Александър Белов
От торбица до тъмница (21)

20.

Азиз беше в прекрасно настроение, защото пред очите му се извършваше нещо великолепно. За съжаление, то не се извършваше на живо, а на екрана на телевизора „Сони“, който се намираше в палатката му, но записът беше направен през последните дни и току-що пристигна в Дагестан от Чечня по въздушен път през Панкиския проход и Грузия.

Откъм кървавочервеното залязващо слънце като малки сребърни оси на фона на светлосиньото небе към целта си се движеха изтребители, а образите им изпреварваха с миг звука от рева на двигателите им. Целта им беше едно селце, което приличаше на каменна издатина и чиито къщурки уютно бяха полепнали по склона на малкото дефиле. Самолетите бяха руски. От тях се откъсваха малките капки на руските бомби, всяка от които струваше толкова, колкото бяха пенсиите на стотици руски старци взети заедно…

И всичко това ставаше по негова, на Азиз, воля и за слава на неговия, на Азиз, кумир — великия основоположник на единственото вярно учение Мухамад ибн Абд ал Уахаб, да пребъде името му заедно с името на Аллаха.

Преди два дни хората на Хатаб влязоха в това селце. Те отидоха при старейшините и най-любезно помолиха да ги нахранят, да им осигурят нощувката и да им подготвят попълнение от поне десетина-петнайсет мъже. Но тамошните старци заеха неправилна позиция. Те неохотно се съгласиха да ги нахранят и да им осигурят нощувката, но отказаха да им осигурят попълнение. И заявиха, че не искат тази война.

И че, изобщо, по-рано, преди Джохар да започне да си мери силите с руснаците, те живеели много по-добре. Всъщност, именно по-рано съществувало онова, което можело да се нарече живот. Имало училища, клубове, изпращали им филми и те гледали телевизия. А сега нямало нито училища, нито болници, нито пенсии, нито телевизори. Децата растели неграмотни и почти не умеели да четат и да пишат. И какво хубаво имало във всичко това? Отначало на Хатаб му се прииска да разстреля пет от заинатилите се старци, та на останалите да им дойде умът в главата, но сетне каза:

— Аллах е велик. Надявам се, че Аллах ще ни изведе до истинския път и че това ще стане много скоро! Нагостете ни, дайте ни храна за из път и ние ще си тръгнем.

След като си починаха, те напуснаха неразумните местни жители и скоро спряха на склона, откъдето селцето се виждаше много добре. Направо плачеше да го заснемат на лента.

И ето, сега предположенията на Хатаб за кой ли път блестящо се оправдаха. Руският наблюдател, който се бе скрил зад един от околните върхове, твърде късно забеляза, че бойците са влезли в селцето. Докато се свърже по радиостанцията с началството си, докато началството му се свърже с началството на пилотите, докато началството на пилотите реши дали ще е по-добре да бомбардира или да препрати информацията на артилеристите, измина достатъчно време.

А когато руските самолети най-сетне излетяха и взеха курс към селцето, бойците вече ги нямаше там. Но за сметка на това жителите му си бяха на мястото. Че къде можеха да се дянат без имуществото си?

Бомбите се стовариха върху мирните домове. Още с първия заход всичко тръгна като по мед и масло: залповете помитаха покриви и стени и разкъсваха на парчета и несговорчивите старци, и техните деца, и внуците им.

Азиз поглаждаше брадата си и се любуваше на това как руснаците изпълняват в негова чест грандиозно шоу с огнени фойерверки и летящи под облаците късчета от детски и женски тела.

Азиз наблюдаваше този ад на земята с тържествуваща насмешка. На онези хорица им си щеше да се стаят в къщурките си, докато други стават жертва вместо тях и проливат кръвта си в борбата за тяхната независимост, без да сещат нито миг покой. Тези глупави чеченци не пожелаха да осмислят думите на уахабитите, но за сметка на това много бързо разбраха езика на руските бомби.

Операторът, който бе заснел филма, смени ракурса. Сега той показваше бойците на Хатаб. Всички те гледаха към разпрострялото се долу все още горящо село, крещяха и радостно жестикулираха. В изблик на чувства един от тях дори започна да стреля с автомата си към небето. Камерата показа пътеката, която водеше към селото. По нея се изкачваше дълга върволица от облечени с какво да е мъже. Бяха около четирийсет души. Много от тях носеха автомати, картечници, но имаше и няколко карабини, които бяха оцелели още от последната война. Бяха планинци от току-що взривеното селце. След като руснаците бяха убили пред очите им техните майки, жени и деца, на тях не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат да мъстят.

Но не позволиха на Азиз да се наслади на тази гледка. Отново се разнесе сигналът на спътниковия телефон. Обаждаше се Осман — командирът на бойната група, комуто бе заповядал да подсигури превоза на стоката до Москва. Когато Азиз натисна бутона с надпис „ОК“, вече предвкусваше неприятностите.

— А, уважаеми Азиз… — бунтовникът говореше със силен украински акцент, — имаме проблеми…