Александър Белов
От торбица до тъмница (22)

21.

Саша се приближи до полегналите на земята мутри и докосна с върха на пръстите си сънната артерия на всеки от тях. Нямаше нужда да е специалист, за да разбере, че пред него лежат покойници. Той се наведе към изпадналия от ръката на нападателя пистолет… И усети как горещото дуло на един „Стечкин“ опря във врата му.

— Не върши глупости, остави го на мястото му — чу Саша спокойния глас на Земфира.

Тя направи крачка назад към предницата на камиона, за да излезе от зоната на непосредствен контакт със Саша, въпреки че той изпълни заповедта й, без дори да продума.

Белов продължаваше да стои полунаведен. Направо бе изгубил ума и дума. Какво ставаше тук? Бандитите обикновено не използваха гранатомети при операции от такъв мащаб. И наистина, защо трябваше да взривяват милиционерската караулка, когато можеха просто да вземат или куфара, или стоката, или и едното, и другото наведнъж? Нима Земфира беше на страната на бандитите с гранатометите? А пък те бяха срещу ченгетата и хората на Опушения? Тези въпроси преминаха светкавично през главата на Саша, без да намерят отговор.

По-нататък той започна да действа на автопилот. Сграбчи с две ръце куфара за дръжката, извъртя се и изби пистолета от ръката на Земфира, едновременно с това разтвори пръстите си. Сребристият куфар излетя във въздуха с въртеливо движение и изчезна в тъмнината. След миг от храстите се разнесе звукът от падането му…

Саша моментално се завъртя втори път на пета, сякаш танцуваше брейк, но този път на по-ниско равнище, и подсече с крак Земфира, която с вик на изненада падна по задник. А преди тя да се опомни и да се изправи на крака, Белов изчезна в храстите край пътя точно в посоката, където преди секунда бе паднал куфарът.

От другата му страна от сгъстения мрак над шосето, осветено от заревото на пожара, започнаха да излизат брадати въоръжени хора.

— Здрасти, Земфира, аз съм Осман — каза единият от тях със силен украински акцент. — Надявам се, че нямаш нищо против нашата помощ?

— Какво значение има вече? — отвърна ядосано момичето. То се приближи до падналия на два метра от него пистолет и го вдигна. — По-добре ми кажи какво да правим сега? Ами ако някой мине по пътя и види този погром? Ченгетата къде са?

Осман се обърна към бунтовниците и им махна с ръка. След малко двамата милиционери изскокнаха от храстите на пътя, сякаш бяха изстреляни с катапулт. Те се изтъркаляха на асфалта като два настъпени червея. На мястото на лицата си двамата имаха размазана пихтия. Но с доста усилия те все пак успяха да заемат вертикално положение.

— Пътят преди и след поста на пътната милиция е отцепен — обясни Осман. — И разполагаме с достатъчно време, за да спретнем тук едно малко представление. — Той посочи с автомата си двамата милиционери, които едва се държаха на краката си. — Ей тези са били в караулката… Юсуф, заведи ги там… А тези, с късите шуби, са ги разстреляли с гранатометите. Просто хобито им е такова, представяш ли си, изродите му с изроди!

Докато той описваше мизансцена, бунтовниците изпълняваха указанията му с вълчи усмивки. Под дулата на автоматите си те накараха милиционерите да влязат в периметъра на караулката на пътната милиция. И двамата се развикаха от ужас, когато в краката им едновременно се приземиха две гранати. Един след друг се разнесоха два взрива, които ги разкъсаха на парчета.

В това време бунтовниците преместиха труповете на двете мутри на позицията, от която бяха произведени изстрелите, и сложиха в ръцете им гранатометите.

— Представяш ли си — каза Осман театрално, — толкова са пощурели тези престъпни елементи, че са започнали да вдигат ръка на защитниците на закона.

— Ти по-добре кажи къде сега да търсим Белов? — попита Земфира предводителя на бойците…

 

 

Ваня Белов още не можеше да се ориентира дали му харесва в интерната. За пръв път в живота си той се озова в толкова сложна обстановка без майка си. Шубина още в началото го предупреди, че в крайна сметка от него зависи дали ще остане в този интернат, или ще го напусне. Само той можеше да реши това.

Ваня вече бе проучил местоположението на класните стаи и другите помещения в учебното заведение. Оказа се, че освен корпусите със спалните, столовите и стаите за занимания, тук има и магазинчета, в които продават всичко — от дъвки до най-интересните играчки и скъпи лакомства. Но за да си ги купиш, трябваше да разполагаш с доста солидна сума пари. На територията на интерната вървеше специална валута във вид на красиви банкноти, върху които бе изобразен хвойнов бор. И по тази причина ги наричаха „шишарки“.

