Александър Белов
От торбица до тъмница (17)

16.

Последните лъчи на залязващото слънце огряваха ъгловатата остъклена будка на поста на пътната полиция, която приличаше на буркан или на летяща чиния. От нея излезе ниско на ръст слабо ченге на около четирийсет години, застана насред пътя и размаха палката си. Ако ченгетата бяха продажни и работеха заедно с престъпниците, значи пропускът, който му осигури Опушения трябваше да свърши работа на Белов. А можеше и да не му свърши работа…

Ами ако по чудо по шосетата бяха плъзнали честни пътни полицаи, които не ставаха ортаци на бандитите, а се смятаха за борци срещу престъпниците и бандитизма? Нали все пак се срещаха и такива? Нали трябваше да има не само боклуци, а и боклукчии, които да прочистват обществото от човешката мръсотия? Саша си спомни как на младини искрено мразеше ченгетата, особено след показния „разстрел“ на Космос, Шмит и Пчелата.

Ако случеше на свестни ченгета, щеше да му се наложи да грабне куфара и да хукне да бяга, пък да става каквото ще. Ама че ситуация: накъдето и да се обърнеш, просто няма честен изход от положението.

Саша въздъхна, свали крака си от газта и бавно натисна съединителя и спирачката. Вероятността това ченге да е почтен човек беше само един процент.

А в това, че ченгето насреща му е стопроцентов боклук, по-гнусен дори от откровените бандити, Белов се убеди веднага щом погледна в очите изнудвача в кожа на правозащитник.

— Старши лейтенант Кудеяр — представи се той, щом приближи кабината. — Моля, покажете документите за товара и камиона…

— Какъв е проблемът? — попита Белов, като пусна покрай ушите си искането за документите и огледа пътя. — Случило ли се е нещо? — усмихна се, надничайки през прозореца.

Ченгето го изгледа отдолу нагоре, сякаш бе някакъв кретен, който не разбира, че няма нужда да се е случило нещо, за да му искат документите. Щом на ченгето му се е прищяло, значи щеше да ги провери. Нима е забравил къде живее? Всеки шофьор беше задължен да го храни и да му се подмазва, а не да му задава въпроси.

Докато ченгето разглеждаше с подчертано съмнение документите му, Белов отново се озърна на всички страни. Долови опасност откъм гърба си, но тя произтичаше не толкова от човека в милиционерска униформа, колкото от гъстия храсталак, който се точеше в широка ивица от двете страни по протежение на цялото шосе.

— Стой тук! — избоботи Кудеяр, взе документите и тръгна към „буркана“.

През храсталака се плъзгаха почти неразличими в спусналия се сумрак сенки и силуети. Безшумно се приготвяха за стрелба добре смазаните затвори на автоматите. Гранатометите, които можеха да продупчат бронята и на най-непробиваемия танк, взеха на мушка стъкления „буркан“, в който стояха служителите на пътната милиция. През мерниците прекрасно се виждаше, че ченгето е обезсърчено от нещо, а шофьорът — съсредоточен и напрегнат.

Шефът на бойците Осман, който държеше гранатомета, отмести взор от мерника, погледна часовника си, обърна се към своите момчета и направи жест по посока на ченгетата, с който даваше да се разбере, че ако се опитат да задържат стоката, ще ги очистят. Колегите му — здравеняци в защитна униформа също като него, го разбраха и доволно закимаха с глави. Около подстъпите към милиционерската хайка бе направена още една засада от професионално екипирани с армейски униформи хора.

Юсуф наблюдаваше Кудеяр през мерника на пушката си и молеше Аллах всичко да приключи без усложнения. Ако не пуснеха стоката да премине, щеше да се наложи да убият ченгетата. Това беше равностойно на обявяването на локална война и провал на операцията… А на всяка цена трябваше да осигурят доставката на парите и стоката. При това бе желателно всичко да стане без излишен шум.

Юсуф сложи пръст на спусъка, но ченгето най-неочаквано изчезна от взетата на мушка зона и мерникът на винтовката трескаво се залута по посока на пътя и храстите. Колкото по-голямо увеличение даваше оптиката, толкова по-трудно бе да уловиш внезапно изплъзналата се цел. Стрелецът отмести око от окуляра и погледна пътя. Кльощавото ченге се качи в „буркана“, а след секунда вътре светна лампа, тъй като навън вече бе станало съвсем тъмно.