Александър Белов
От торбица до тъмница (42)

41.

Белов беше заслепен от сиянието на лампите и позлатата по белите мраморни стени. Той буквално бе залят от поток ослепителна светлина. Залата, насред която се озова, беше във формата на огромен акустичен кръг. Увенчана бе с висок сферичен купол, облицован с ромбове, оцветени в сиво и небесносиньо. И под този купол се разнасяше неясен шум, сякаш рояк невидими ангели славословеха Господа.

Белов премигна на няколко пъти, опита да махне от миглите си предизвиканите от ярката светлина нежелани сълзи и видя, че срещу него, отпуснат в наподобяващото трон кресло, седи президентът на Русия. Въпросният Гарант на конституцията…

Зад президента в полумесец се бяха строили генерали, висши чиновници, едри бизнесмени, гранд дами, стегнати в подобни на мундири английски костюми в ярки цветове. Сред тях Саша позна дъщерята на президента, Губайс, Емцев, Берестовски, Абрамович, Болтанин, новопровъзгласения главен прокурор Юстинианов и много други, които постоянно се появяваха на телевизионните екрани като особи от света на голямата политика.

В тълпата царедворци Саша забеляза и Зорин, който го гледаше с омраза и дори с известен страх, и директорката Шубина, която държеше мъжа си за лакътя с две ръце. Лариса Хенриховна кимна ободрително на Саша, но след като улови недоволния поглед на Зорин, отклони очи от него.

Най-близо до трона, буквално като воини на Борис Годунов, стояха премиерът Батин и един непознат на Белов снажен генерал с вежди като на Брежнев.

В отделен взвод до полукръглата стена се бяха разположили журналистите с наточени химикалки, въоръжени с тефтери и диктофони. Всички присъстващи не преставаха да си шушукат и гледаха към Белов, сякаш бяха ентомолози, открили невиждан бръмбар.

Никога в живота си Саша не се бе чувствал толкова объркан, колкото в този момент. Ей на това му се викаше обрат! Без да осъзнава докрай, че наистина се намира на височайша аудиенция в Кремъл, от учудване и изненада Белов изтърси:

— Е, сега вече я втасах! — Но веднага млъкна и погледна виновно към президента.

Върху подпухналото му лице с присвити очички като на китайски император се появи добродушна усмивка. Хареса му и смущението на Белов, и реакцията му на заобикалящия го държавен разкош. Страхотно се получи, разбираш ли! Хитро го измисли Батин! Нищо, че беше баскетболист.

— Значи ти си нашият агент 007, Джеймс Бонд, а? — попита той възможно най-доброжелателно. — И колко терориста каза, че си изтрепал там, в клозета?

Саша се стъписа. Съдейки по всичко, Борис Николаевич си мислеше, че Белов е ликвидирал някого в клозета в базата на терористите в Алаховка, но явно бяха информирали президента неточно: той дори не бе влизал там, просто беше постоял малко на двора до водосточната тръба… Белов безпомощно погледна застаналия зад него представител на службите за сигурност, но той се направи, че онова, което става в залата, изобщо не го засяга.

— Това, общо взето, не стана в клозета, а в мазето… Единия го убих в мазето — опита се нерешително да обясни как стоят нещата в действителност Саша. — А втория го убих на първия етаж на къщата. — Довършвайки фразата си, той забеляза, че вляво от трона генералът с големите вежди е примрял от ужас и всеки момент ще припадне, пък и Батин смени физиономията си.

— В смисъл, как така един? — кимна президентът към застаналия от дясната му страна Батин. — Всеволод Всеволодович ми каза, че вие сте убили петима терористи в клозета, а след това те — този път той кимна по посока на генерал Хохлов, — са ви изпратили да спасите нашите елитни деца. — Той се обърна към премиера и попита строго, сочейки с пръст към Белов! — Нали ти ми каза, че той е спасил дъщеря ти!

Във въздуха замириса на буря. Дори побелелият кичур на главата на президента се изправи като наелектризиран. Присъстващите застинаха в очакване височайшият гняв да се разрази в атмосферата, а журналистката Троегудова — висока девица с големи очи, облечена напук на правилата с къса пола, започна трескаво да дращи в бележника си заглавието на сензационната си статия: „Престъпният бос Белов спасява «Бъдещето на Русия»!“

Премиерът не изгуби самообладание, което му правеше чест.