Те се даваха за добри постижения в учението и за свършена работа. Интернатът беше пълен с обслужващ персонал, само градинарите бяха трима, а на всеки етаж имаше по един дежурен. Но този персонал не вършеше нищо. Той само следеше за спазването на реда и надзираваше учениците. Строго му беше забранено да разтребва, да мие подовете и да чисти тоалетните вместо тях.

За сметка на това на самите учащи се не им беше забранено да наемат някого срещу известно количество шишарки, за да почисти вместо тях. Перспективата да мие тоалетните вместо другите за десетина шишарки, с които можеше да си купи само едно пакетче дъвка, не привличаше особено Ваня. Пък и на всичкото отгоре той трябваше да се пребори за правото да мие тоалетните. Заради изобилието от съвременна почистваща техника, тази работа се смяташе за лесна, а тук, както и навсякъде по света, изгодната работа беше много по-малко от претендентите за нея.

При всички случаи той не остана излъган: тук наистина имаше стрелбище. И в това стрелбище имаше не само истински колтове, но дори и истински картечници — от АКМ до най-новия модел „Печенег“. Ала само патроните за колта струваха двайсет шишарки, а за картечницата — от трийсет и пет нагоре. А срещу значително повече шишарки тук можеше да се покара истински бронетранспортьор и да се стреля от противотанково оръдие! С истинска ракета! Но това струваше безумно скъпо.

Този педагогически експеримент целеше да стимулира децата и да ги научи да печелят и харчат пари, а не да висят на шиите на родителите си.

Ваня си направи сметката, че ще му е най-лесно не да работи, а просто да прибира шишарките на колегите си, но още при постъпването му Шубина го предупреди, че в интерната действа полиция. Съставена била от ученици от по-горните класове. Едните открито носеха ленти на ръцете, а другите, които изпълняваха функциите на оперативни работници, нямаха отличителни знаци. Ако тези полицаи те спипаха да крадеш, първо, много жестоко щеше да си изпатиш при задържането. А след това така щяха да те глобят, че щеше да ти се наложи да мизерстваш и да работиш за другите до края на обучението си тук!

На първо време прикрепиха към Ваня екскурзовод — един ученик от горните класове на име Юганов, който срещу тази услуга получаваше от дирекцията по двайсет шишарки на час и затова се отнасяше много сериозно към задълженията си.

— И през ум да не ти е минало да се откупуваш от хората, които са те заловили да нарушаваш правилата — предупреди той Иван. — Ако дадеш рушвет на някого, после два дни няма да можеш да си сядаш на задника. И на това отгоре ще те глобят. Изобщо, най-добре ще е да не правиш резки движения. А бе, вярно ли е, че баща ти е Александър Белов?

Иван погледна напрегнато Юганов и се намуси. Престъпната слава на баща му не му доставяше особено удоволствие:

— И какво от това? — попита предизвикателно той.

— Готино е. Сигурно теб ще те наблюдават много изкъсо.

— А твоят баща кой е? — попита Иван.

— Ами, моят е… Заместник-министър е. На здравеопазването. Има колкото си щеш пари, но тук курсът е двайсет и пет долара за една шишарка и… А бе, изобщо, старчето се стиска.

— А какъв е другият курс, неофициалният? — попита Ваня.

— Има и неофициален… Тук някои чейнджат на черно. По десет долара за шишарка. Но ако те хванат да правиш това, ти конфискуват парите и пак те глобяват. Тук, приятелю, редът не е като там — зад борда. На това място полицията се ръководи от един преподавател, който е ужасен кретен. С нищо не можеш да го подкупиш.

— А на полицаите много ли им плащат?

— Не. По-малко, отколкото на младите натуралисти.

— Тогава защо се пънат толкова?

— Ти нали си живял в Америка?

— Е…

— Да не би там да плащат много на ченгетата?

— Не, малко им плащат. Те дори стачкуват.

— Видя ли. Но не вземат рушвети. А защо?

— Ами… Срам ги е сигурно.

— И нашите ги е срам. Нали са дали клетва. За честта и други такива работи.

— А какви са тези млади натуралисти? — прехвърли разговора към по-конкретна сфера Иван.

