Александър Белов
От торбица до тъмница (15)

14.

Съдбата на Белов се решаваше много по на юг, в малък лагер на муджахидините в планинския Дагестан. Макар да решаваха неговата съдба, тримата брадати мюсюлмани изобщо не мислеха за Саша. Разсъждаваха единствено и само върху духовните неща. И, по-точно, обсъждаха служенето на Бога. А още по-точно — на Аллах. Ако пък трябва да сме най-точни — на парите, които бяха получили, под предлог, че ще водят свещена война с неверниците.

Азис потракваше с броеница от планински кристали и спореше с турчина. Хаттаб предпочиташе да мълчи.

Турчинът Кемал беше облечен в обикновен светъл костюм, който въпреки скромния си вид струваше почти колкото сандък снаряди. Кемал се държеше като същински ревизор, понеже беше пълномощник на онези, които плащаха подготовката на операцията в Москва. След като установи някои волности при разпределението на наличните средства, турчинът демонстрира известна надменност и заговори със заповеднически тон:

— Не сме доволни. Не стига, че не разширихте зоната на влиянието си до Каспий, но на всичкото отгоре изгубихте и част от Дагестан след неуспешния рейд на Дасаев. Налага се да овладеем ситуацията. За целта е необходима тотална война на чеченския народ и цял Кавказ срещу руснаците. Разбирате ли? — Разговорът се водеше на руски език, тъй като всички присъстващи го владееха доста добре.

— Както бъде волята на Аллах! — вдигна ръце към небето Азиз.

И не само към небето, а и към закърпеното платнище на палатката. Преди посещението на Кемал Азиз нарочно разпореди да опънат най-старата палатка и да скрият широкоекранния телевизор „Сони“. Нека турчинът види, че не тънат в разкош. Особено на фона на множеството полезни и богоугодни неща, които извършваха самите те и обучените от тях атентатори и самоубийци.

— Но вие сам се убедихте — каза почтително, но твърдо Азиз, — че повечето от чеченците не искат да воюват. А очевидно не заделяте необходимите средства, за да наемем и докараме достатъчно истински арабски воини на Аллаха.

— Но за сметка на това — възрази Кемал — ние заделихме предостатъчно средства, за да бъде организиран поне взривът в Ню Йорк!

— Това е мъдра идея — отбеляза събеседникът му. — Мисля, че ни предстои да се върнем към обсъждането на този въпрос.

Азиз много добре се ориентираше в сложностите на регионалната политика. Турските нефтени олигарси си мечтаеха нефтопроводите и газопроводите от Средна Азия да минават не през руската част на Кавказ, а през Турция. И за тази цел не жалеха пари да вдигнат планинците на война до последна капка кръв.

Саудитските шейхове също бяха заинтересовани от такава война, макар да осъзнаваха, че по този начин ще умножат собствената си конкуренция. В наши дни старите антагонистични отношения между арабите и турците не само че не се бяха притъпили, а дори се бяха засилили. Но общите ислямски интереси бяха далеч по-важни от цената на нефта.

Настъпило бе време, в което Русия беше отслабнала до такава степен, че Кавказ да я измести. Проблемът се оказаха самите кавказци. Освен една малка част от чеченците, никой от тях не желаеше да воюва. Пък и активните бойци сред желаещите не бяха повече от четири-пет хиляди. Бройката беше твърде малка, за да се противопоставят на федералните власти, които имаха смазващо превъзходство по брой на хората и техниката си. Дори в случай че войната се водеше с партизански методи.

След победата в първата чеченска война планинците се поуспокоиха. И една нова война им се струваше абсолютно неизгодна. Понеже те, видите ли, още не се били съвзели след първия сблъсък. Чеченците не искаха да подхващат нова война и заради уахабитите, които се чувстваха обидени и унизени в Дагестан.

Значи трябваше да бъдат тласнати в правилната посока. Но, ако ги тласкаха само с помощта на пари, пък макар и в големи суми, тогава нищо нямаше да остане за Хаттаб, вече изгубил едната си ръка в борбата за делото на Аллах. Както нямаше да остане и за Азиз, който не желаеше да губи нито една от ръцете си и вече се бе уморил да виси напразно в тези планини.

