Александър Белов
От торбица до тъмница (38)

37.

Осман слизаше към мазето, където беше Белов, в най-прекрасното си настроение. Само мисълта, че сега ще очисти този московчанин, който им създаде такива неприятности, повдигаше тонуса му до небесата. Не, Белов нямаше да умре веднага, а бавно, с мерак, по план и след като хубавичко се помъчи. Той честно си го бе заслужил. А освен това, преди смъртта щеше да му се наложи да изпълни и арията на клеветата. И щеше на драго сърце да разкаже къде се намира пещерата с неговите съкровища и как се отваря. Скапан Аладин такъв!

Той си представи как Белов пълзи на колене пред него и го моли да не му отнема живота. А Осман му отрязва един след друг първо всеки пръст, после — ръцете до китките, а накрая старателно, по микрон на секунда, забива скалпела в гърлото му там, където се намира сънната му артерия…

Но веднага щом Осман отвори вратата на килията, инстинктът му за самосъхранение се задейства. Дори изпадна в лека паника! Нещо не бе наред! В килията беше тъмно, лампата не светеше! В същия миг му се стори, че в устата му се взриви краят на някакъв нажежен железен прът, а пред очите му започнаха да кръжат искри от електрожен. Усети отвратителната миризма на горящо месо. Последното нещо, което запомни в живота си, бе как темето му се удря в бетонния под…

Белов внимателно остави на пода кабела с оголени краища, направи крачка напред и се огледа. Озова се в същата по големина бетонна килия, каквато беше и стаята, в която го държаха затворен, но тази бе ярко осветена.

На стената отляво имаше метална врата, която приличаше на онази, през която току-що бе излязъл. Когато лекичко я побутна напред, пантите й проскърцаха, но не много силно. Тясна дървена стълба водеше нагоре. Белов се върна при Осман и го претърси.

Не откри в него оръжие, освен скалпел в дълъг кожен калъф. Върна се в килията си, в полумрака опипом леко преряза дебелия гумиран кабел в основата му и със силно дръпване го изтръгна от стената. Оказа се дълъг около два и половина, близо три метра. Саша направи на края на кабела малка примка, а сетне промуши в нея другия му край. Получи се нещо като ласо.

Засега всичко, с което разполагаше, беше това ласо и скалпела. Не беше кой знае какво. Дори бе твърде малко за начало! Калъфът полетя към трупа на Осман. Садистът заслужаваше садистична смърт, но въпреки това на Белов не му бе приятно, че го е убил. Та нали се бе зарекъл да не извършва насилие, а сега отново му се наложи да убие…

Докато Саша се изкачваше по дървената стълба, тя предателски скърцаше. Затова се движеше изключително предпазливо, стараеше се да вдига колкото се може по-малко шум. Стълбата водеше право към помещението на първия етаж. Той виждаше над себе си високия му дървен таван и продължаващата по диагонал нагоре дървена стълба. Когато очите му се изравниха с нивото на пода, спря, за да прецени обстановката.

Както и предполагаше, никой не го очакваше. В голямата стая, която се простираше на целия първи етаж на къщата и вероятно служеше за хол, нямаше никакви мебели. Белов не можеше да определи колко етажа има къщата и колко терористи биха могли да се настанят в нея. Но по груби сметки очакваше най-малко трима-четирима.

На килима до прозореца, който се намираше точно срещу изхода от мазето, седяха по турски в профил към него Юсуф и Адам. Лениво си разменяха реплики на неразбираем език и чистеха с парцали оръжието си. Върху един голям лист картон пред тях проблясваха наредени стоманените части на автоматите.

За да изпълниш добре задачата си, са необходими само две неща: план на действие и минимално количество време. Време наистина нямаше. Ами планът? Първо трябваше да влезе в бой, а пък сетне щеше да стане ясно кой — кого.

Саша хвана скалпела с дясната си ръка, с лявата стисна усукания кабел и спокойно, без да се крие, сякаш бе домакинът в тази къщата, тръгна към бунтовниците…

Щом чу шума от стъпките, Юсуф извърна глава и видя приближаващия се към тях Саша. От изненада той изпусна частта на автомата, която държеше в ръцете си, и се вцепени. Но за сметка на това Адам реагира на звука от падналия чарк. По изражението на другаря си разбра, че се е случило нещо извънредно, което ги застрашава.

В ръката му на мига, сякаш от въздуха, се появи пистолет. Той скокна, и се обърна с лице към нападателя.

Но преди да натисне спусъка, Саша рязко отметна ръка назад и отпрати скалпела към него. Тънката пластина проблесна във въздуха и се впи в гърлото на Адам на сантиметър под брадичката му. Той изпусна пистолета, сграбчи гърлото си с ръце, свлече се на пода с хриптене и се загърчи в предсмъртна агония.

Юсуф нададе кратък вик, хвърли се към падналия на пода пистолет, дори успя да го вземе и да го зареди, ала Саша използва гумирания кабел като бич и с един замах изби оръжието от плувналите в оръжейно масло ръце на бунтовника. Преди Юсуф да се опомни, Белов направи две крачки напред и с рязък удар с пета го изпрати в нокаут. Грохотът, с който той удари гърба си в дървената стена, накара Саша да се смръщи. Сега тук щяха да дотърчат всички, които се намираха в къщата!

Той захвърли кабела, наведе се към пистолета, но не успя да го вдигне:

— Саша, не пипай нещо — помоли го Земфира с треперещ от вълнение глас. — И сложи ръцете си на тила, но го направи много бавно. Не прави резки движения, разбра ли?

