Александър Белов
От торбица до тъмница (13)

12.

Александър Белов с нищо не показа, че е забелязал ладата, която го следваше малко по-назад по пътя към планината. Скри го, защото не искаше преждевременно да плаши собственичката на стоката, симпатичното момиче Земфира. Тя седеше, облегната на дясната врата на кабината, и чуруликаше, без да спира.

На Белов му бе приятно да я слуша, макар че според него изкусителката дрънкаше пълни глупости:

— Да, да, онова, което никога не ще бъде отнето на руснаците, е великата им литература! А колкото и да ругаят съветската власт, по нейно време имаше и много хубави неща. Например, в училище ни обучаваха много добре. Особено когато ставаше дума за книги. Между другото, аз бях в Щатите и там си говорих с разни американци. Знаеш ли, оказа се, че те нямат представа дори от собствените си писатели! Не познават нито Драйзер, нито Луис, нито дори Джек Лондон! В най-добрия случай са чували малко за Шекспир. А от нашите едва се сетиха само за Достоевски и Солженицин. Такива като Горки, Пушкин и Шолохов просто не съществуват за тях. Съгласен ли си с мен?

— Че как иначе — увери я Белов, който току хвърляше поглед към движещата се на около двеста метра зад тях прашна лада. — Естествено, че не могат да ни разберат… И как биха могли…

В началото не виждаше нищо конкретно, но когато зърна бялата кола в пролука между дърветата, разбра, че в нея има поне двама души. Това, че ги следят, не вещаеше нищо добро! Означаваше, че някъде напред — след пет минути, след два часа или привечер, ги очаква засада.

Естествено, Белов се бе презастраховал. В Москва той проучи кой е босът на пътните грабежи в Южна Русия. И се снабди със солидни препоръки. Докато Земфира събираше багажа си и подготвяше храна за из път, Саша се срещна с двама представители на местния бос Опушения. Увериха го, че всичко ще е тип-топ. Босът му изпрати по тях цветен портрет на Сталин, който да закрепи на стъклото отпред. Това трябваше да е своеобразен знак, който осигурява свободно преминаване през постовете на пътната полиция и районите, където шетаха бандите и бандичките.

 

 

За съжаление, самият факт, че Белов е проявил предвидливост, изложи на опасност и него, и стоката му. И по-точно не стоката му, а… Никой от онези, към които Саша се обърна, не вярваше, че в случая става дума само за захар, предназначена за московските домакини. Работата бе там, че един от помощниците на Опушения изясни кой всъщност е Белов.

Нима сериозен човек като Белия щеше да си мръдне пръста заради такава дреболия като захарта? Логично бе да се предположи, че тя е само прикритие, а в действителност Белов вози много по-сериозна стока, след като лично се бе заел с тази работа. Най-вероятно караше наркотици. Ето защо за онези, които бяха в течение на нещата, портретът на Сталин, изпратен от Опушения на Саша, не беше пропуск, а средство за разпознаване.

Също така с това обозначение молеха всички останали да не се намесват. Иначе едва ли щяха да бездействат. Ако слухът, че в нечий фургон се пренася „захар“, се разнесеше, винаги щяха да се намерят отрепки, които да посегнат на стоката. Без да им пука какво ще им се случи ден по-късно заради това.

Възможно бе някои от онези, които му бяха обещали помощ и защита освен въпросния Опушен, да се съблазнят от тайнствената стока. И да се опитат да поровят из нея ей така, от едното любопитство. Хората на Опушения съобщиха на Белов, че момичето, което го е наело, занесло в стаята си в мотела сребрист метален дипломатически куфар, същият като онези, в които местната наркомафия пренасяше парите си.

Естествено, Белов не знаеше всичко това, но се досещаше, че по пътя не ги очакват само мостове и мотели. По видимото напрежение, с което Земфира започна да поглежда в огледалото от своята страна, разбра, че тя също е забелязала опашката, но по неизвестна причина продължаваше да се прави, че нищо не се случва.

— Наистина ли си съгласен с мен, че те не са в състояние да ни разберат? — уточни Земфира и опита да погледне Саша в очите.

— Ами-и… — Белов сви рамене. — На тях наистина им е трудно да ни разберат, ние имаме друга история и друг манталитет. А онова, което е неразбираемо, плаши. Те са свикнали да се чувстват сигурни.

— Какво имаш предвид? Че техният живот е сигурен, така ли? Забрави! Днес някой е милионер и тъне в разкош, а утре цената на акциите му пада и той става просяк и бездомник! А всеки в Русия знае, че повечето хора, които са живели от подаянията държавата, продължават да си живеят така! Живеят си, нали?

