Александър Белов
От торбица до тъмница (23)

22.

Олга Белова стоеше до високия прозорец на офиса на фонд „Реставрация“ и наблюдаваше двата насрещни светлинни потока от фарове в дъното на улицата. Долу се разнасяше бученето на моторите, скърцането на спирачките, звуците от клаксоните на нетърпеливите шофьори и шумът на тълпата, който беше силно притъпен от тройния стъклопакет. Полираните покриви на колите проблясваха на светлините на вечерните лампи, техните пътници бързаха нанякъде, надяваха се на нещо и се радваха на живота. Всички, освен нея — Олга Белова.

Тя току-що се бе запознала със справката за доходите и разходите на фонда за третото тримесечие на текущата година. И разходите бяха значително повече, отколкото приходите. А на всичкото отгоре Шмит стоеше зад бюрото на Белов, все едно нищо не се бе случило и играеше на компютъра му някаква игра, откъснат от света. Той не беше тук. Точно тази способност на мъжете да играят на игричките си, когато светът наоколо се срива и не е ясно какво ще стане утре, я докарваше до бяс. Освен това беше увеличил звука на играта до дупка. И Белов беше абсолютно същият!

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, без да се обръща.

Отвърнаха й с мълчание. Както и с взривове, изстрели, хрипове и стонове на умиращите компютърни същества. Тя се извърна и втренчи в Митя онзи свой тежък поглед, от който на него веднага му се разваляше настроението.

Ала отскоро на Шмит изобщо не му пукаше, че тя не е доволна от него. И колкото и странно да бе, това я привличаше към него. Разглезената Олга изобщо не беше в състояние да проумее как е възможно някой да остане равнодушен към нея?!

Но още повече я тревожеше собственото й финансово положение. Докато Белов беше до нея, тя можеше да си позволи да твърди, че луксът и парите изобщо не я интересуват. Ала сега, когато наоколо не се забелязваха желаещи да й правят услуги на всяка цена, мирогледът й малко се попромени. И не защото тя бе станала по-користолюбива. За тази цел човек също би трябвало да притежава характер, какъвто Олга нямаше. Просто бе сработил първичният й рефлекс, при който онова, което ти се струва не особено необходимо, докато разполагаш с него, се превръща в крайно необходимо, когато ти го отнемат в полза на някой друг.

А сега нейният Митя — същият онзи немногословен услужлив Шмит, който доскоро беше готов да й целува краката — сякаш се превърна в друг човек. Ако се съдеше по справката, той пръскаше безумни пари за собствена охрана и отделяше много малко внимание на положението във фонда.

— Защо мълчиш? Поне мислиш ли върху това какво трябва да направиш? — попита още по-настоятелно.

Шмит сякаш не я чу и продължи да воюва с компютърните същества. Тогава Олга отиде до контакта, в който беше включен компютъра и изтръгна захранването му от розетката… Шмит сякаш се върна от небитието, сложи ръце на тила си, протегна се и лениво попита:

— Искаш да направиш нещо, така ли? Тогава го направи. Проблемите са предостатъчно. Налице е организиран набег срещу нашите филиали. Митницата задържа вагоните ни с метал. Не е ясно къде се дяна и влаковата композиция с хладилниците и климатиците ни. Банката обърка нещо със сметките ни и нямаме с какво да подкупим митничарите и да стимулираме железопътните служители. Още искаш ли? Глигана набра сила и отново подхвана война с нас. Напада нашите пунктове из цяла Москва! Тъй… — Шмит издърпа едно чекмедже на бюрото, извади оттам един пистолет, сложи го пред себе си и го бутна към Олга. — Ето, вземи го. В случай, че си решила да очистиш Глигана. Белов би постъпил точно така. Още искаш ли? Един предприемач ни дължи нашия дял от строежа на блока на улица „Краснохолмска“, но се кълне, че Тушковската банда и ченгетата са му взели всичко. Ще идеш ли да си изясниш отношенията с него? Колата е пред входа, бронежилетката е в гардероба, а пистолет вече имаш.

