Александър Белов
От торбица до тъмница (9)

8.

Надежда Холмогорова продължаваше да блаженства в големия си апартамент и през ум не й минаваше да се обади в милицията, за да съобщи, че съпругът й е изчезнал. Едва сега разбра истинския смисъл на израза „щастлива самота“. Според предварителните им уговорки Глигана се нанесе в съседния апартамент на Космос и непрекъснато изчезваше нанякъде по своите си бандитски работи.

Скоро тя започна да скучае от безделие и се замисли дали да не се обади на оня симпатичен актьор Младогаров, с когото се бе снимала в ролята на сексуална партньорка на Космос. По време на фотосесията при него всичко беше наред със съответните реакции, и то дори повече, отколкото трябваше… Макар като професионалист да се опитваше да скрие това, нямаше как да подведе една жена за тези неща! Надежда намери в паметта на мобилния си телефон номера на актьора и се разбра с него да й дойде на гости в сряда около осем часа вечерта.

Сутринта стана по-рано от обикновено, при това се събуди в приповдигнато настроение — нещо, което отдавна не й се бе случвало. Закуси, отиде в салона за красота на улица „Нови Арбат“ и си направи прическа, сетне влезе в луксозен магазин малко по-нататък, където купи скъпо шампанско и натъпка една пазарска чанта с деликатеси, тъй като — слава богу! — това вече не беше проблем. След това чак до вечерта приготвя вечеря, лъска перушината си, издокара се в изумителна небесносиня вечерна рокля с ламе и се разкраси пред огледалото.

Позвъняването на вратата се разнесе половин час по-рано от определеното време. Но в това нямаше нищо страшно, всичко вече беше готово. Всичко — възможно! Надежда си хвърли за последен път контролен поглед в огледалото и остана доволна от вида си, защото прецени, че този стил на изтънчена красота е най-подходящ за нея.

Леко, сякаш бе феята Моргана, тя дотича до вратата и отвори. На прага стоеше Глигана! Макар че в случая думата „стоеше“ не бе много уместна. Той по-скоро опитваше да се задържи на краката си, олюлявайки се ту на една, ту на друга страна. Докато извършваше тези колебливи движения, залитна по посока на домакинята.

Преди Надежда да затръшне вратата под носа му, Глигана се опря върху нея с две ръце като борец по сумо и, без да има такива намерения, я изблъска до средата на хола, въпреки нейните отчаяни опити да възпре нахлуването му на нейна територия… Входната врата, която беше снабдена с пружина за обратно движение, се затвори от само себе си.

Най-сетне Надежда се досети, че не бива да му оказва съпротива, а да се поддаде на настъпателната смазваща сила, за да я насочи в друго русло. Беше прочела някъде, че това е основният принцип на всички източни противоборства. Тя отскочи встрани, а Глигана, който продължи да се движи в същата посока, заби чело в стената. Но това изобщо не спря устрема му.

По отсъстващия поглед на своя пиян до козирката съсед Надежда разбра, че Глигана изобщо не осъзнава какво върши. Сякаш действаше на автопилот. Най-доброто, което тя можеше да предприеме в тази ситуация, бе да се обади в милицията, да повика съседите или да избяга от апартамента.

Но Глигана не й позволи да реализира нито един от тези планове. Известно време тя се щура из стаите, прескачаше мебелите — първо с развяваща се рокля, после по сутиен и гащи, накрая само по гащи… Докато не схвана, че Глигана се движи само по права линия, заради което вече бе унищожил няколко предмета от мебелировката. Най-ужасното бе, че строши любимото й старинно огледало с музейна стойност. Това не можеше да продължава. Тя хукна към антрето и трескаво се вкопчи в ключалката на вратата, но усети как в глезените й се впиват железните му пръсти. Те я дръпнаха със страшна сила назад и тя удари лицето си първо във вратата, а после — в пода. За миг загуби съзнание.

Когато отвори очи, видя над себе си дебелия и потен като Гаргантюа Глиган, който се освобождаваше от дрехите си. Едновременно със страха и ужаса пред неминуемото изнасилване, Надежда беше споходена и от една особена мисъл, дори не мисъл, а чувство на уважение, при вида на неговия огромен, еректиращ фалос…

— Разбирате ли, Виктор Петрович — продължаваше да разказва развълнувано Глигана, — аз никога не съм имал такава жена. Просто нямам думи да ви разкажа какво правеше тя под мен. А пък аз съм изчукал толкова от тия евини щерки, че отдавна вече съм им изгубил сметката…

— И какво стана после, как свърши всичко това? — попита заинтригуваният Зорин.