— Това донякъде е истина, но не е цялата истина — възрази й Белов. — В тяхното общество почитат религията, а това е основният социален фактор за стабилност. Освен това те със сигурност знаят кога ще бъдат изборите им за кмет, за губернатор, за президент и по какви правила да печелят и харчат парите си и след една година, и след сто години. И са наясно какво ще последва от това, тъй че е малко вероятно някой да ги излъже. — Белов реши, че нищо не ги заплашва, докато ладата спазва дистанция, и се впусна да разсъждава на глас. — А какво е положението у нас? Тук цари пълно безбожие и безпътица. Страна на негодници, както е казал Есенин. Дали изобщо ще има следващи избори? Кой знае? А ако има, къде е гаранцията, че ще бъдат честни и никой няма да купи гласовете на избирателите? Какви закони ще приемат продажните депутати? У нас, в Русия, всеки момент могат или да те оберат престъпниците, или държавата да ти одере кожата. Каквото остане, го заграбват съседите. За да постигнеш нещо, просто си длъжен да поддържаш добри отношения и с чиновниците, и с престъпниците. А докато трае тази игра, правилата непрекъснато се сменят. На това отгоре побеждава не човекът, който спазва правилата, а онзи, който ги нарушава.

— Това не е редно! — заяви Земфира. — Такова общество няма право да съществува! Ами ако аз не искам да живея така? И не желая да бъда нито с едните, нито с другите?

— В такъв случай ти остава да си мълчиш и да се задоволяваш с трохите и огризките от господарската маса.

— Това не е редно — едва не се разплака Земфира. — Богатите трябва да дават на бедните. Виж уахабитите, те се отказват от богатството си в полза на нуждаещите се. В исляма винаги е било така, но заради нефта се появи безумната разлика между богатите и бедните. Нефтът и парите развращават богатите мюсюлмани. А начина, по който постъпват у нас, в Русия, направо е безобразен!

— Така е — съгласи се Белов, докато поглеждаше към ладата в огледалото за обратно виждане. — И така ще бъде. Докато повечето хора проумеят, че десетте божи заповеди са всичко, което им е нужно. И вместо да просят милостиня от държавата, да печелят парите си с труд.

Той се сети за още нещо. Сега се налагаше да се страхуват не само от онези типове в ладата, но и от безчинствата на господата с милиционерските пагони. Всъщност, те бяха нарушителите на правилата в играта, за които й говореше. Ако спреше по тяхна заповед, като нищо щяха да се отнесат към него и към Земфира като към бандити и убийци. А ако пренебрегнеше заповедта им и ги подминеше, щяха да му направят хайка в ролята си на защитници на държавата. Просто никога и за нищо на света нямаше да изпуснат своето, когато ставаше дума за плячка.

Въпросът бе дали евентуалната засада е направена от ченгетата или от приятелчетата на тези в ладата. А ако пък двамата зад тях се бяха сдушили с ченгетата, проблемът ставаше сериозен.

— Няма значение! Иначе какво ни остава — да се примирим и да се носим по течението, така ли? — попита Земфира, след като се измори да мълчи. — Да превиваме гръб пред безбожниците или да грабнем оръжието и сами да възстановим справедливостта?

— Не! Какви ги говориш?! В никакъв случай не бива да превиваме гръб! — възмути се престорено Саша. — Трябва да се борим. Да грабнем автоматите, а още по-добре — огнехвъргачките или направо оръдията „Град“. И да ги треснем всичките тези гадове в кремълските кабинети! И не само там. Да накъсаме на парчета всички, които не ни харесват! — продължи Саша. — Да ги заличим от лицето на земята! Впрочем, това е болезнено. Имам предвид за онези, които ще бъдат разкъсани и заличени.

Шегуваше се, но Земфира го погледна толкова изпитателно, че Саша се изненада.

— Защо се майтапиш? — попита тихо тя. Най-сетне бе искрена. — Та това е… Между другото, там хората живи се разлагат, в Чечня живеят в мизерия и дявол знае в какви условия… Децата не учат, гладуват, стават наркомани! За такова нещо трябва не просто да стреляш по управниците, и — точно така — на парчета да ги накъсаш, защото пак ще им е малко! Има и по-справедливо устройство на обществото… И не е задължително да се живее както в Европа или в Америка. Ако искаш да знаеш, точно ислямът е истинският социализъм в действие. — Тя се отнесе толкова сериозно към този разговор и толкова се развълнува, че несъзнателно започна да щрака закопчалките на луксозния си дипломатически куфар.

Белов й хвърли един поглед и отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Сякаш се раздвои. Една част от съзнанието му участваше в разговора, а другата търсеше изход от създалата се ситуация. Ако се съдеше по картата, по пътя пред тях следваха няколко завоя, много удобни за засада. Въпрос на половин минута бе да спрат камиона, да го отклонят от пътя, а след това да направят с автомобила и със стопаните му, каквото си поискат.

