Александър Белов
От торбица до тъмница (20)

19.

Душевното състояние, в което Олга пристигна в Москва, никак не беше добро. И изобщо не се зарадва, че вместо да я посрещне лично, Шмит беше изпратил на летище „Шереметиево — 2“ двама от охранителите си, които не знаеха абсолютно нищо и само мъкнеха куфарите и се блещеха насреща й в отговор на нейните въпроси. Какво ли бе станало с него? На свой ред Олга чисто по женски реши да го накаже. Тя не му се обади и не започна да го обвинява за липсата на внимание към нея, а се прибра вкъщи — в апартамента в елитния висок блок в югозападната част на столицата.

Иван очевидно беше доволен от завръщането си в Москва. Щом се озова вкъщи, той веднага се хвърли към компютъра, влезе в интернет и започна да изпраща електронни писма на приятелите си. Веднага забрави за майка си.

Олга си взе един душ, приготви закуска и реши да посвети целия си ден на блажено безделие. След такъв полет и смяната на часовите пояси трябваше да си почине. Макар че все пак свърши една работа. Обади се в интерната „Хвойнов бор“ и си уговори среща с неговата директорка Лариса Хенриховна Шубина…

На другия ден Олга нареди на шофьора си да я откара в Жлобня в елитния интернат за деца. През целия път Иван се опитваше да измъкне от нея някаква информация за това къде отиват, но на Олга не й беше до него. Тя мислеше за Дмитрий и отговаряше на сина си машинално и разсеяно. Оля така и не се реши да му каже къде го отвежда. Макар че бе за негово добро, не смееше да му каже истината.

Охранителите я спряха на контролно-пропускателния пункт и не я пуснаха на територията на интерната. Според тях приемът в учебното заведение беше приключил. Но тя можела да го запише за следващата година. Олга се представи с цялото си име и се позова на вчерашния си разговор с директорката Лариса Хенриховна:

— Обадете й се и я попитайте коя е Белова!

Старшият охранител само сви рамене и разпери ръце, с което искаше да каже, че щом приемът е приключил, значи е приключил, и толкова. Но по-младият му колега погледна към Иван, после към нея и се досети:

— Това е синът на същия онзи Александър Николаевич Белов, който беше депутат, така ли? Виждал съм ви заедно по телевизията.

Олга се навъси. Какво значение имаше вече личността на Саша! Това беше нейният син и ако тя пожелаеше, баща му повече никога нямаше да го види! Но сега моментът не беше подходящ да съобщи това на охранителите.

— Ами, да — изсумтя недоволно тя към якия мъжага с интелигентно лице.

Охранителите се спогледаха.

— Това може би ще промени нещата — каза по-възрастният, притисна мобилния телефон до ухото си и влезе в караулката. А след това се върна в друго настроение и дори направи почтителен полупоклон:

— Елате, ще ви заведа до мястото, където се провежда теста.

А по пътя обясни:

— Нали разбирате, това е по-особено учебно заведение. Макар че обучението тук е платено, не приемат децата, чиито родители могат да платят повече, а децата, които се представят най-добре на специалните тестове.

Настаниха Ваня в залата, където се провеждаха изпитите. Олга бе принудена да го чака повече от три часа. За целта й предоставиха специална стая за чакащи, в която имаше легло, телевизор, баня с джакузи, хладилник и бар. Дори можеше да си поръча да й донесат в стаята обяд от всевъзможни блюда. Но Олга прекара тези часове отвратително. Поведението на Шмит ужасно я бе разстроило. Откъде се бе взело това негово пренебрежение, в какво се бе провинила? Разочарована и озлобена, Олга крачеше от единия до другия край на помещението и не беше в състояние да се съсредоточи върху една своя мисъл.

Най-сетне на вратата се почука и Олга извика: „Влезте!“, но като че ли го направи далеч по-ядосано, отколкото й се искаше.