— Онези, които обичат биологията. Тук е така. През първите три класа те учат, както те си знаят. А после идва специализацията: ако не ти харесва геометрията, не я учи, но вместо нея трябва да си избереш нещо друго. Аз си избрах финансов мениджмънт, но сега си мисля, че няма да мога да го избутам. Може би ще е по-добре да се заема с геометрия.

— Добре де, а защо младите натуралисти се занимават с това?

— Ами, не зная защо. Искаш ли да отидем и да ги попитаме?

— Искам.

Младите натуралисти бяха в час, за което свидетелстваше надписът на електронното табло над вратата: „Не влизай. Провежда се занятие!“ Вярно, през голямото стъкло на стената, което бе монтирано почти от тавана до пода, се виждаше какво става вътре. До вратата бе поставен малък репродуктор, от който се разнасяше жизнерадостният глас на млада учителка с кокетна прическа:

— Както вече знаете, ако по електродите, които са присъдени в мозъчните центрове, предизвикващи усещането за щастие у плъховете, се подава ток, те са способни по хиляди път на ден да натискат педалчето, дори забравят да спят и да ядат. Обикновено това показва, че при манипулиране на масите, удоволствията, включително и зрелищата, понякога са по-важни от глада, сиреч, от хляба. Ако вие покажете врага на тълпата и й позволите да го разкъса, тя ще ви прости липсата на храна.

— Много по-рядко се споменава, че освен центрове на рая, има и центрове на ада. Московски психолози са направили експеримент като поставили в клетката на плъховете две автоматични поилки: в едната имало обикновена вода, а в другата — водка, смесена с мляко. Докато нещата вървели нормално, животните пиели само вода. Но когато започнали да пускат ток по електродите, присъдени в мозъчните центровете на ада, плъховете моментално минавали на водка, за да се спасят от душевните мъки. Те много бързо се превърнали в алкохолици и продължили да пият водка дори след като престанали да дразнят зоната на ада в мозъците им. И едва след като многократно въздействали върху техните центрове на щастието, животните се върнали към нормалната вода. Какви изводи могат да се направят от това? Хайде, кажи, Шкандибин? — подкани тя с кимване стеснително къдрокосо момче да отговори.

— Мисля, че колкото по-примитивен е човек, толкова по-бързо ще прибегне към алкохола, ако изпадне в ситуация на стрес или фрустрация.

— Да, на повърхността нещата изглеждат така. А какви практически изводи могат да се направят от това, кажи, Бадалка?

Момиче с едро лице и вид на отличничка стана и високо заяви:

— В никакъв случай не бива да се разчита на един пияница. Аз никога не бих се омъжила за такъв!

Кльощава девойка в прекрасна рокля, седнала вляво от нея, се изкиска:

— Че къде ще намериш сега някой, който да не пие? Всички са в състояние на стрес и затова всички пият!

— Тихо, Дмитрохина. Кажи ти, Лугачов.

— Трябва винаги да има евтина водка. И нека онези, които искат да премахват стреса си, да я пият. Това е по-добре, отколкото да има въстания на неудачниците срещу онези, на които им е провървяло в живота.

— Но това ще доведе до масов алкохолизъм! — възмути се Бадалка.

— Че какво от това — махна с ръка Лугачов. — За сметка на това хората по-малко ще се бунтуват.

— Това е интересна мисъл. Сам ли стигна до нея? — попита учителката.

— Не, мама казва така: ако не бяха забранили водката, СССР и до днес щеше да си съществува.

— Точно наблюдение. Браво, че се сети за него тъкмо навреме. Получаваш десет шишарки. Още Екатерина ІІ е казала, че народ, който пие, се управлява по-лесно. Затова в средата на осемнайсети век селяните, които затваряли кръчмите и не разрешавали да продават в тях спиртни напитки, ги разстрелвали с топове като най-опасни бунтовници.

— Жалко за хората — каза едно момиченце със смешни плитчици.

— Жал ти е за хората, така ли, Андропович? А за роднините ти, върху които ще налетят трезвите неудачници, не ти ли е жал? — изненада се учителката.

На Иван му доскуча: каквото и да му говореха, тези ученици бяха прекалено умни и много досадни, защото знаеха всичко и за всичко имаха готов отговор. Той не обичаше пияни хора и просто нямаше смисъл да слуша каквото и да било за тях. Това си беше чисто губене на време! Ваня дръпна придружителя си за ръкава и го помъкна встрани от прозрачната стена.

— Не, това не ми е интересно. А къде при вас се плаща най-много?

— Как къде? В дирекцията, разбира се.