— Това е много близко до истината, но не е съвсем така — впусна се в обяснения Батин. — С личното участие на Александър Николаевич бяха ликвидирани двама терористи, но благодарение на него бяха унищожени общо петима. А заслугата за спасяването на сто и осемдесет деца и преподаватели от интерната „Хвойнов бор“ от взрива принадлежи изцяло на него! Тук присъства директорката на интерната Лариса Хенриховна Шубина и ръководителят на проекта „Бъдещето на Русия“ господин Зорин. Те могат да потвърдят това като свидетели.

Президентът се обърна с цялото си тяло към Зорин и го погледна въпросително и изпитателно. И на Виктор Петрович не му оставаше нищо друго, освен да кимне утвърдително с глава, разтегляйки устата си подобаваща за случая светска усмивка. Лариса Хенриховна се присъедини към него, без да се налага да я подканят. Александър й харесваше като мъж. Само че с дълга коса беше по-хубав.

— Браво, Белов! — разсече въздуха с ръка по посока на Саша президентът. — Похвално! Но как си могъл да се забъркаш с онези престъпници, разбираш ли? — Той скри доволната усмивка от лицето си и се вторачи в Саша като дядо в провинилия се внук.

„Какво мога му да кажа? — смути се Белов. — Тук няма как да обясня цялата си история от началото до ден-днешен.“

Понеже за начина, по който се бе подредила съдбата му, личен принос имаше и Борис Николаевич. По-добре беше да премълчи, отколкото да се оправдава. Освен това, след като научи за смъртта на Земфира, вече изобщо не му пукаше какво ще се случи по време на този спектакъл. На Саша дори му се стори, че изкуствената светлина около него изведнъж помръкна и всички придворни на президента в залата започнаха да изглеждат някак бутафорно и неистински, сякаш бяха марионетки.

Вероятно това негово настроение се изписа на лицето му, което не убягна от вниманието на Батин. Той усети, че паузата продължава повече от допустимото и че е време да се притече на помощ на Белов. Премиерът се покашля и каза с тих, леко потреперващ глас:

— Парадоксът се състои в това, че ако Александър Николаевич не беше забъркан с престъпниците, нямаше да може да се притече на помощ на нашите специални служби при предотвратяването на терористичния акт. Ето, например, генерал Хохлов — и премиерът посочи към Хохлов, който с достойнство направи крачка напред и бързешком кимна по военному — е разработил цяла система за внедряване на наши хора в престъпните и терористичните структури. Господин Белов е един от тях. И освен това в този случай той сам и по собствена инициатива направи всичко възможно, за да се реабилитира в очите на почтените хора…

Щом чу за реабилитацията и почтеността, президентът се оживи, понеже много обичаше да възстановява справедливостта, тъй като навремето самият той беше обект на гонения и преследвания от страна на съпартийците си. Президентът стана от мястото си и тържествено произнесе:

— Ти, Белов, си герой, разбираш ли, затова Русия в мое лице те награждава със звездата „Герой на Русия“…

На Саша му се зави свят от нереалността на всичко, което се случваше. Сигурно сънуваше, а в действителност още се намираше в карцера на затвора или в мазето в Алаховка…

Премиерът Батин отново бе принуден да се намеси, тъй като изречените от президента думи не съществуваха в изготвения от президентската администрация сценарий, с който държавният глава се бе запознал малко преди мероприятието.

— Това не е точно така, Борис Николаевич — каза той и се покашля деликатно. — Следващия път ще му дадем звезда „Герой на Русия“, а сега ще му връчим Орден за мъжество за това, че спаси децата от терористите.

Президентът за миг се поколеба, докато обмисляше как да постъпи в тази ситуация, но в крайна сметка реши да се направи, че всичко върви по предвидения план. Той взе от ръцете на Батин кутийката с наградата, извади ордена с изпънати пръсти и погледна Белов с бащинска усмивка…

Представителят на службата за сигурност побутна Саша към трона. Докато крачеше по меката червена пътека, Белов забеляза, че зад него се влачи дългата черна връзка на едната му обувка, която федералните в бели престилки преди малко очевидно бяха завързали небрежно. Но когато се опита да се наведе, за да я натъпче поне в обувката си, цивилният федерален с желязна ръка го върна във вертикално положение, след което го отведе и спря на нужното място.