В стаята влязоха Ваня и една дребна суховата жена, която с очилата, стегнатите си в кок коси, дългата си почти до петите пола и сакото си, което повече приличаше на матроски кител, имаше вид на типична училищна директорка и педантка. Ала женското чувство подсказа на Олга, че под този кител се крие изключително жадно за ласки тяло. Тя беше някакво странно съчетание между демонстративна девственост и дълбоко скрит сексапил.

— Здравейте, казвам се Лариса Хенриховна — представи се тя. — Аз съм директорката и, всъщност, собственичката на този интернат. Вашият син е изключително надарено дете. Той е много подходящ за нас. Ако не сте размислили, можете да го оставите тук още сега. Но окончателното решение тепърва предстои. При нас има изпитателен срок. Ще ви кажем със сигурност дали ще го вземем или не някъде след около месец. Съгласна ли сте с това?

— Да! Макар че… Ваня, искаш ли да останеш тук?

— Искам, искам — размаха възбудено ръка той. — Мамо, знаеш ли, те имат стрелбище с истински колтове!

— Всичко е ясно — въздъхна с недоволна усмивка Олга и се обърна към директорката. — А как стои финансовият въпрос?

— Ще обсъдим тези подробности след един месец. На този етап е достатъчно да внесете в касата две хиляди американски долара. Те са за униформа, за учебни и битови пособия и за издръжка. Но преди да направите това трябва да ви предупредя за нещо. Готова ли сте да ме изслушате?

— Какво? А, да, разбира се. Но ми се наложи да чакам толкова дълго. Бързам — не се сдържа кой знае защо Олга.

— Иван, изчакай ни навън, ако обичаш — каза директорката и веднага след като той излезе, изпитателно огледа Олга от главата до петите.

Шубина неслучайно бе приятелка и любовница на стария кремълски интригант Зорин. Бе не само умна жена и образован педагог, но и много опитен психолог. Тя знаеше, че когато един мъж е влюбен и мисли с „другата си глава“, той изобщо не се притеснява да си признае това. „Искам да чукам — мисли си въпросният мъж, — а пък вие вървете на майната си с вашите ангажименти!“

Но жената постъпваше съвсем различно. Когато им липсваше мъж и от сексуален глад и жажда за оргазъм ги свиваше коремът, а в главите им цареше мътилка, на дамите по принцип и през ум не им минаваше да си признаят това. Те предпочитаха да се шляят по магазините, да си купуват каквото видят или да вдигат скандали за щяло и нещяло на продавачките. Изпадаха в истерии пред мъжете, като ги обвиняваха, че не им обръщат достатъчно внимание, или че им късат нервите с досаждането си. Напираха да станат депутатки или да се омъжат и да пишат книги за мъжкия шовинизъм и женското коварство. И, изобщо, вършеха какво ли не, само и само да не погледнат истината в очите.

Шубина видя като с рентген, че Белова е толкова зажадняла за секс, че изобщо не е в състояние да разсъждава трезво, а още по-малко — да слуша внимателно. Затова Лариса Хенриховна властно хвана ръката на Олга, погали я и изведнъж болезнено заби острия си нокът в една точка на китката й. От изненада и болка Олга отвори уста да извика, но не можа. Обзе я слабост, тя приседна на фотьойла и изпадна в блажена полузабрава, която продължи близо минута. А когато дойде на себе си, видя, че Шубина седи с кръстосани крака във фотьойла срещу нея, прелиства някакво списание и пуши цигара, присвивайки очи от дима.

— Наред ли е всичко? — попита тя, щом забеляза, че Олга се съвзе.

— Да… Какво беше това? Припаднах ли?

Шубина завъртя във въздуха цигарата си, димът обрисува спирала.

— Нещо такова. Но за сметка на това сега ще си поговорим спокойно. Предполагам, че ще ви е трудно да разберете онова, което ще ви кажа, защото не сте подготвена да го чуете, но редът си е ред. И така, не се учудвайте, ала в моя интернат се отнасят с децата като с животни. Но в най-добрия смисъл на тази дума. Като с любими, много скъпи на сърцата ни, но въпреки всичко — животни, които трябва да преминат през страшно много неща, за да станат хора не само по форма, но и по съдържание. Ясно ли ви е?