Без да се изправя, Белов извърна глава и я погледна. Момичето носеше същите черни дрехи, но сега бежовата забрадка бе смъкната върху раменете му. Стоеше в средата на стаята и като американски полицай от филмите стискаше с две ръце пистолета, който той веднага разпозна. Единственото око на „Стечкин“ го гледаше точно в челото. По стълбата, която се издигаше точно зад гърба на Земфира, бавно заслиза Азиз. С едната си ръка той разгърна полите на черното си кожено яке, а с другата измъкна от пояса си пистолет „Берета“.

Саша бавно се изправи и, изпълнявайки заповедта, се обърна с лице към тях. Но едновременно с това направи крачка назад и се озова върху картона с наредените върху него части от автоматите.

— Селям, уахабити — поздрави той и отправи към Земфира най-слънчевата си усмивка. — Добре, че дойдохте, иначе щях да си тръгна по английски, без да се сбогувам с вас.

Пистолетът в ръката й трепна. Никога до този момент Саша не й се бе струвал толкова хубав, въпреки размазаното му лице. Ластикът, с който завързваше опашката си на врата, отдавна се бе скъсал и сега гъстите му коси се спускаха по раменете му като на Владимир Ленски. Ала тя си помисли, че това изобщо не го прави женствен. А тъкмо обратното, така той приличаше на древен воин, на келт или славянин, възбуден от боя. Саша сякаш прочете мислите й и на няколко пъти дълбоко пое и изпусна въздух, нормализирайки дишането си.

Земфира бавно свали пистолета.

— Убий го — заповяда зад гърба й Азиз. — Той не бива да излиза жив оттук, много добре знаеш правилата на играта.

Момичето се обърна назад, погледна към арабина, а след това — към Саша. Върху лицето й се изписа неописуема борба на чувствата, но тя намери в себе си сили отново да вдигне ръка и да насочи пистолета към Саша. По бузите й потекоха сълзи, които й попречиха да се прицели.

Сякаш на забавен кадър, той видя как пръстът й започва бавно да притиска спусъка на пистолета и как едновременно с това тя се извръща към шефа си. Нейният изстрел се сля с изстрела на Азиз. В дървената обшивка на стълбата над главата на арабина се появи черна дупчица от куршум.

В същия миг момичето с тих стон се свлече на пода, но Азиз не успя да натисне спусъка втори път. Белов сграбчи за дулото разглобения автомат „Калашников“, който се търкаляше в краката му, и го запрати към терориста, сякаш мяташе чук. Тежкият автомат се завъртя като бумеранг, уцели Азиз точно в лицето и го отхвърли назад върху стъпалата на стълбата.

Белов се втурна към него, а пътьом ритна като футболист пистолета на Земфира в ъгъла, но тази предвидливост се оказа излишна. А когато Саша хвана терориста за краката и го помъкна по килима към замрялата на пода Земфира, Азиз дори не гъкна. Сега те лежаха с обърнати в противоположни посоки глави, един до друг.

Тя дишаше тежко и хриптеше. Локвичката кръв, която се бе образувала под дясното й рамо, бързо се уголемяваше, въпреки че килимът я попиваше почти веднага.

— И все пак ти не си тръгна по английски, без да се сбогуваш — каза Земфира с болезнена усмивка и се закашля. По бузата й се стече тънка струйка кръв от ъгълчето на устата към ухото й. — Помниш ли колко хубаво ни беше в камиона? Добре, че не им позволих да те убият.

— А къде се намира интернатът, в който са сложили взрив? — попита Саша.

Изведнъж той почувства такава болка на същото място, където бе ранена Земфира, сякаш му изрязваха ребро без упойка. Белов бе виждал такива рани, докато служеше на заставата, и в този момент осъзна, че момичето е обречено, изгубило бе твърде много кръв.

Земфира така и не отвърна на въпроса му, просто продължи да го гледа с широко отворени очи, сякаш искаше да го запомни по-добре. А после рече:

— Толкова ме боли, Саша. Сега аз ще умра и ние с теб вече никога няма да се видим. — Тя сложи ръка върху раната си и се опита да я притисна с длан. Пръстите й веднага почервеняха… — Обичам те.

— Кажи къде се намира интернатът? — помоли я отново той. — Там има деца!

— Те са деца на враговете, ще пораснат и ще започнат да убиват правоверните.

Саша застана на колене до нея и сложи ръка на студеното й като на покойник чело.

— Дяволът говори в теб, а не ти — тъжно каза той. — Дяволите карат хората да се избиват помежду си. А нашият Бог е един и същ и той повелява да се плодим и множим.

— Бременна съм — призна му Земфира и отново се разплака. — Щяхме да имаме дете.

На Белов му се стори, че не Азиз, а той е удареният по главата. Хвърли се към трупа на Адам, за да вземе скалпела, да разреже дрехите на Земфира и да направи нещо, за да й даде още един шанс да се спаси, да запази живота си.

Докато изваждаше скалпела от гърлото на Адам, забеляза, че другият терорист се е свестил и лежи с отворени очи. Белов се метна към ъгъла на стаята и успя да вдигне автомата „Стечкин“ и пистолета на Азиз, преди онзи да се изправи на крака.

Саша напъха пистолета „Берета“ в колана на дънките зад гърба си и, заплашвайки бунтовника с автомата, го застави да помъкне тялото на Азиз надолу по стълбата към мазето. Веднага щом се озоваха в помещението на първата килия, Белов мигом затръшна вратата и дръпна резето й.

След това хукна през глава и се върна при Земфира. Тя бе изпаднала в безсъзнание от загубата на кръв. Беше въпрос на минута да среже дрехата й с острия скалпел. Саша накъса на ленти забрадката й и превърза раната, доколкото можа. Бежовите парчета тутакси се напоиха с кръв…