Александър Белов
От торбица до тъмница (27)

26.

Директорката на „Хвойнов бор“ Лариса Хенриховна Шубина се подготвяше за разговор с бабата на една от своите възпитанички. Когато секретарката й съобщи, че тя чака в приемната, Шубина нареди да я поканят в кабинета й и стана от стола си.

— Искам да взема внучката си оттук! — заяви посетителката още от прага на кабинета. — Защо не ми я дават? — Въпреки жегата, съсухрената възрастна дама беше плътно загърната в златист брокат.

— Здравейте, госпожо Губайс — спусна се насреща й директорката с любезна усмивка. Въпросната дама беше жена и тъща на много влиятелни политици, затова се налагаше да се съобрази с капризите й. — Моля, седнете.

— Не искам да сядам! Искам да взема внучката си!

— Щом искате, ще я вземете. Но не ми отказвайте любезността да обясните какво не ви харесва тук?

— Нищо! Тук нищо не ми харесва! — След като малко се поколеба, дамата все пак седна, изправи гърба си и прибра коленете си. — Ние учехме в обикновени училища и нашите деца също учеха в тях. И всичко си беше наред, слава богу, израснахме като нормални граждани! А пък вие тук какво сте направили — някакъв развъдник за елит, така ли? Дори и думата е една такава… конска… Това се глупости. Нашите деца не са крави, за да ги развъждате и такова… да ги селекционирате! Ама че измишльотина!

— Такава ли била работата — изненада се от тази агресивност Лариса Хенриховна и се върна на мястото си. — Значи вие искате да върнете момичето в нормално училище, така ли?

— Естествено! Тя трябва да може да живее и да общува с нормални хора. Постовете и богатството са нещо, как да ви кажа… ефимерно. Днес ги има, а утре ги няма. Както се казва, никой не е застрахован от просешка тояга и от затвор. А при вас тя вместо образование, получава дявол знае какво! Трябва ли срещу лудите пари, които ви плащаме, момичето ни да се научи само да мие тоалетните?

— Спомняте ли си, че още преди няколко хиляди години Антисфен е твърдял: „Нека децата на нашите врагове да живеят в разкош!“ Цялата по-нататъшна история е потвърдила, че нищо не осакатява децата така, както разкошът и безделието, обричайки родителите им на мъка!

— Вижте какво, не ме поучавайте! Моето момиче има за задача да се учи. И това му е напълно достатъчно! Ала вие не й давате дори елементарни знания. Катя дори няма понятие от теоремата на Питагор! Тя е схванала поговорката за панталоните на Питагор като намек за хермафродитство! Това вече на нищо не прилича! Как възпитавате децата ни? И без това невежите са повече от достатъчно. Изобщо, върнете ми документите, вземам внучката си оттук!

— Значи, такава била работата… Какво пък, това е ваше право. Само че… Разбрахте ли какво стана с дъщерята на Куриенко? Той май работеше с мъжа ви?

— Ами, чух, че дъщеря му се е пристрастила към наркотиците. Обаче и тук никой не е застрахован от това — подсмихна се подигравателно възрастната жена.

— Застрахован е. Ние гарантираме, че при нас децата никога няма да станат наркомани. А освен това наркотиците не са единственият й проблем. Тя направи аборт на петнайсет години и се сдоби цял букет от инфекции. Добре, че засега поне се е разминала със СПИН-а.

— Не ме заплашвайте! Това е въпрос на късмет! Нормалният човек не може да бъде отгледан в парник! А без образование в наше време… Да не би да сте решили да направите от нашата Катя нечия домашна прислужница? Какво означават тези ваши конспекти за разновидностите на съпрузите?! На това ли ги учите, вместо на геометрия?

— Уважаема Полина Николаевна, разбира се, вие имате право да се разпореждате със съдбата на вашата внучка. И фактът, че много добре сте възпитали децата си, подсказва, че, естествено, няма да направите нищо в нейна вреда. Разбира се, ние сме виновни, че не сме ви информирали подробно за нашата програма. Но моля да ми отделите няколко минути… И без това ще трябва да изчакате, докато вашата внучка си събере багажа… Спомнете си самотните майки, които никога не са се омъжвали. Спомнете си изоставените съпруги и съпругите, пребивани от мъжете си…

Когато Лариса Хенриховна изрече тези думи, нейната събеседничка направи несъзнателен жест с дясната си ръка към лявото си рамо. Очевидно там я болеше.

— Между тях има много общи неща — продължи невъзмутимо Шубина, от чийто поглед никога не оставаха скрити неща. — Общо взето, всички те, абсолютно всички са изучавали теоремата на Питагор! Но никоя от тях не е била научена как да си избере съпруг и баща на децата си. Нашето официално средно образование и досега не отчита една подробност — че има знания, които са необходими само на определен кръг хора… И че има знания, които са нужни буквално на всички и на всеки отделен човек. А това са психологията, битовата икономика, семейното право, домакинството… И всичко това е необходимо на днешния човек не на нивото на лекциите, а като добре и трайно усвоени навици! Теоремата на Питагор няма да помогне на Катя да разпознае домашния тиранин в някой симпатичен мъж. Но списъкът на типичните особености на мъжете садисти ще й помогне. Освен това, при нас онези, които се интересуват от математика, я изучават с не по-малки подробности, отколкото…

— Напразно ми губите времето! — заяви високомерно властната Губайс. — Моята внучка няма да учи там, където я… Където ще я превърнат просто в една домакиня.