Ето защо именно терористичните акции бяха най-рентабилният начин за стимулиране на колебаещите се чеченци. Особено ако тези терористични акции се извършваха в централна Русия и в самата Москва, понеже взривовете в Кавказ не даваха нужния ефект. Тук и местните хора, и федералните власти имаха съвсем различно отношение към смъртта. И Грозни, и Владикавказ вече бяха сравнени със земята, по пазарите имаше повече трупове, отколкото сергии, но на руснаците изобщо не им пукаше.

Най-важното бе, че телевизията продължаваше да е в ръцете на Москва. И диктуваше на населението какво и как да мисли. А докато кръвта се лееше в Кавказ, на московчани им бяха много по-интересни въртеливите задници на естрадните изпълнителки, отколкото загиващите в далечните планини деца.

Така мислеха не само Азиз и Хаттаб, но и онези, които ги финансираха. Ала ако се взривеше пазарът в столицата на Русия, реакцията на руснаците щеше да е съвсем различна. Когато започнеха да загиват самите московчани, цяла Русия щеше да се разпищи: „Докога?!“ И за да пренасочат стрелбата и да прикрият собствената си некомпетентност, руските управници щяха да започнат все по-чести бомбардировки в Чечня.

Тогава на чеченците, които заради бомбите и снарядите щяха да изгубят близките си, домовете си и работата си, нямаше да им остане нищо друго, освен кръвно да си отмъстят на руснаците. И за жълти грошове щяха да започнат да взривяват пътищата, мостовете и къщите, оцелели в Чечня след руските обстрели и бомбардировки. На свой ред, за да отмъстят за своите войници и за да усмирят бунтовниците, федералните власти щяха да подхванат чистки и по този начин да раздухат огъня на войната. Сред руснаците също имаше достатъчно хора, заинтересовани от продължаването на военните действия.

Самоувереният турчин също си представяше подобна ситуация. Той не разбираше, че много чеченци са уморени от войната. Обладани от желанието да спасят онези, които все още могат, те бяха готови да простят на руснаците дори бомбардировките, беззаконията и мародерството. Само и само да живеят в някакъв поне относително спокоен свят. Те не искаха да дават синовете си на обучение при Хаттаб и дори насочваха оръжие срещу неговите емисари.

Точно това пренебрежение към дългосрочните планове на уахабитите бе много трудно за преодоляване. За тази цел руските бомбардировки нямаше да бъдат достатъчни. Да не говорим, че под тези бомби или от ръцете на мързеливите планинци можеше да загине дори самият Азиз. А той не искаше да изгуби възможността да служи вярно на Аллах на тази земя. Та по тази причина му се искаше да докаже, че е нужен на други, по-комфортни и богати на блондинки места, а не под бомбите в Северен Кавказ.

Ето защо Азиз сложи ръка на сърцето си и каза:

— А няма ли да е по-добре да нанесем първия удар в Европа, уважаеми Кемал? В Испания или във Франция? Европейците са по-чувствителни към тези неща, отколкото руснаците.

Търсейки подкрепа, Азиз погледна към Хаттаб, който демонстративно мълчеше. Той не беше глупак, знаеше, че атентат в Европа ще струва много повече пари, отколкото в Москва. В Европа полицаите се свеняха да вземат подкупи, което означаваше, че все пак ще вземат, но много по-големи.

— За какво спорим, уважаеми — усмихна се на едноверците си Хаттаб. — Аллах акбар и нека нечестивите франки да се превърнат на прах! Нали от вашите думи не следва, че заради взривовете в Мадрид или Париж е редно да се откажем от взривовете в Москва или където и да е в Русия? Приятното трябва да се съчетава с полезното.

Спътниковият телефон звънна. Азиз доближи до ухото си тежката слушалка с дълга телескопична антена. Обаждаше се Юсуф.

— Вече оглеждат товара на ченгесарския пост — каза развълнувано той.