Александър Белов
От торбица до тъмница (32)

31.

Самотата е страшно мъчение. Най-страшното от всички възможни. И е още по-страшно, когато не знаеш къде се намираш, при кого си, защо те държат там и какво те очаква. Легнал по очи, Белов се измъчваше не толкова от болките в натъртеното си от ботушите на уахабитите тяло, колкото от невъзможността да разбере онова, което се случва с него.

Добре де, без да иска той бе помогнал на тези изчадия да приближат взрива до Москва, но нали след това те се бяха оправили без него! Тогава защо го бяха оставили жив и го бяха отвели неизвестно къде, вместо да го очистят заедно с ченгетата на пътя? Отначало смяташе, че го бият, не за да измъкнат някаква информация или признания от него, а изключително и само от любов към самия процес, по време на който жив човек се превръща в размазан труп.

По същия начин побеснелите вълци разкъсваха всички овце една подир друга, подивели от вкуса на прясната кръв, докато не прегризат гърлата на цялото стадо. В такъв случай защо не го пребиха до смърт? Е, отговор на този въпрос имаше: заради куфара. Докато не научеха къде е куфарът, щяха да продължат бавно да го убиват. Постепенно!

А най-важното в цялата история бе какво стана с взрива, който се намираше в зила? Саша се опитваше да не мисли за това, защото не можеше да промени нищо в тази ситуация.

А какво щеше да направи, ако можеше? Общо взето, той беше от хората, които не щадяха живота си и винаги рискуваха… Дори когато нямаше кой да оцени героизма им. Ето — например, войничетата в Чернобил спасяваха родината едва ли не с голи задници. А тя как им се отблагодари? Отказа да постави диагноза „лъчева болест“ на половината от тях, а останалите застави непрекъснато да се унижават и да просят подаяния.

В полза на решението му да се хвърли да спасява напълно непознати за него хора, беше и още едно важно и принципно за Белов съображение: на него не му се щеше да изживее остатъка от живота си с мисълта, че е подлец и страхливец.

Естествено тук, в тази бетонна килия той не можеше да направи нищо, тъй като някой бе решил вместо него, че няма да участва лично в тази работа и няма да носи отговорност за нея. Но в главата му като развален грамофон звучеше един и същи мотив: „Това е взрив, уважаеми. Та и вие, московчаните, да изпитате на свой гръб какво е това война. Разбираш, нали? И на вашата улица ще настъпи празник!“

А пък общото тегло на товара, който той превозваше, беше не по-малко от тон! С такава планина от взрив в такъв уязвим мегаполис като Москва можеха да се направят много бели. Да вземем само метрото: там бяха необходими само три-четири килограма и влакчето щеше да стане на пух и прах, а добавеха ли още няколко, щеше да рухне и свода на тунела. Същински ужас…

Ала какво можеше да направи той в сегашното си положение? Реално погледнато — абсолютно нищо. И толкова. Трябваше да помисли как да се измъкне от ситуацията. Вероятно, освен че се тревожеха за куфара си, планинците бяха хвърлили око и на собствените му пари. И щяха да го изнудват да им ги даде, преди да умре…

Белов дочу шум и тропот, който се разнесе някъде отгоре. Звуците се усилваха. Най-накрая вратата се отвори със скърцане и двама кавказци натикаха в камерата висок човек с окъсани дрехи.

След това едновременно се обърнаха по войнишки и излязоха навън, затръшвайки вратата. Почти в същия миг вграденото в нея желязно прозорче се отвори и в него като в екран на телевизор се появи една широко усмихната физиономия. „Моят стар познат — помисли си Саша, след като разпозна малките подпухнали очички. — Има ли някъде някаква свинщина, Глигана непременно е там!“

Откъде ли се бе взел тук? Естествено, Глигана беше безпринципна твар и цял живот бе мислил само за собствената си кожа. В смисъл, че беше съсредоточен изцяло върху собственото си оцеляване, защото живееше на принципа, че ако сам не се погрижиш за себе си, на другите ще им е още по-лесно да ти теглят ножа! А за другите да си се грижат другите. Тъй разсъждаваше той. От алчност беше готов да служи на когото му падне, стига да разполага с мангизи и власт над останалите изроди.

Но все пак не беше чак такъв глупак, че да си подложи врата на планинците. И Глигана беше съвсем наясно, че за тях да излъжат и да предадат човек, който е чужд на техните виждания, беше проява точно на толкова висша доблест, колкото за руснаците да се натряскат с водка. Тогава от какъв зор се бе свързал с такива хора?

— Вие, такова — каза Глигана с поверителен тон на пленниците, които лежаха на пода, — засега стойте тук, момчета. И никъде не излизайте! Може и да свършите някаква работа. — Усмихна се доволно и затвори прозорчето.

Навремето, през деветнайсети век, са наричали този вид прозорчета „юди“.

Белов помогна на новия си съквартирант да се изправи на крака и да се премести до стената.