За Надежда Холмогорова изнасилването свърши с фантастичен оргазъм, какъвто тя все още не бе имала щастието да изпита в своя богат на любовни похождения живот. Всички нейни момчета, студенти, аспиранти, член-кореспонденти и дори един академик от Руската академия на науките в лицето на собствения й мъж не можеха да стъпят на малкия пръст на този пиян, отвратително вонящ на водка дивак в глиганска кожа.

Виж, когато на вратата се позвъни, той започна да се държи не съвсем по мъжки. Скокна, защура се насам-натам, започна да търси разхвърлените си из стаята панталони и риза. Тя остана с впечатлението, че заедно със спермата дебелият Казанова е изхвърлил и целия си сексуален кураж и устрем. Когато Глигана събра всичките си дрехи на купчина и кой знае защо отвори вратата, а на прага на апартамента се появи усмихнатият актьор с букет цветя в ръце, голата, разчорлена и изподрана Надежда изблъска със замах и двамата навън и затръшна вратата…

А докато стоеше в банята пред огледалото и почистваше с памук кръвта от издраното си при падането чело, тя се усмихваше щастливо и си тананикаше нещо весело…

— Ние свършихме едновременно — каза Глигана на Зорин, без да се впуска в подробности. — Но оттогава тя ме избягва, държи вратата заключена и не вдига телефона, когато й се обаждам. А пък аз, Виктор Петрович, толкова съм хлътнал по нея, че повече няма накъде… Умът не ми стига какво да правя?

Зорин прехвърли наум информацията, с която разполагаше: налице бе млада аспирантка, мъж академик на преклонна възраст, голям апартамент… Това дори не беше ребус, а детска кръстословица…

— Ето какво трябва да сториш — обясни той на вторачения с надежда в него Глиган…

Виктор Петрович Зорин, старият повехнал зубър, много добре разбираше онези, които изпадаха в безумие заради жена. Неговият интерес към жените започна да гасне, когато наближи петдесетте. Долу-горе тогава му омръзна да изпълнява мъжките си задължения.

Зорин изразходваше твърде много духовни сили в борбата си за политическо оцеляване, а както е известно, плътската похот и властовата похот са взаимозаменяеми състояния. Освен това на плещите му висяха неговата парализирана съпруга, която той продължаваше да обича и уважава, и двете му дъщери в пубертета.

В края на осемдесетте години при една от безбройните презентации се запозна с бившата учителка по френски език, настоящата преводачка Лариса. Когато изпита към нея влечение, което скоро го покоси като болест и прерасна в страст, дълго отказваше да повярва, че „се е влюбил като малко момче“. Смешна работа, изобщо не бе допускал, че в него може да се разрази същинска хормонална буря, и то на тази възраст.

Тази връзка му струва сума пари, нерви и време, но за сметка на това му донесе много радости и удоволствия, които той вече бе престанал да се надява, че ще получи от живота. Твърдението: „Търсете жената и ще намерите причината за всяко зло“ беше празни думи. Те звучаха красиво, но всъщност не означаваха нищо. В действителност в живота всяко зло криеше и някакво добро!

Зорин не можеше да зареже жена си. Дъщерите му — Лена и Оля, нямаше да го разберат, пък и самият той се отвращаваше от подобен подход към проблема. В крайна сметка Виктор Петрович взе соломоновско решение и купи малка почти колкото детска играчка къща в парижкото предградие Иси льо Мулино, където настани Лариса заедно с родилото се скоро след началото на тяхната връзка очарователно момиченце Алиса.

Няколко пъти в годината, под предлог, че заминава в командировка, Зорин посещаваше Лариса, мъкнеше камари подаръци, радваше се на дъщеричката си и не можеше да й се налюбува, защото тя беше изключително мило и забавно същество. И второто му семейство, и самият Зорин очакваха тези срещи като празник.

След една-две седмици той се връщаше при болната си жена и децата си. Периодът на полово съзряване при момичетата вървеше трудно, те капризничеха, оскърбяваха на всяка крачка родителите си и съсипваха настроението на баща си. Обездвижената му съпруга страдаше мълчаливо и единствено мъжеството и търпеливостта й правеха живота на Виктор Петрович що-годе поносим.

