Александър Белов
От торбица до тъмница (7)

6.

Без да почука, генерал Хохлов блъсна масивната врата и влезе, почти нахлу в кабинета на Веденски. Самият той нямаше никакво обяснение защо направи това. Просто както си вървеше по коридора като един Щирлиц, изведнъж взе, че отвори тази врата… За десет години съвместна работа генералът за пръв път извърши нещо, което противоречеше на навиците му.

Досега, когато се налагаше, винаги викаше Веденски при себе си или го предупреждаваше, че ще отиде при него. Ала днес… Най-вероятно просто му беше омръзнало да бъде сериозен и бе решил да се помайтапи, пък и да види каква ще е реакцията на подчинения му. Сред колегите си Игор Леонидович минаваше за човек, който строго съблюдава йерархията.

Веденски и заместникът му майор Воскобойников седяха един срещу друг край дългата заседателна маса и се смееха от все сърце. По всичко личеше, че не обсъждат оперативни въпроси, а нещо весело, което нямаше отношение към служебните им задължения. Кадри от оперативно проследяване се мяркаха по огромния екран на системата за домашно кино — единствената ценна вещ освен старинния швейцарски сейф, останал от времената на Феликс Едмундович Дзержински, който красеше повече от скромно обзаведения кабинет на полковника. Надмогвайки шума на улицата, от колоните се носеха звуците на някаква пошла песничка за синината от осмукване върху дупето на някаква си Дуся.

Щом зърнаха гъстите вежди на своя шеф, двамата офицери скокнаха от изненада и почти по войнишки се изопнаха също като новобранци. Андрей Анатолиевич махна с ръка, сякаш искаше да им каже: зарежете чинопоклонничеството, другари офицери! Той седна до тях. Но тутакси се улови, че не знае какво да им каже. На ум не му идваше нищо странично, свързано с цивилния граждански живот. Дори се почувства засрамен, че се е превърнал в неспасяем бюрократ. Настъпи неловка пауза и, за да разреди обстановката, генералът се пошегува:

— Нали не се сърдите, че няма какво да ви докладвам? — и веднага премина към разговора по същество: — Игор Леонидович, какво ново имате за Белов? Получихте ли някаква информация?

Веденски кимна, съсредоточи се и започна да докладва, сякаш нищо не се бе случило.

„Бива си го това момче — помисли си Андрей Анатолиевич, — и на сън да го бутнеш, пак няма да го свариш неподготвен. Да, навремето не сгрешихме, когато го избрахме за водещ офицер на Белов. Обаче с Каверин стана засечка…“

В това време Веденски продължи да му разказва, че в началото на тази година след „битката край Картаген“ Белов се върнал в Москва. Той и приятелите му Лукин, Злобин и Вонсовски се настанили в комуналното жилище на пенсионера Арсений Степанович Власов, бивш директор на някакво дребно предприятие за производство на играчки. Очевидно малката компанийка разполагала с пари, тъй като много скоро след това всички се сдобили и с московско жителство, и с прилични апартаменти в околните блокове на улица „Гуревич“, където Власов имал официална адресна регистрация. Някъде преди около три месеца на негово име била регистрирана малка фирма под названието „Дистрибутор“ ООД. Предметът на нейната дейност бил търговия и доставки на едро на сол, захар, брашно, булгур, чай, кафе. Засега обемът на работата им не бил голям, но фирмичката рязко дръпнала нагоре. Явно връзките, които Власов създал през клошарските си години в малките магазинчета на квартала, си бяха казали думата. Белов бил вписан в документите под чужда фамилия като икономически, а Власов — като генерален директор на фирмата. Виктор Злобин пък бил шофьор на новия камион ЗИЛ-Купов, с който фирмата неотдавна се обзавела, за да превозва стоката си. Засега функциите на Лукин не били точно определени, но той обикновено вземал участие в превозите в качеството си на експедитор и хамалин. Доктор Вонсовски временно започнал работа в хирургическото отделение на „Бърза помощ“. И никой не вършел нищо престъпно! За съжаление очакванията, че Белов ще опита да си възвърне положението във фонд „Реставрация“ и в своята финансово-промишлена групировка не се оправдали. Съдейки по всичко това, в тази ситуация изобщо нямало смисъл да се занимават с него по-нататък. Докато той не легализирал съществуването си, ползата от него щяла да е много малка. Струвало ли си да прахосват държавни средства, за да следят него и компанията му?

— Е, защо гледате толкова мрачно на нещата, Игор Леонидович? — смъмри го бащински началникът му. — Първо, още нищо не е загубено, пък и, доколкото разбирам, Белов не е човек, който ще си седи със скръстени ръце. Второ, щом вече сме заложили на него преди десет години и сме изразходили толкова сили да го направим агент за влияние, няма никакъв смисъл да прекратяваме операцията. Мисля, че в момента сме свидетели на… — Генералът се поколеба, докато намери нужната дума — на поредната метаморфоза на Белов. Освен това, моля да не забравяте, че улица „Гуревич“ е районът, в който действа новата банда на Глигана. Какво имаме за Глигана? — попита той Воскобойников, тъй като това наблюдение беше възложено тъкмо на него.

Майорът доложи, че след като се съвзел от поражението във войната си с Шмит, Глигана успял да събере престъпна група от двайсетина души. Почти всички били спортисти, завършили Института по физкултура. В момента Глигана живеел в апартамент в сградата, строена по сталинско време на „Ленински проспект“. По последни данни подготвял нов набег срещу империята на Белов или, казано с други думи, срещу Шмит, но засега не му достигали силите. Най-вероятно щял да дразни Шмит с леки ухапвания, докато не натрупа необходимата тежест. А сега се опитвал чрез рекет да сложи ръка на разни дребни предприятия в Югоизточния район.

— А Югоизточният район е епархия на Шмит — констатира с удовлетворение генералът. — Прекрасно, няма да пречим на Глигана, защото Шмит и без това е заграбил прекалено много власт и управлява тази територия еднолично. Ще му създадем малък противовес и ще пуснем в реката една щука, та каракудата да не дреме. А какво става с „Картагенския нефтен гигант“ на Шмит, Игор Леонидович? По-точно, с нашия нефтен гигант — поправи се той, — тъй като контролният пакет от акции принадлежи на държавата.

— Да, но Шмит контролира петдесет процента от акциите и оглавява Съвета на директорите на акционерното дружество „Лукос“ — отбеляза Веденски. — Там всичко е под контрол: основите и инфраструктурата са възстановени, започна изграждането на стените. Строителството ще бъде завършено в края на тази година, а в началото на следващата заводът ще произведе първите тонове продукция. Германските ни партньори обезпечиха монтирането на съвременно нефтопреработвателно оборудване. Засега от тяхна страна няма претенции. Натрихме носа на Зорин.

След тези думи и тримата се разсмяха.