— Разбираш ли, с помощта на автомат или взривно устройство нищо не можеш да построиш, те носят само разрушение — прекъсна мълчанието Саша. — Можеш да разкъсваш гадовете на парчета с железни клещи. Но от това, че ще ги разкъсаш, няма да намалее броя нито на сираците, нито на наркоманите, нито на гладните! — въздъхна той и погледна в огледалото за обратно виждане. — И със сигурност положението няма да стане по-добро…

Ладата ту набираше скорост, сякаш се канеше да ги догони, ту изоставаше и се криеше зад другите коли по шосето. Накрая изчезна от погледите им. Саша въздъхна с облекчение.

— Ще стане! — извика разпалено Земфира. — Ще стане! И аз съм готова да дам живота си за това. Защото всички изроди ще се изплашат и ще започнат да се грижат за народа си, вместо да мислят за джобовете си!

— Едва ли — усмихна се скептично Саша. — Това е дяволска работа. Нали разбираш, преди са мислили, че дяволите се вселяват в човека и го карат да върши безумства и лоши неща. Че го късат на части, само че не буквално, а душевно, отвътре. Сега пък има идеологии, които карат човека да забрави човешкото в себе си заради някаква идея. А идеологията всъщност се появява там, където една система иска да погълне друга. И само на глупаците, които са повярвали в нея, им се струва, че те са прави за всичко, а останалите грешат. В такъв случай с чиста съвест и дори с удоволствие започваш да убиваш и другите, и себе си. Но едва ли ще оправиш нещо или пък ще превъзпиташ някого. — Саша замълча и се загледа в пътя.

За разлика от повечето шофьори, той караше своя зил много разумно, спокойно пропускаше колите, които го задминаваха, не набиваше рязко спирачки без нужда и често изключваше двигателя, за да пести горивото. Земфира го погледна с уважение и си помисли, че в живота всеки човек е такъв, какъвто е зад волана, защото шофирането е най-добрият тест за психологическа стабилност. Или за психологическа нестабилност. Този Саша наистина беше страхотно момче!

— Защо? Ей, какво се умълча? — попита тя и погледна в огледалото за обратно виждане от своята страна. — Защо „едва ли“?

— Защото, когато наоколо цари терор, става много по-лесно да се краде и граби в суматохата, понеже законите не действат! Терорът е добре дошъл за силните, за диктаторите и за подлеците, защото води към тирания. Безсмислено е да се работи честно в такива условия. Понеже винаги ще се намери някой, който да дойде и да ти отнеме изработеното. А при Достоевки…

— Какво общо има Достоевски?

— Ами неговите герои извършват убийства по идеологически съображения. И самоубийства — също. В момента на Изток става точно това. В Палестина, например.

— Той изобщо не е имал предвид това! — протестира Земфира и рязко се извърна към Саша.

При това движение сребристият дипломатически куфар падна от коленете й и се разтвори. Саша светкавично му хвърли едно око. Куфарът беше пълен с грижливо подредени пачки банкноти с портретите на различни американски президенти. Отгоре се мъдреше пистолет „Стечкин“. Земфира се усмихна смутено, затвори дипломатическия куфар и го върна на предишното му място.

Белов весело подсвирна и я стрелна с поглед: ама че момиче, страшна работа!

После погледна в огледалото, но ладата все така не се виждаше. Беше ли ги следила изобщо?

— Защо ти е оръжие? — попита той с онази закачливост в гласа, която, както много добре му беше известно, омайваше жените, и подари на Земфира най-лъчезарната си усмивка.

— Просто защото, когато го държа на коленете си, не се чувствам чак толкова самотна. — Момичето го погледна многозначително.

— Как така? — възмути се престорено той. — Аз не влизам ли в сметката?!

— Ти… Ами ти не ми седиш на коленете.

„Ах, тези жени! В Русия те са също като реколтата. Точно в момента, когато изобщо не ти е до тях, ще вземат да изкласят…“ — разстрои се Белов.

Погледна я в очите и разбра, че не само той е хлътнал по нея! Земфира също бе хлътнала по него!

Зилът чевръсто се изкачи до билото на планината и още по-чевръсто се понесе надолу. Саша имаше чувството, че лети ниско над земята с вълшебно килимче, почти безшумно понесен от вятъра. Единствено тревата по пътя потрепваше.

Най-неочаквано Саша намали скоростта и сви вдясно от шосето по разкрилата се пред погледа му асфалтирана площадка сред дърветата. Там бяха пръснати няколко изоставени разглобени коли. Паркира между тях и угаси мотора.

 

 

— Уф! — възкликна Земфира и изскочи от кабината. — Краката ми отекоха. Почакай ме тук, аз ще се скрия за малко.

И тя изчезна сред храсталаците, които заобикаляха паркинга. Саша изпрати стройната й фигура със замислен поглед и запали цигара. След като си дръпна няколко пъти, я остави върху метална издатина на каросерията, приближи се до ремаркето, отвори вратата му и влезе вътре. Какво превозваше всъщност? По всяка вероятност — наркотици. Най-лесно се криеха в торбите със захар. Но също така лесно се и намираха в тях.