— Не. Какво искате да кажете, че вие тук ги…

— Това няма значение. Важното е да разберете, че вашият син ще реализира максимално своите способности и възможности само тук. Интернатът е елитен в пълния смисъл на тази дума. Но не защото тук се намират децата на богатите родители или на водещите политици на Русия. А защото ние подбираме най-добрите сред техните деца. Освен това, на практика ние спасяваме много от тях. Защото детето се учи да живее като подражава на възрастните. И онова дете, което твърде дълго е подражавало на безнравствените си родители, никога няма да навакса пропуснатото. Това ясно ли ви е?

— Не! Защо аз…

— Естествено, че не бихте могли да го разберете! Вие не сте кой знае каква майка. Някъде под средното ниво сте. За оценка три минус.

Олга зяпна. Скокна и изкрещя, свивайки почервенелите си юмручета:

— Какво?! Как смеете… Аз… Върнете сина ми обратно!

Шубина спокойно продължи:

— Точно за това става дума, с поведението си вие потвърждавате моята диагноза. Достатъчно бе да чуете нещо негативно за себе си и вече сте готова да жертвате бъдещето на сина си заради самолюбието си, което всъщност е съвсем дребнаво. Така ли е? Успокойте си. Вие сте нормална майка. Не по-лоша от почти всички останали. Впрочем, как мислите, коя задача е най-първостепенна и най-важна за родителите спрямо детето? От гледна точка на природата и изобщо на живота?

— Ами, то да… такова… Да бъде здраво. Да се изучи. Да…

— Глупости. Първото, без което детето не би могло да има нищо друго и което са длъжни да направят родителите му за него, е да го възпитат да оцелее в нашия жесток свят, дори ако с най-близките му се случи нещо лошо. Поне това разбирате ли го?

— Но защо това да е най-важното? Ами образованието? Ами да го нахраниш, да го обуеш и да го облечеш?

— Точно за това ви говоря. Дори последната кокошка разбира повече от възпитание на деца, отколкото нашите съветски жени. Представете си какво ще стане с вашия син, ако изведнъж вие и баща му умрете?! Или ако ви вкарат в затвора? Е, какво ще стане?!

— Как смеете… Какво си позволявате! — изкрещя окончателно изгубилата ума и дума Олга.

— Доколкото мога да съдя в момента по данните от теста и наличната биографична справка, ако вие и Белов изчезнете от този свят, вашият син най-вероятно ще пропадне, ще се обвърже с някакви свои връстници, наркомани или просто ще се озове под колелата на някоя кола. Запомнете онова, което заплашва всеки в Русия: никой не е застрахован от затвор и от просешка тояга. А вашето дете е момче с характер. Само че не са му създадени навици за самостоятелно оцеляване. Но неговото богатство е наследствеността, да, именно генетичното „наследство“, получено от баща му. Неговият баща е талант в оцеляването. Ето защо Иван представлява интерес за нас от генетична и психологическа гледна точка.

— Това пък откъде ви хрумна? Човек може да си помисли, че аз нямам нищо общо с него… Че нямам свои собствени гени, които да му предам?

— Това са фактите, мила моя. Само фактите. Миналата зима, докато се е пързалял с шейна, Иван едва не е попаднал под един камион. Съвсем случайно го е спасил вашият охранител.

— Откъде… Но аз не мога постоянно да… Онази глупачка — гувернантката, е виновна!

