Александър Белов
От торбица до тъмница (35)

34.

Шмит научи за взрива на улица „Гуриевич“ едва на другия ден сутринта от новините по телевизията. Той, както и всички, които чуха за това злодеяние, беше страшно потресен. Никой не очакваше, че врагът ще нанесе поредния си удар по столицата на Русия. Или, по-точно, никой не вярваше, че това по принцип е възможно, макар че след взрива в Дуйнакск следваше да се очаква нещо такова. В списъка на загиналите той видя фамилията на родителите на Пчелата, но Холмогоров не беше споменат в него.

Първото нещо, което направи Дмитрий, бе да извика началника на службата си за охрана Коля и да му нареди да разбере какво се е случило с Юрий Ростиславович. Те се разбраха, че Шмит ще чака съобщението му във фонд „Реставрация“. Коля не се появи цял ден. Чак късно вечерта се обади по телефона и каза, че пътува към офиса.

След като излезе от Пчьолкини, академик Холмогоров тъй и не пое към апартамента си, в който се водеше, че живее. Пък и не биваше да се връща там. Вътре вероятно го очакваше онзи престъпник с вид на нерез и маниери на мутра.

Единият вариант бе да замине за вилата си, но след като провери съдържанието на джобовете си, академикът се убеди, че не разполага нито с пари, нито с документи. Те бяха останали у Пчьолкини, за разлика от напълно излишните в тази ситуация ключове от жилището му. „И за какъв дявол хукнах посред нощ…“ — самосъжали се той. Но не му се щеше да се връща обратно.

След като изпрати с поглед отдалечаващия се камион, натоварен с чували, Холмогоров вдигна яката на шлифера си и се отправи по пешеходната пътека към тополите от другата страна на улицата, където в двора на блока близнак на онзи, от който той току-що бе излязъл, имаше детска площадка с катерушки и пейки. Той седна на една от тях и потърси с очи прозорците на Пчьолкини. Павел Викторович сигурно седеше пред телевизора и ругаеше правителството. Холмогоров се загърна с шлифера си, нахлупи шапката над очите си и задряма.

Присъни му се самият Господ Бог от Стария завет. Като на това отгоре двамата с него висяха над една черна, напълно беззвездна бездна, облечени в черни космически скафандри, които приличаха на рицарски доспехи, а забралата им бяха вдигнати. Той усети с кожата на лицето си приятен хлад. Гравитацията напълно отсъстваше и това пораждаше в него чувството за изумителна свобода… Холмогоров най-много се изненада от пълната липса на светлина и че въпреки това той вижда Бог. Като физик, академикът осъзнаваше, че това е невъзможно.

— Искаш ли да ти покажа Големия взрив? — попита го Йехова, но сърцето на Юрий Ростиславович кой знае защо болезнено се сви от лошо предчувствие…

Той поиска да извика, че в никакъв случай не иска го да види, но някъде от далечината го облъхна горещина, Големият взрив отнесе шапката от главата му и го притисна към облегалката на пейката. Една вълна от пясък и прах засипа лицето му.

В същия миг от всички страни се разнесоха звуците на задействаните аларми на автомобилите. Той отвори очи и видя на мястото на блока на Пчьолкини плътни кълбета прах…

Когато Юрий Ростиславович, а след него и Коля, понесъл бастуна му в ръка, влязоха в офиса на фонд „Реставрация“, Шмит се стъписа най-много от това, че старият Холмогоров се движи като сомнамбул. По вида му личеше, че не се ориентира нито във времето, нито в пространството, все едно се намираше някъде далеч оттук. Шмит хвърли един въпросителен поглед към Коля и онзи многозначително завъртя пръст до слепоочието си.

— Къде го откри? — полюбопитства смутеният Дмитрий.

— В ченгесарницата на улица „Гуриевич“, бил без документи, а участъковият го намерил на улицата. Ченгетата се опитали да изяснят кой е и какъв е и да вземат показанията му, но той напълно е изключил, нали виждаш. Наложи се да им бутна рушвет, защото не искаха да го пуснат. Викам им, а бе, защо ви е още едно главоболие, и то точно сега? А пък те ми обясняват, че той бил важен свидетел…

И двамата погледнаха едновременно към академика, който стоеше с апатичен вид насред стаята.

— Какво ще правим? — попита Коля и остави на масата връзка ключове. — Това е всичко, което носеше със себе си.

— Това са ключовете от апартамента му — досети се Дмитрий. — Хайде да направим така — да вземем стареца и да отидем у тях на Ленински проспект. Утре ще му намерим една болногледачка и ще организираме грижите за него. А тази нощ ще оставим там някое от нашите момчета, например, Милонов. Няма да зарежем дядото я…