— Как не те е срам! — пусна в действие основния си коз Олга. — Кой тук е мъжът?

— Наистина — учуди се Шмит, — кой тук е мъжът? Нима това съм аз? Значи, в такъв случай жената си ти, така ли?! Тогава защо се обаждаш, когато не те питат? Няма да е лошо да определиш позицията си, скъпа. Ако ти си шефът, тогава се оправяй с тази ситуация сама. А ако не си, тогава млъкни и чакай, докато големите чичковци измислят нещо. Щом нещата са толкова зле, нямаше защо да купуваш тази скапана цигулка — за кой ли път вече й натякна Дмитрий за онази придобивка, направена от нея в крайно неподходящ момент, а тя все нямаше какво да му възрази. Защото, въпреки всичко, Олга си купи цигулката!

Белова замълча. Много добре знаеше, че всяка година в САЩ се създават някъде около шестстотин хиляди фирми. След това в течение на една година около четиристотин и петдесет хиляди от тях фалираха. И това ставаше в Съединените щати, където децата още докато пиеха изкуственото си мляко от пластмасови бутилки, за да могат американските майки да опазят формата на гърдите си, засмукваха и законите на свободния пазар.

А в Русия, където маркетингът все още беше на нивото „ако не излъжеш, няма да продадеш и ако не удариш в кантара, няма да спечелиш“, фалираха почти деветдесет и девет процента от новосъздадените фирми. Това беше жестокият естествен подбор в действие.

Но на Олга й се струваше, че тази тъжна статистика по никакъв начин не може да я засегне. Тя се надяваше, че ще успее да опази от разпад и разорение империята на Белов, която бе получила в наследство от безследно изчезналия си мъж. Белова не искаше да се разделя с тази илюзия и дори изпитваше болка, когато си представеше подобна перспектива. Най-вече, защото това означаваше да признае своята собствена некомпетентност, а следователно — и превъзходството на Белов. По негово време фондът, макар и не безпроблемно, се развиваше по възходяща линия. „Да пукнеш дано, Белов“ — помисли си ядосано Олга.

Сега освен Шмит тя нямаше никой друг, на когото да разчита. Е, беше способна да дава добри съвети. Ала едно беше да даваш съвети, а съвсем друго — да ги реализираш. Например, тя нищо не разбираше от силови акции. Това го умееше и знаеше как да го извърши единствено Митя. Тя се постара да му се усмихне и каза, смесвайки в максимална степен в гласа си нежност, топлота и ирония:

— И какво са измислили тези прекрасни чичковци?

— С това трябваше да започнеш — отвърна й без каквото и да било тържество в гласа си Шмит, правеше се, че не забелязва язвителния й тон. — Ти никога ли не си си задавала най-очевидния въпрос?

— Какъв е този въпрос?

— Защо Белов заряза и теб, и фонд „Реставрация“, в който вложи толкова сили и средства. И защо аз все още съм жив?

— Той не знае за нас.

— Не ме разсмивай. Да не мислиш, че Белов не знае, че ми буташ?

— Ама че си свиня! — изкрещя обидената до дъното на душата си Олга и тропна с крак.

— Защо да съм свиня? — изненада се Шмит. — А-а, добре де, нека да кажем, че спиш с мен, ако това ти харесва повече. Или още по-добре — че ме копулираш? Но смисълът изобщо не е в думите. Ти погледни нещата в същността им, в корена им.

Олга го гледаше с насълзени очи. Тя започна да схваща, че Шмит е страшно обиден и че й отмъщава за нещо. Но за какво? За какво? Дали заради това, че тя му се отдаде, защото по този начин търсеше нов сигурен приятел. Та нали в началото той се отнасяше към нея с трепет и, едва ли не, я носеше на ръце! Всичко се промени след онзи инцидент на пътя с Ваня, когато детето едва не попадна под хладилния камион, а Дмитрий го спаси. Нима тогава Шмит да си беше ударил главата и бе превъртял?