Борис Николаевич просто бодна ордена в гърдите на Белов и — о, чудо! — той залепна на мястото си, сякаш винаги бе стоял там.

Тълпата държавни мъже и жени се скупчиха около Саша. Многократно усиленият от акустиката гръм от ръкопляскания се удари в стените и купола на залата и направо проглуши ушите на всички. Наоколо сияеха фалшиви и искрени усмивки и всеки от присъстващите, вярно, от различни подбуди, искаше да го поздрави. Още повече, че сред тях имаше доста родители, чиито деца той бе спасил от смърт.

— И всички да го оставят намира — извика силно Борис Николаевич, за да преустанови радостния шум, който се вдигна в залата. — Че аз ви знам вас! Къде е главният прокурор?

От тълпата излезе напред солиден господин в син мундир.

— Господин Юстинианов, чу ли какво казах? — Президентът вдигна показалеца си нагоре и посочи някъде към центъра на купола. — Белов вече не е забъркан с престъпници! И точка! И да няма никакви там затвори, разбираш ли, и лагери. Защото вие, прокурорите, само гледате как да тикнете някого зад решетките. — И доволен от впечатлението, което направи, той с царствен жест отпрати чиновника обратно в тълпата.

По протокол следващата среща беше с представителите на бизнеса. Публиката с аплодисменти приветства излизането в средата на залата на тримата олигарси: Берестовски, Болтанин и Абрамович. В името на справедливостта трябва да отбележим, че в този случай представителите на пресата се възбудиха много повече, отколкото при появата на Саша.

Супермените от бизнеса чевръсто поздравиха околните и се опитаха някак да регулират и да успокоят обхваналия публиката екстаз с изпънати пред себе си отворени длани. Успяха да постигнат това, макар и не веднага. Журналистката Троегудова смело нахвърли със златното перо в бележника си заглавието на поредната сензационна статия, тъй като тя просто не можеше да пише други: „Какви са олигарсите: спасители или грабители на Русия?“

След минута всички забравиха за Саша, сякаш той изобщо не беше там. Всъщност, не всички: охранителят го хвана за лакътя, за да го изведе от залата, но генерал Хохлов се приближи до него с бърза крачка и го спря.

— Свободен сте, майоре — каза той на представителя на службата за сигурност, — другарят има пропуск за мероприятието. Ето го… — Генералът показа една прекрасно оформена поименна покана за Кремъл и му подаде още един документ: — А това е подписаният лично от президента на Русия указ за амнистия на господин Белов. Той ще получи паспорта си по-късно. От днес нататък той е свободен гражданин на нашата свободна страна!

Хохлов се засмя и потупа по рамото неописуемо изненадания от този обрат на нещата Саша, който още не осъзнаваше как може да бъде помилван някой, който не е осъден.

Веднага щом охранителят изчезна в тълпата, генералът заведе Белов при премиера Батин, който стоеше до президентското кресло. По това време вниманието на залата бе изцяло съсредоточено върху олигарсите: именно те бяха станали герои на текущото представление в този миг от историята на Русия.

Саша бе поразен от бързината, с която се сменяше политическият микроклимат в тази зала в зависимост от настроението и мимиката на президента.

Дългунестият Батин отведе Белов настрани, стисна ръката му с лукава усмивка и каза:

— Е, Александър Николаевич, човек не трябва винаги да бъде чак толкова скромен! Скромните хора живеят незабележимо и се стрелят един друг с пистолети със заглушители. Ние с вас не сме застрашени от това, защото сме оптимисти, а не самоубийци, нали така? Приемете моите поздравления за заслужената награда на Русия — и след като забеляза, че Белов отново се опитва да му обясни нещо, го прекъсна: — Ние сме в течение на вашите съмнения, но можете да ми повярвате, че това не променя нищо. Вие извършихте подвиг, така че си го получихте, както се казва, според заслугите. Радвам се за вас и се надявам тепърва да чувам за вашите дела. Естествено, в положителен смисъл… — Той кимна на Белов, сетне — на генерала и се върна на поста си зад гърба на президента на Русия.

С ръста си на баскетболист Батин изглеждаше с цяла глава по-висок от всички присъстващи в залата.

Белов излезе от Кремъл през Боровицките врати като най-обикновен турист…