Александър Белов
От торбица до тъмница (33)

32.

Осман първо завърза здраво ръцете и на двамата, а сетне се отдръпна встрани и остави Азиз да говори. Той гледаше към легналия на пода Белов с вид на човек, който прелива от дълбоко съжаление, че му се налага да причинява неудобство на този толкова почтен и мъдър човек. А освен това в погледа на големите му шоколадови очи се четеше очевидна скръб по всички заблудени, нещастни и страдащи хора, които тъй и не бяха открили в живота си единствения верен и правилен път към Бога. И подчертано пренебрегваше Нагоев.

Белов се опита да си внуши, че всичко това не се случва наяве, а само му се присънва. Защото, ако гледаше на него сериозно, му ставаше толкова страшно, че дори многобройните му рани и натъртвания преставаха да го болят.

За сметка на това Осман, който бе заловил Саша на шосето, а след това с огромна наслада бе подскачал върху тялото му и го бе газил на селския път, понеже най-върховното удоволствие за него бе да чува хрущенето на руски кости, не криеше омразата си към Белов.

— Виждаш ли, Осман — каза меко Азиз, докато разглеждаше синджирчето с простичкото кръстче върху гърдите на Белов. — Пътят към истинската вяра е отворен за всички. Колкото и голям грешник да си, ако се разкаеш и приемеш Аллах, ще получиш опрощение. Аллах ще ти прости!

Белов се опита да демонстрира с поглед своята готовност да си сътрудничи с Аллах и неговите представители на земята.

— Нали виждам — продължи Азиз, — ти си истински мъж. Ще направиш всичко възможно, за да защитиш семейството си. Нали така, Белов?

— Разбира се, че ще го направя! — увери го Саша, тъй като положението не му позволяваше да влиза в спорове със садистите. Още повече — това бе самата истина.

Очакваше да споменат семейството му, тъй като много от борците за справедливост, които си избираха вярата в бога като теория, с която си обясняват всичко на света, обожаваха шантажа. Той беше тяхното любимо идеологическо ястие, което те вместо с масло приготвяха с кръв и страх.

— Наистина ли си готов да си сътрудничиш с нашите хора? — попита Азиз.

— Има си хас! — побърза да го увери Белов. — Че аз цял живот само за това съм мечтал…

Осман разбра, че Саша се подиграва с тях и най-неочаквано и силно го ритна с крак в устата, като не му позволи да довърши фразата си:

— Чакай малко, не се пали толкова — успокои го Азиз. — Истинският мюсюлманин трябва да избягва насилието. Ние трябва да му дадем шанс. Аз мисля, Белов, че ти обичаш сина си, така ли е?

— Естествено, че го обичам! — потвърди с готовност Саша, с всички сили се стараеше да изглежда простодушен. — Но какво общо има той с всичко това?

— Виж какво, ако ти се опиташ, ако само се опиташ да ни излъжеш или да ни предадеш… — каза многозначително Азиз, — лошо се пише и на жена ти, и на сина ти. Знаем, че за жена си няма да тъгуваш кой знае колко. Но синът ти не ти е безразличен, нали така?

„Този боклук Глигана всичко им е разказал“ — досети се Белов и съжали, че на няколко пъти, когато му бе падала възможност да изпрати този подлец на оня свят, го бе оставял жив. Все пак и хуманизмът трябваше да има разумни граници. Но Глигана притежаваше дарбата да предизвиква колкото омерзение, толкова и съжаление.

— Защо мълчиш? — попита с престорена любезност Азиз. — Да не би синът ти да не ти е скъп?

— Скъп ми е той, скъп ми е — потвърди Белов. — Защо непрекъснато ме заплашвате? Искате ли нещо конкретно? Направо казвайте какво. Или просто така си дрънкате, за да се правите на интересни?

Азиз снизходително се усмихна:

— Най-сетне чувам да се говори на чист руски език. Изобщо не се правим на интересни. Ние искаме ти — сви юмрук Азиз и изпъна кутрето си — да предадеш на нашия приятел Глигана всичките си канали за доставка на наркотици в Европа. И още — той изпъна безименния си пръст, върху който носеше прекрасен пръстен с рубин, — ти трябва да му предадеш целия си бизнес. Сметките си, фирмите си и имуществото си. Ако направиш това, синът ти ще живее. Ако не го направиш, ще умре. И имай предвид, че нямаш път назад. Ето, полюбувай се на себе си!

Азиз извади от джоба си няколко снимки. На една от тях Белов пренасяше чувалите със захар от мерцедеса в зила, на друга Белов беше в зила заедно със Земфира, на трета Белов стоеше сред бойците в гората.