Да, тук нещо не беше наред. Саша беше жив. Какво би могъл да си мисли за тях? Ами това, че сега тяхната връзка, която бе започнала след покушението срещу него, изглеждаше като причина за въпросното покушение! Но ако това беше така, тогава наистина защо Шмит все още беше жив?

— Може би си мислиш, че „щом няма човек, няма проблем“? — подсмихна се тя. — А не си ли се замислял над това какво се случва с хората, които активно прилагат този принцип? Къде са те? Спомни си. Те също са там — в гроба. Знаеш ли защо повечето хора се провалят? Защото не разбират един прост закон. А той гласи: решаването на всеки проблем води до появата на минимум два нови проблема! Минимум. Да вземем един съвсем прост и типичен случай. Човек няма пари. И си мисли: ех, да можех поне малко да забогатея, щях да се чувствам по-добре. Да допуснем, че той намира пари отнякъде. И какво става по-нататък? Единият му проблем е решен. Но за сметка на това се появяват други: трябва да скрие някъде тези пари, за да не ги откраднат, трябва да вложи в нещо тези пари, за да не се обезценят, трябва да харчи за разни неща тези пари, а съблазните и възможностите наоколо са толкова много, че е страшно трудно да избере за какво, защото направо свят му се завива! Пък и едновременно с това е възникнал и рискът всеки момент да бъде убит заради тези пари… По същия начин стоят и нещата с убийствата. Мисля, че в последно време Белов започна да разбира това: всяко убийство не толкова решава, колкото поражда нови и нови проблеми. С наследниците, с делбата, със свидетелите, с конкуренцията и в крайна сметка — с милицията…

— Да, но всичко това звучи много засукано, много философски, а в живота нещата са далеч по-прости — поклати глава Шмит. — И недей да се измъкваш с отговора на въпроса защо Белов остави живи мен и теб.

Олга не мислеше за себе си. Тя кой знае защо беше уверена, че Белов я обича както преди. Дори и през ум не й минаваше, че той е способен да вдигне ръка срещу нея. И изведнъж осъзна! Дори физически почувства, че Шмит се срамува от нещо пред Белов и избива комплексите си чрез нея. Да, в някакъв момент между тях се бе случило нещо, за което тя не знаеше! Той си бе създал комплекс, а нея бе превърнал в жертвен агнец! Това обясняваше и студенината му и всичките му номера през последната половин година.

— Мислиш, че това не е в неговия стил, така ли? Съгласна съм. Той е гадняр и е много злопаметен. Но това не е трудно да се обясни. Само си помисли: ако Белов искаше да ни убие, отдавна да го е направил. Така ли е? Значи, не иска да го направи. А защо? Защото това не е истинският Белов! — получи внезапно просветление тя и намери отговора, който обясняваше всичко и слагаше нещата по местата им. — Да, истинският Белов е мъртъв! А този е подставено лице. С негова помощ някой просто иска да сложи ръка на нашия фонд „Реставрация“. Разбираш ли? И просто ни плаши с един покойник!

— Искаш да кажеш — изненада се Шмит, — че трябва да проследим онзи, който се представя за него, и да го изпратим при истинския Белов, така ли?

— В никакъв случай — възмути се Олга. — Защо трябва да правим това? За да си създадем нови проблеми, така ли? Трябва да погасим огъня с огън, с насрещна стрелба. Пренасочи стрелката и припиши на мнимия Белов греховете на истинския. Нали ти знаеш за Белов достатъчно неща, с които да го накараш до края на живота си да сърба кашата, която е забъркал! И познаваш онези, които ще са заинтересовани от това!

Дмитрий се облегна назад в креслото и с интерес погледна възбудената от откритието си своя любовница… За разлика от нея той беше видял Белов и знаеше със стопроцентова сигурност, че е жив. Ала и Олга си я биваше! Същинска лейди Макбет.