Но някъде преди година всичко се промени. Първо, жена му почина и, царство й небесно, сложи край на мъките си, горкичката. Второ, дъщерите му завършиха училище и започнаха (разбира се, не без негова помощ) да следват — едната в Московския университет, а другата в Московския държавен институт за международни отношения. Освен това по-малката — Оля, се изхитри да се омъжи още в първи курс за сина на някакъв новобогаташ. Всичко се уреди някак от само себе си, сякаш покойната му жена от оня свят отпъждаше всичките му беди.

След преизбирането на Елцин и хиперинфлацията позициите на Зорин се затвърдиха още повече. А когато назначиха за премиер Примаков, Виктор Петрович се изхитри не само да очарова стареца, но и да го убеди, че изповядва абсолютно същите възгледи, каквито има и той.

И „патриотите“, които смятаха, че Русия трябва отново да стане велика държава по образа и подобието на СССР, и техните противници, които пригласяха на европейците, убедени, че Русия ще се възроди като велико евро-азиатско копие на САЩ, съзираха в Зорин единомишленик. Ценяха го и заради способността му да обяснява на тъпите политици от противниковия лагер до каква степен не са прави.

И така, Виктор Петрович извършваше ловки маневри между враждуващите страни и независимо от изхода на кремълските дрязги, винаги се озоваваше на страната на победителите. Боеше се единствено от президента, който беше главният кукловод в държавата.

Въпреки всичките си недостатъци, Елцин беше прекрасен кадровик и психолог, преминал през огъня и водата на съветската партийна и държавна система. Освен това бе напълно непредвидим политик. Не дай боже да попаднеш в поредния му „кадрил“.

Най-големият недостатък на Зорин, който доста пъти му бе мътил водата в неговата блестяща кариера, беше равнодушието му към алкохола. Именно това беше и причината, която му попречи да достигне до първите редици на държавното управление по време на Елцин — факт, от който той беше изключително доволен.

Къде бяха сега повечето от онези, които тогава се добраха до главните роли? Едни никакви ги нямаше, други бяха заминали за далечни земи или лежаха под надгробните си плочи… А онези, които бяха останали живи и, слава богу, здрави, тънеха в блатото. За чиновника, вкусил кремълската баница, нямаше по-страшна участ от завръщането към неизвестността, от която бе започнал пътя си нагоре.

Зорин бе сто процента сигурен в едно — време бе да си подготви резервен аеродрум! Но оставаше въпросът какво да направи, за да остане на хранилката и след като приключи кариерата си. Виктор Петрович дълго и зряло разсъждава на тази тема и реши да се посъветва с Лариса, която се бе върнала в Русия. А тя, без да осъзнава, му подхвърли гениална идея! Някой трябваше да се заеме с отглеждането на нов елит за руската политика сред децата на кремълските велможи. Виктор Петрович моментално оцени всички предимства на този дързък замисъл.

По този начин той първо, щеше да остане на хранилката и второ, щеше да си осигури запазването на старите връзки плюс създаването и заздравяването на нови с бъдещите управници на Русия. А това беше най-сигурният чадър за неговите капитали и сметки в банките. В наше време не биваше да се вярва на никого, защото държавата във всеки един момент можеше да сложи върху тях прокурорската си лапа.

Работата не беше кой знае колко! Точка първа — трябваха средства. Той разполагаше с пари, пък и в Русия имаше достатъчно новобогаташи, готови да дадат чадата си в такова елитно учебно заведение, независимо от цената. И точка втора — сграда. Трябваше да се сдобие с нещо извън града, имение в Горки или в Архангелское.

Ставаше дума за руския Кеймбридж! Къде да го разположи? Някъде, където и след година, и след десет години екологично чистата среда с гора и река щеше да остане непокътната.

И Виктор Петрович знаеше едно такова място! Бившият санаториум на ЦК на КПСС „Хвойнов бор“ в Жлобня. Той се намираше само на трийсетина километра от Москва, имаше прекрасна инфраструктура, разполагаше с няколко корпуса, пригодени за санаториум, които бяха в прилично състояние, и беше оборудван с футболно игрище, тенис кортове и дори басейн.

Зорин бе сигурен, че лесно ще убеди президента в необходимостта от учебно заведение от нов тип. Олигархът Берестовски с удоволствие щеше да обезпечи подкрепата на Семейството в лицето на щерката на държавния глава, тъй като той бе заинтересован от подобно решение не по-малко от самия Зорин. Така бе положено началото на проекта „Бъдещето на Русия“.