Александър Белов
От торбица до тъмница (16)

15.

Две обстоятелства ядосаха Олга Белова и направо я извадиха от равновесие. Първото възникна в онази къща в Маями, която още Александър Белов бе купил за семейството им. Те пристигнаха там с Ваня да прекарат ваканцията. Момчето я смая, когато абсолютно по беловски, ухилен накриво точно като баща си, най-невъзмутимо я обиди до дъното на душата й.

Олга лежеше в шезлонга, изложила на слънце бледото си лице. Ваня седеше в кресло край масата до големия басейн. Малкият вече не му беше достатъчен и Олга се чудеше дали да не направи от него аквариум с червени японски рибки. Казваха, че докато ги гледал, човек си успокоявал нервите. Синът й както винаги си играеше с оръжие — почистваше и смазваше пневматичен пистолет. Олга не се сдържа и му направи забележка:

— Пак си се хванал с тази гадост! Нали знаеш, че не обичам оръжията?!

— А парите? — реагира на мига синът й с лъчезарната усмивка на Саша. — Парите ги обичаш, нали?

Щом видя как се изопна изуменото и смаяно лице на майка му, Ваня се разсмя с цяло гърло, отметна глава назад и разкри розовото си небце. Но след като тутакси схвана, че за тази реплика може да отнесе шамар по врата, изчезна в храстите, които заобикаляха басейна от всички страни, стреляйки в движение с две ръце по еднометровите градински фигурки на джуджетата и елените.

Но момченцето напразно бързаше толкова. Олга не бе в състояние да се надигне от шезлонга, твърде изненадана и обидена бе. Реакцията на Ваня срещу критиката беше точно като на Саша. Веднъж, когато тя се опита да му обясни колко примитивни и необразовани са той и неговите приятели, Белов се ухили и я попита:

— А парите от рекета харесват ли ти? Искаш ли да живееш със заплата на цигуларка? Не се притеснявай, ако много ти се прииска, ще те уредя някъде! И ще живееш с толкова пари, колкото днес харчиш за ден, за да си купиш лак за нокти.

Да, Олга харесваше скъпият, сложен в блестящо миниатюрно шишенце лак за нокти. Харесваха й и маските от плацента, или „птиче мляко“. Да, тя признаваше, че е свикнала да живее, без да брои парите си, и да използва всичко най-скъпо и най-хубаво. Но кой я научи на всичко това? Кой я разврати с този разкош? Белов! Заради кого тя се отказа от изкуството и захвърли цигулката? Заради Белов и неговия син!

И сега момченцето, на което тя бе отдала най-хубавите години от живота си, я укоряваше точно като баща си, че заради неговото бъдеще тя е прегазила принципите си! Права беше баба й Елизавета, че бандитът си е бандит и поколението му задължително също е бандитско.

Това на нищо не приличаше, Ваня още не се виждаше от земята, а вече я осъждаше, че предпочита да живее с пари, спечелени с оръжие! Значи напразно се бе надявала Шмит да окаже по-добро влияние на Иван (все пак Дмитрий беше мъж, а Ваня определено не се впечатляваше от наставленията и на майка си, и на гувернантката си). Връзката между големия и малкия мъж, разбира се, бе дала резултати, но отново в онзи бандитско-беловски дух, който се основаваше на прилагане на сила за постигане на собствени цели.

Докато гледаше храстите, които още се люлееха зад гърба на Ваня, Олга реши, че няма да е зле да даде момчето в някое елитно учебно заведение, както правеха англичаните. И по този начин да намали влиянието на бандитските среди върху него!

Нека там го научат да уважава по-възрастните. Защото след още една-две години тя вече нямаше да е в състояние да се справи с него, точно както не успя да се справи с баща му. По-добре да се погрижи за това сега, докато Ваня все още я слушаше, защото после щеше да е късно. Неотдавна случайно бе прочела във вестника за някакъв нов елитен интернат за деца на руски милиардери и известни политици, който се намираше край Москва… Май се казваше „Хвойнов бор“.

В действителност Ваня изобщо не се замисляше откъде се вземат парите, с които той и майка му живееха толкова охолно. Засега това дори не го интересуваше. Той просто си спомни една реплика на самата Олга. Преди няколко дни една съседка от руски произход, която бе съпруга на собственик на заведение за бърза храна, се бе отбила при тях да си побъбрят. Жената си призна, че не обича американските сандвичи „Биг мак“. И тогава Олга, която обичаше да похапва със сина си хамбургери, крем сладолед и ванилови коктейли, се усмихна очарователно и попита:

— Не обичаш сандвичите „Биг мак“, а? Но парите от тях ги обичаш, нали?

На Олга й се наложи да замине и да отведе Ваня от Москва, защото над бившата империя на Белов отново се събираха облаци. И все още не беше ясно откъде духа злият вятър — от Министерството на вътрешните работи, от Федералната служба за безопасност или от активизиралата се млада прослойка от отрепки. Но някой очевидно ровеше под нея, защото приходите се топяха, а претенциите на данъчните, на кредиторите и на мутрите растяха и се множаха. Най-накрая Шмит получи информация от собственото си контраразузнаване, че неговият стар познат Глигана замисля отвличането на Ваня.

След провала с Космос, Фил и Пчелата, Шмит си бе взел поука: безопасността никога не е достатъчна, винаги и във всичко трябва да се презастраховаш поне десет пъти. Той съвсем искрено се бе привързал към Ваня. Затова реши да го защити от удара и помоли Олга да отведе поне временно момчето далеч от опасността в презокеанското им имение в САЩ. Дмитрий толкова се тревожеше за доведения си син, че тя дори усети пристъп на ревност — стори й се, че нейната собствена безопасност като че ли вълнуваше Шмит далеч по-малко.