— Разговарях със сина ви. Той ми разказа това. Но, ако гувернантката е глупачка, тогава каква е нейната господарка? Която, освен всичко друго, плаща на тази глупачка и й поверява живота на сина си? Ала в случая не става дума за това. Знаете ли как навремето са проверявали ловджийските кученца? Още докато са били слепи, са ги слагали на масата. И безмилостно изхвърляли онези, които падали долу, след като стигнат до ръба й. Запазвали другите, които долавяли опасността и се задържали на ръба. Така били създадени елитните породи! На шест години вашето момченце е могло да се озове под колелата на автомобила и инстинктът му за самосъхранение не е проработил, а това на нищо не прилича! Такива хора е по-добре да бъдат умъртвявани още като бебета, та сами да не се измъчват и да не тормозят останалите! Ако не бяха данните от психологическия тест, за нищо на света нямаше да повярвам, че това е синът на същия онзи Белов!

— Ама, какви ги дрънкате?! Кой ви позволява да разговаряте с мен по този начин? — престана дори да подбира изразите си възмутената Олга.

— Какво? Наистина ли не ви харесва това, което чувате? Искате да ви излъжа, така ли? Да не би да сте решили цял живот да криете кибрита от сина си? А сетне да го спасявате от мераклийките за московско жителство и наследство? Наистина ли смятате, че вие и най-вече той имате нужда от всичко това? Замислете се само: това глупаче на седем години е готово да хукне подир всеки, който му обещае стрелбище с истински пистолети! Ами че такова дете може да бъде отвлечено без никакви проблеми. Искате ли цял живот да треперите отгоре му? Или все пак ще ни позволите да възпитаме от него мъж, който няма да се удави във водата и няма да изгори в огъня? В този момент имам всички основания да ви откажа, тъй като приемът в интерната приключи! Но аз ви предлагам да го оставите при нас!

Олга отвори уста, за да изрази решителния си протест, след което да вземе Иван и да го отведе далеч от тази елитна дама със садистични наклонности, но изведнъж я озари прозрението, че Шубина й предлага точно онова, заради което тя беше дошла! И се съгласи!

„В крайна сметка — помисли си тя, — за детето ще бъде полезно да поживее между връстници. Още повече, че те не са кои да е, а все пак — елит.“

Над стаята, в която Шубина разговаряше с Олга, се намираха двата етажа с помещения за игри и спални, в една от които настаниха Иван за пробния период.

Всъщност Шубина шантажираше Олга, когато я заплаши, че може да й откаже. След като по време на вчерашния си разговор с нея разбра, че Белова се кани да даде сина си в нейния интернат, Лариса Хенриховна първо реши да не го приеме. Ала тя беше запозната както с фамилията на Белов, така и с неговата история. И смътно си спомняше разговора си със Зорин, в който той се изказа доста положително за този бизнесмен полупрестъпник. Но едновременно с това Виктор Петрович се оплака, че той му е създал доста грижи. Затова преди да откаже на Белова под някакъв предлог, тя реши да се посъветва със Зорин.

Виктор Петрович прецени, че ако Иван му е под ръка в периметъра на неговото влияние, постоянно ще държи в шах и баща му. Рано или късно Белов щеше да се появи, щеше да пожелае да се види или да поговори със сина си. И той почти заповяда на Лариса да вземе момчето под крилото си…

В приземния етаж на същото здание, където Олга разговаряше с Шубина, пъшкаше от напъни несвикналият с физическите натоварвания Руслан Тошнотович Тошнотов. Точно този Тошнотов беше човекът, който помоли Витя да му помогне за доставката на камиона с продоволствието в Москва.

Сега Руслан, който работеше в интерната на Шубина като завеждащ стопанската част и снабдяването, се пънеше да размества сандъците в склада. Той освобождаваше място за чувалите със захар, които щеше да получи от онази партида като заплащане за помощта при доставката и пласирането им. За възникналата възможност му помогна неговият стар познат Глигана. Той беше научил отнякъде за пратката евтина захар и насочи Руслан към нея.

Разбира се, той също щеше да припечели нещо от сделката — вписвайки във фактурите малко по-различна цена от тази, която щеше да плати. Но никой нямаше да забележи това, а интернатът не губеше нищо, тъй като цената едва ли щеше да е по-висока от тази в магазина.