да се озове на мястото на този московски шофьор.

— Дай и аз да видя, Кран — протегна ръка другият.

— На, полюбувай се… — Кранцов му подаде бинокъла, веднага се обърна и взе от задната седалка фотоапарат с масивен като затулка на танково оръдие обектив.

В набраздения от мрежичка кръг на фотоапарата — там, където се настройваше видимостта — още по-добре се виждаше с каква наслада гледа Белов към момичето и колко много неща обещава нейната срамежлива усмивка.

— Така си е, истинска курва! — рече замислено този с бинокъла, докато другият снимаше Белов и Земфира. — Я виж, тази кучка вече го помъкна към стаята си! — Със завист наблюдаваше как Саша хваща момичето за лакътя, а в отговор на този жест то се усмихва още по-притеснено.

Мъжът с бинокъла свали дясната си ръка и енергично заоправя панталона си.

— Е, това е, нали така? Сега вече няма къде да се дянат! Искаш ли да тръгваме, а? Ще забършем нещо! А? Кажи де, искаш ли?

— Млъквай, Шали — въздъхна по-големият и остави фотоапарата на задната седалка. — Забрави ли за Опушения? Той ще ти откъсне главата… Или топките!

Само при споменаването на това име Шали моментално се отърва от проблемите в слабините си.

— Какво толкова? Нищо не съм казал…

Шофьорът замълча. Ако не искаха да загубят главите си, не биваше да допускат грешка в работата, с която се бяха нагърбили…