Техните отношения бяха навлезли във фазата на навика. Но благодарение на Шмит Олга се бе сдобила с онова, което толкова не й достигаше с Белов през последните години от съвместното им съществуване. Митя се оказа истински мъж, който предизвикваше желание в нея дори в моментите на честите им караници, които обикновено завършваха с неудържим, почти животински секс. Заради това Олга можеше да даде и да прости всичко, което й причиняваше през останалото време.

Дори сега при мисълта за Дмитрий тя изпита желание. Но какъв смисъл имаше да се възбужда тук, на хиляди мили от човека, по-точно от члена, който й беше страшно необходим? Трябваше да се захване с нещо или да си поговори със съседката.

Тук Ваня се чувстваше добре. Бе оглавил малка бандичка от местни момчета. Те усърдно воюваха един с друг с помощта на пневматичното оръжие, което изстрелваше пълни с боя балончета. Природата на Белов си казваше думата в него.

Второто обстоятелство, което я изнерви, бе засечката със съседките й. Олга най-много се дразнеше от техните претенции към нея като към представителка на Русия. За тях Русия беше тя. Какви примитивни възгледи! Излезе, че Олга трябва да отговоря за събитията в огромната си страна с многомилионно население и за решенията на нейните ръководители, към които нямаше никакво отношение. Сякаш бе подсъдима.

Винаги си бе мислила, че американците са най-аполитичната нация, която е заета само с бизнеса и с вътрешните си проблеми. Но се оказа, че не е така! Събитията в Сърбия страшно вълнуваха американците.

Въпреки че те изобщо не познаваха географията и смятаха, че Косово се намира някъде край Истанбул, а Чечня — край Москва. Зад океана всичко им изглеждаше фасулска работа. Сърбите притесняват мюсюлманите. Затова Милошевич може и трябва да бъде бомбардиран, дори ако тези бомбардировки вземат невинни жертви сред мирното население. Трябва да бъдем на страната на слабите, сиреч на албанците, и точно в това се състоят хуманизмът и европейските ценности.

От тази гледна точка Чечня също предизвикаше в тях искреното им съчувствие. Всичко им изглеждаше толкова елементарно! Те просто не можеха да видят от своята прекрасна американска отдалеченост историческите многовековни корени на тези конфликти:

— Ах, скъпа Олга! — каза съседката й, която говореше руски език. — Вие там, в Русия, с вашите икони и матрьошки, че и с откраднатата от нас атомна бомба, съвсем сте се побъркали! Как е възможно да се бомбардира свободолюбив планински народ? Щом чеченците искат независимост, трябва да им я дадете! Защо сте се лепнали за тях? Техният нефт ли ви трябва? Да не би вашият в Сибир да е малко? Това е срамно, миличка. Расизъм!

— Вие нищо не разбирате! — разпали се Олга, на която вече й бе дошло до гуша от тези поучения. — Знаете ли колко чеченци си живеят в Москва, необезпокоявани от същите тези „руски расисти“? Десетки хиляди! А знаете ли колко руснаци успяха да оцелеят в Грозни при свободолюбивите планинци? Единици. Хайде сега ми кажете, ама честно, кой кого тормози?

— Разбира се, че вие, руснаците, тормозите чеченците! Неотдавна чух как вашият син нарече нашия градинар черньо! Та това е липса на политическа култура! Чувала съм, че вие наричате така и кавказците! Да не си мислите, че гордите чеченци ще ви простят това? Та те ще ви побъркат от терористични акции!

На Олга и през ум не й минаваше да използва по отношение на когото и да е оскърбителни епитети. Не всички руснаци говореха и мислеха така. Имаше нормални хора, които не деляха околните по кръвен или национален признак. Но нямаше никакъв смисъл да се оправдава.

И макар да не обичаше политиката във всичките й проявления, сдържано обясни как, след като получиха относителна независимост, чеченските управници унищожиха остатъците от европейската си държавност и започнаха да създават нова държава на принципите на шериата. Но вместо справедливост постигнаха беззаконие и бандитизъм. В същото време тази страна се бе превърнала в крепост на ислямските фундаменталисти и екстремисти. А те подготвяха самоубийци, които все някога щяха да стигнат и до Америка. Но съседката й се разсмя:

— Чуй се само какви ги говориш! Това никога няма да се случи! Никой не би посмял да нападне Съединените Американки Щати!

След като тези разговори започнаха да се повтарят, Олга сведе контактите си със съседките до минимум. По цели дни се шляеше из Маями, само и само да не се среща с американските си съседки, които й бяха скъсали нервите. Защо не вземеха да се разтревожат по същия начин за съдбата на своите индианци, колонизатори такива!

И по време на своето блуждаене из града тя съвсем случайно зърна в някакво местно антикварно магазинче една цигулка на Адомети. Разбира се, не беше Стардивари, пък и състоянието й не бе много добро, но струваше само двеста и петдесет хиляди. Щеше да даде още около четирийсет хиляди, за да я реставрират. А щом се сдобиеше с инструмент от такава класа, щеше да се върне в света на музиката, който толкова й липсваше. Естествено, Олга спешно нареди по интернет на Митя да преведе тази сума на собственика на цигулката.

Но той не я преведе. След един ден Олга повтори нареждането си. Вместо пари Шмит й прати следното писмо по електронната поща:

Олга, имаме проблеми! Нямам възможност да ти преведа исканата сума. Целувам те!

Дмитрий