— Ей, братле, искаш ли вода? — попита той и придърпа бидона с водата към него.

— Искам, от три дни не ми дават да пия и да ям — отвърна той.

Ако се съдеше по вида му, новият обитател на стаята също беше родом от Кавказ. Имаше широки, почти сраснали над носа си вежди, черни очи и гърбав нос. Мъжът се усмихна криво и простена от болка.

„А да не би да са ми го натресли тук, за да измъкне нещо от мен?“ — замисли се Белов.

Същата мисъл явно хрумна и съседа му.

— А бе ти да не би да си подставено лице? — попита той, след като жадно отпи няколко глътки от бидона.

— Че как иначе! — отвърна Саша. — Току-що сам си насиних мутрата, за да не приличам на предател!

Новодошлият се засмя. Смехът му причини болка и той мъчително разкриви лице. Белов го погледна и също се засмя. И също разкриви лице. Щом видя сгърчената му физиономия, планинецът се разсмя още по-силно и още по-силно разкриви лице.

И двамата се смееха, втренчени един в друг, хлипаха болезнено и това ги принуждаваше да правят още по-комични гримаси. Беше смях на границата на истерията, но за сметка на това породилото се помежду им доверие се затвърди.

— Кой си ти? — попита пръв планинецът.

— Аз съм Белов. Александър Белов. Предприемач съм, тъй да се каже. А ти?

— Чувал съм за теб. Май искат да те използват за нещо като мост към Европа. А ти явно имаш нещо против, така ли?

Планинецът се опря на ръцете си и се намести по-удобно до стената. Краката му бяха неподвижни, сякаш не принадлежаха на тялото му, което означаваше, че гръбначният му стълб е счупен. Лицето на страдалеца се сгърчи толкова ужасно, че нямаше как да предизвика смях, но Белов не му помогна. Долови, че помощта му едва ли ще е приятна на съседа му. В момента и на самия него всяко чуждо докосване би му се сторило като продължение на мъченията.

— Не е точно така — отвърна Саша. — На този етап още не са ми предложили нищо конкретно, просто искаха да измъкнат от мен това-онова. А ти как попадна тук?

— Аз се казвам Тимур Нагоев. Моля те да запомниш следното: аз съм карачаловецът Тимур Нагоев. Едва ли ще успея да се измъкна жив оттук. Ако ти успееш, разкажи какво е станало с мен на близките ми, аз имам жена и дъщеря в Москва. Кажи им, че е бил от онези случаи, в които е по-добре да умреш заради близките си, отколкото да оживееш. Но те не бива да споделят това с никого. Много от нашите хора, от карачаловците, няма да ме разберат. Могат да се озлобят от постъпката ми и после да им отмъстят. А пък те нека просто да запомнят това, разбра ли?

— Е, ако имам възможност, разбира се, че ще им го кажа. Но е по-добре да си внушиш мисълта, че ще оживееш. Това е някак си по-конструктивно.

— Веселяк си ти — отвърна му мрачно Нагоев. — В момента за мен ще бъде най-конструктивно да се обеся. Онова, което скоро ще ми причинят, е по-лошо от смъртта.

Той говореше като човек, който прекрасно осъзнава целия ужас на своето положение и вече се е примирил с него. Белов се въздържа от баналните утешения. Ако се съдеше по неестествено обърнатите му крака, Тимур не беше за завиждане, както и да завършеше пребиваването им в този каменен кладенец. Но Белов не знаеше колко дълбоко се лъже…

— Запомни — прошепна Нагоев с подпухналите си, покрити с кървава коричка устни, — в Москва се подготвят терористични акции, ще взривят жилищни блокове. Двама наши — карачаловците Адам и Юсуф, докараха взривовете в Москва. Те са струпани в склада на улица „Краснодарска“ в промишлената зона край лагерния завод. Оттам ще ги закарат на улица „Гуриевич“, не зная точно в коя сграда, но там имало кранове, а наблизо се намирала речната гара. Ще сложат и на улица „Каширска“. Във високата сграда, май че беше на номер шестнайсет. Тя е първата след моста.

„Ето го и отговорът — помисли си Белов. — Всичко съвпада. Нагоев казва истината!“

Но какво можеше да направи с тази информация в момента? Можеше да я занесе само до прага на килията, защото и той беше пленник като него, а младежът вече бе пълен инвалид.

— Запомни и още нещо — продължи Нагоев, — те вече оставиха част от взрива в някакъв интернат край Москва, зад околовръстното шосе. Само че не зная как се казва интернатът…

— Откъде имаш тази информация?

— От племенника си. Той беше човекът, който им намери склада на улица „Краснодарска“. Трябваше да организира и доставката на стоката.

— Може би той знае и точните адреси?

— Не. В смисъл, че ги знаеше, но вече няма как да го попитам. Той…

Нагоев не можа да довърши изречението си, защото вратата на стаята се отвори и Азиз и Осман влязоха вътре. И двамата носеха на главите си зелени превръзки, върху които бяха изписани цитати от Корана.