Когато Полина Николаевна си отиде, без да промени мнението си, Шубина натисна копчето на интеркома и помоли секретарката да покани следващия посетител.

Появата му развесели Шубина: след непримиримата госпожа Губайс в кабинета й се появи новобранецът Иван Белов. Оказа се, че той се е запознал със системата на заплащане за различните видове работа и бе открил някои пропуски. В електронния списък на служителите имаше една вакантна длъжност за „куриер-изпълнител на директора“. И той бе дошъл да предложи кандидатурата си. Само срещу петдесет шишарки на час.

Бунтовниците вървяха близо половин час. Най-сетне излязоха на заобиколения от високи тополи черен път, който минаваше паралелно на шосето, от което се отклониха преди малко. Пред тях се простираше ожънато житно поле, което свършваше в далечината с живописни хълмове. Върху един от тях безредно бяха пръснати къщите на малко градче.

Камионът на Саша вече беше тук. До него бяха спрели един олющен автобус и три лади „Нива“. Хората в защитни униформи натовариха автоматите и гранатометите в микробусите и, спазвайки ред, започнаха да влизат по двойки, по тройки в автобуса и да се преобличат в цивилни дрехи. Осман влезе последен.

Саша наблюдаваше мълчешком тези процедури, без да прави опити да изчезне, тъй като зад гърба му стоеше Земфира с пистолет „Стечкин“ в ръка. Когато той се обърна към нея, момичето виновно го погледна и пусна една окуражаваща усмивка. Оптимизмът й обаче не беше кой знае колко убедителен.

— Маймуната полудяла, грабнала автомат и станала терорист — каза Белов и отново се обърна към бунтовниците.

Ако се съдеше по всичко онова, което виждаше в момента, тук ставаше дума за отдавна подготвяна операция. Всеки от бойците знаеше не само какво да прави, но и какво е неговото място и кога идва неговият ред. Само след петнайсетина минути автобусът с цивилните пътници, а малко след него — и трите „Ниви“ потеглиха един подир друг към мержелеещия се в далечината град.

На черния път до зила остана само Осман, облечен в сив смачкан костюм с протрита чанта в ръка. Сега той изобщо не приличаше на командир на бунтовници. Отдалеч имаше вид на някакъв мениджър средна ръка или на счетоводител. Осман се приближи до Саша и даде знак на застаналата зад гърба му Земфира да свали пистолета.

— Имам едно делово предложение към теб — каза „новоизпеченият“ счетоводител със сериозен тон — и не те съветвам да отказваш. Трябва да откараме стоката в Москва. Най-добре ще е това да го направиш ти, и то — доброволно. Тогава може би няма да се връщаме към историята с куфара. В противен случай си труп. Помисли си, давам ти една минута за размисъл.

Докато той говореше, Саша успя внимателно да го разгледа. Все пак, дори когато беше облечен в цивилни дрехи, в него се долавяше военната закалка. Въпреки гъстите си черни като на младия Будьони кавалерийски мустаци, Осман не приличаше кой знае колко на кавказец. Очите му бяха сини, а косата му — твърде светла за южняк. И говореше с украински акцент. Но най-любопитното бе, че върху ръката си имаше татуировка на отворен парашут и надпис ВДВ (Военно-десантни войски).

— Саша — разнесе се зад него гласът на Земфира, — моля те, помогни ни. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

— Зарекли се вълците да не ядат овцете — каза мрачно Белов.

Той осъзна, че Осман е настроен доста решително. Съдейки по всичко, този човек имаше зад гърба си не една война, вероятно се бе сражавал в Афганистан или Чечня, и за него да убие човек беше нещо като да си издуха носа през едната ноздра. Но Белов не биваше да се съгласява! Цялото му същество протестираше срещу такова решение.

Без да се обръща, той замахна странично с изпъната длан към Земфира и я удари точно във врата. Момичето отхвърча встрани на тревата. Едновременно с това Саша отправи със стъпалото на левия си крак силен шут в слабините на Осман, но той с лекота го блокира и с два на пръв поглед леки удара сякаш на шега го събори в нокаут. Белов падна до Земфира, която тъкмо в този момент се свести.

Саша лежеше на земята и се опитваше да възстанови дишането си, гледайки в небето. Там се поклащаха високите сребристи тополи, над тях кръжаха черни птици, а още по-високо в синевата се носеха бели облачета. Как му се искаше в този момент да излети при тях и да изчезне оттук. Но в същия миг Осман и Земфира закриха гледката. Сега пистолетът беше в ръцете на бунтовника. А момичето като че ли всеки момент щеше да заплаче.

— Хайде, Саша — помоли го тя, сякаш разговаряше с дете, — престани да вършиш глупости, съгласи се. Всичко ще бъде наред.

— Я вървете и двамата на майната си — благослови ги Саша веднага след като възстанови способността си да говори.

Осман насочи дулото към него и стреля в главата му…