Белов опипа един от чувалите, сякаш по този начин можеше да определи какво е съдържанието му. Върху му се мъдреше ярко изографисаният надпис „Новоросийски захарен завод“. Но нали Земфира се отнасяше презрително към наркотиците?

— Саша, къде си? — чу се гласът й.

Момичето надникна в ремаркето. След това се хвана с една ръка за ниския му ръб и леко, сякаш бе перце, излетя във въздуха и се озова при Саша. Изненадващо силно го блъсна в челото с горещата си твърда длан. Белов, който изобщо не очакваше такова нападение, се тръшна по гръб върху чувалите. Земфира седна отгоре му и, след като моментално почувства ответната му реакция, попита:

— А какво казва Достоевски за сексуалните бесове? Казвай, познавачо на литературата, докато не е станало твърде късно.

Сякаш по команда започнаха да разкопчават дрехите си, два чифта дънки хвръкнаха на различни страни. Почти в същия миг тежко натовареният камион леко се залюля на ресорите си, следвайки ритъма на техните движения.

Тя се оказа същински вулкан. Явно въздържанието от предишната нощ не й се бе отразило добре. А може би тъкмо обратното — беше й дошло много добре. Изтощена от чакане, тя стенеше, извиваше се под него и хапеше устни. Косата й гъделичкаше бузите му, от което му се дощя да се смее от радост, щастие и удоволствие.

Саша усети как острите й нокти внезапно се впиват в раменете му, когато тя получи оргазъм, и от тази сладка болка той също престана да се сдържа, потръпна и се възнесе на върха на насладата.

Всичко свърши много бързо.

— Ох! — въздъхна Земфира, погали нежно с длан плътта, която й бе доставила това голямо удоволствие, стана и се протегна така, че чак костите й изпукаха. — Браво, много хубаво беше. Отдавна не съм се чувствала така.

— Аз също — призна си Саша и седна да си поеме дъх. — Може да е от захарта? Или в чувалите ти има нещо друго, а?

— Обърни се и затвори очи — престори се, че не чу въпроса му Земфира. — Само не поглеждай, преди да ти кажа!

Саша затвори послушно очи и замислено се излегна по гръб. Изобщо не разбираше защо всичко стана толкова внезапно и рязко! Реши, че предчувствието за опасност и риск е потискало сексуалното му желание.

Едновременно с това, съдейки по звука, Белов реши, че Земфира обува дънките си. Тя се разсмя и след миг мокрите й гащички, които тя явно беше използвала вместо кърпа, паднаха върху голия му корем. Той потръпна от изненада и заедно с това усети как камионът се разлюлява, когато тя скочи на земята.

— Палавница — ухили се той, отвори очи, метна гащичките върху чувалите и започна да се оправя.

— Къде е водата все пак? — попита го Земфира, когато Саша на свой ред също се облече и скочи на земята.

 

 

Дълбоко в душата си Белов изпитваше тревога. Технологията на пътните обири му беше известна и вътрешно той бе готов за отпор. Но нещо му подсказваше, че един „Стечкин“ нямаше да е достатъчен. Изобщо не ставаше дума за захар! Тук се мътеше нещо много по-сериозно. Но нямаше как да изскочи от камиона и да хукне да бяга.

Щом беше обещал на Земфира да я откара в Москва, ако се наложеше, щеше да се разпори по шевовете, но да я закара. Качи се в кабината, където вече се бе наместила смутено усмихващата се Земфира, извади картата и изчисли разстоянието до най-близкия пост на пътната полиция.

Онези двамата от ладата вероятно преследваха дипломатическия куфар или съдържанието на чувалите, друго обяснение нямаше. Саша изобщо не се съмняваше, че ще се появят отново. А му предстоеше и среща с ченгетата. Каквото и да направеше, все щеше да сбърка: ако не спреше по тяхна заповед, щеше да стане обект на издирване като правонарушител, ако спреше, можеха да му видят сметката заради куфара.

Какво да направи в тази ситуация един обикновен шофьор? Е, Белов не се смяташе за обикновен шофьор. Винаги бе вървял по свой път, станал бе престъпник не заради парите. Защото винаги искаше да ги печели честно.

Незаконно, но честно, колкото и парадоксално да звучеше това съпоставяне. И точно толкова честно той искаше да опази живота си. А най-важното бе в яда си да не убие невинен човек.

Прибра картата в жабката и въздъхна. Да става каквото ще! Погледна към притихналата Земфира, после — към сребристия куфар зад седалката й, покрит с някакъв вехт парцал, и се прекръсти:

— Е, бог пред нас, а ние след него…

Запали двигателя.