— Всички тези снимки отдавна вече са във Федералната служба за безопасност и нейните служители направо жадуват да си поговорят с теб. Твоята съпричастност към терористичните акции изобщо не предизвиква тяхното съмнение. От днес нататък в очите на своята Родина ти си един руски бандит, който се е продал на чеченските терористи. Единствено ние, уахабитите, сме в състояние да ти дадем възможност да оживееш. И ако работиш с нас честно, ние ще те спасим. Ти ще имаш всичко: и документи, и пари, и подслон. Нашата власт е всемогъща, забелязал ли си това? На практика цяла Русия вече живее, както ние пожелаем! — Азиз вдигна ръка към тавана на помещението. — Ние поискахме руснаците да подмамят чеченците в Дагестан и те ги подмамиха там! Ние искахме да пуснат Дасаев от Чечня обратно в Дагестан и те го пуснаха! Ние искаме руснаците да бомбардират Чечня и по този начин да осигуряват нови войници за нас и вие ги бомбардирате. Ние искаме руснаците да вярват, че у вас всичко е мръсно и продажно и вие вярвате в това и го повтаряте един на друг денем и нощем! Ние искаме руснаците да изпращат в Чечня неопитни, необучени и гладни войници и вие изпращате сукалчета под нашите куршуми и снаряди. Изпращате ги, изпращате ги… И дори не осъзнавате, че се компрометирате в очите на европейците! И затова Европа ще ни помогне да унищожим Русия, а след това ние ще унищожим Европа. Схващаш ли? В момента ти имаш шанс да минеш на страната на победителите!

— Уважаеми Азиз… — Осман многозначително се покашля, — ще закъснееш. До началото на взривовете не остава много време, а на входовете на Москва винаги има задръствания. Пък и ченгетата могат да ни спрат, трябва да тръгваме. Освен това трябва да разтоварим още няколко чувала…

— Добре. Белов, надявам се, че разбра всичко. Няма къде да се денеш. Само ние можем да те спасим от Федералната служба за безопасност. Ти можеш да спасиш живота на сина си само ако ни служиш. И за да не храниш някакви илюзии… Сега Осман ще ти покаже как се „отблагодаряваме“ на онези, които се осмеляват да вървят срещу волята ни.

Азиз избоботи нещо на арабски на Осман, показа Нагоев, който си мълчеше, и излезе от стаята.

Осман доволно се усмихна и се приближи до седналия до стената карачаловец.

— Знаеш ли кой е този? — попита Осман Белов и посочи с пръст Нагоев. — Това е един предател, който се е продал на руснаците. Той предаде интересите на исляма, забрави гордостта си и мина в услуга на федералните. И сега ти ще видиш как ние можем да ощастливим последните часове от живота на такъв мерзавец! Но той първо ще ни разкаже къде е скрил жена си и дъщеря си! И когато вече се гърчи в ада, ние ще организираме за тях ад на земята. Защо мълчиш, Тимур?

Белов беше видял много неща в живота си, убеден бе, че човешката гнусотия не може вече нито да го изненада, нито да го учуди. Но сгреши.

Осман с такава садистична наслада измъчваше гърчещия се и полудяващ от болка Нагоев, че Саша започна да се съмнява дали този новопокръстен ислямист е психически нормален. Все пак съчетанието украинец-мюсюлманин беше неестествено! Дори можеше да се нарече уникално!

Но Нагоев не каза къде е скрил семейството си, макар че Осман ряза със скалпел живото му месо и изби всичките му зъби с чук. Когато Тимур осъзна, че болката от мъченията става по-силна от волята му, той отхапа езика си и се задуши от собствената си кръв.

Това страшно много, направо невъобразимо разстрои Осман. На него му беше безразлично къде се намират близките на карачаловеца. Той се наслаждаваше на самата възможност да измъчва, да унижава и да се гаври с човека, докато го принуждава да предаде най-свидното си нещо. А след като не успя да постигне това, естествено, удоволствието му от мъчението значително намаля. Но въпреки всичко той го изпитваше!

Вярно, този път несполуката му се компенсира от реакциите на Белов, който бе принуден да присъства на изтезанията и страданията на Нагоев. Саша се тресеше само при мисълта за собственото си безсилие, а при всеки крясък на Тимур свиваше юмруци и се опитваше да разкъса въжето на ръцете си. И тези негови неуспешни и безсмислени опити за Осман бяха нещо като подправка към изискано блюдо.

Азиз много добре знаеше какво се случва в мазето, но се стараеше да не мисли за това. Садистичните наклонности на Осман и неговата любов към кървави развлечения бяха необясними и дори отвратителни за него. Ала, за съжаление, такива хора понякога бяха необходими и полезни. Първо трябваше да изградят вярата върху страха и кръвта — нейният фундамент, а след това да издигнат върху него зданието на новото общество на любовта и доброто. В момента се водеше подмолна, тайна война между правата и неправата вяра и в нея нямаше място за сантименталност. На война като на война!

Ала самият той не понасяше кървавите игри и се гнусеше да участва в тях. Та той не беше побъркан като този садист Осман. Едно бе да сплашиш несигурния си привърженик с разправа, а съвсем друго — да режеш и да късаш на парчета жив човек със собствените си ръце…

Освен това, имаше да върши по-важни неща. Трябваше да огледа местата, където бяха заложени взривовете и да провери дали всичко е подготвено. Във всяка работа можеха да възникнат непредвидени спънки. Точно в такива моменти професионалистът се различаваше от непрофесионалиста, защото знаеше как да сведе риска от възникването на провали до минимум…