Александър Белов
От торбица до тъмница (41)

40.

Посрещнаха Саша във временния арест на Жлобня едва ли не като почетен гост. След като разбра, че служителите на местната милиция са задържали отдавна обявения за издирване известен убиец Белов, прокурорът издаде разпореждане за ареста му, без да задава излишни въпроси — просто драсна един подпис върху заповедта, без дори да я погледне.

Затова, когато закъснелият само с половин час майор Воскобойников се опита да го измъкне от обятията на местната Темида, той се натъкна на трудности, които не можа да преодолее дори генерал Хохлов с всичките си връзки. На делото вече бе даден законен ход и колелото на правосъдната машина бавно, но сигурно се бе завъртяло.

Откараха Саша в Москва в знаменития затвор на улица „Флотска тишина“. Веднага щом се озова в дългия затворнически коридор, Белов усети характерната миризма на изолатора, натъпкан със стотици немити тела. Онзи изолатор, където в малки клетки едновременно ядяха, спяха и задоволяваха естествените си нужди заловените от държавата и затворени в кафеза хора. Точно това беше миризмата на неволята, с която сега щеше да му се наложи да свикне и може би да се примири задълго.

Белов се постара още от самото начало на пребиваването си зад решетките да се настрои на философска вълна, затова преодоля със стоическа усмивка унизителния медицински преглед и последвалото след него претърсване.

А когато фризьорът на затвора с ловки движения и няколко жеста свали с машинката за подстригване дългите коси от главата му, Саша си помисли, че в живота му започва нов етап. По принцип те нямаха право да го подстригват, защото той още не бе осъден, дори изпита болка, сякаш майсторът прокарваше желязото по отворена жива рана. Но Белов не влезе в спор с тях, защото разбираше, че правата му бяха останали зад портала на затвора. Освен това тук нямаше да се чувства удобно с тази тарзанска грива.

Килията на изолатора, в която го отведоха след стандартната процедура по санитарната обработка, беше доста голяма, но и претъпкана до краен предел. Всички триетажни нарове бяха заети, хората седяха дори на пода, че и под него.

След като прекрачи прага, Саша поздрави и застина в очакване. Той знаеше, че при него трябва да дойде някой и да му обясни тукашните правила.

— И тъй, браточки, имаме си нов съквартирант. Аз вече съм те виждал някъде, момче — скокна от предния нар един гол до кръста и посинял от татуировки много дребен на ръст мъж. — Кой си ти и защо си тук?

Саша се представи. Той реши да не се перчи със славното си престъпно минало, понеже така и не му бе предявено официално обвинение, затова не се впусна да обяснява по какъв точно член ще го олепят следователите.

Но се оказа, че обитателите на килията са го разпознали. Веднага се захванаха да обсъждат обстоятелствата около смъртта на Каверин. В затворническите университети разполагаха със своя база данни. Това, че щяха да обвинят Саша в убийството на макар и бившия милиционер, не предизвикваше никакво съмнение у аборигените на мястото за лишаване от свобода.

Дребничкото мъжле се оказа шеф на килията, назова се Репея и на това отгоре доволно се подсмихна. Изглежда, този прякор много му харесваше: лепне се като репей и пускане няма.

Махна с ръка и се разпореди да освободят място за Белов на привилегирования долен нар. Подир минута кръговете по водата след захвърления в нея камък сякаш се поуспокоиха и всички се върнаха към заниманията си. Репея се настани на нара до Белов.

— Значи ще те съдят по сто и петдесети член — обясни компетентно той на Саша криминално-процесуалната ситуация. — По точка „д“ — убийство, извършено по особено жесток начин, и по точка „а“ — на две или повече лица. Този член от закона е за утежняващи вината обстоятелства. От осем до двайсет години или доживотен затвор… — Старшият на килията погледна Белов с уважение, сякаш му завиждаше за постиженията в областта на убийствата…

След като прекара една седмица в затвора, на Саша започна да му се струва, че предишният му живот никога не е съществувал. Заточиха се унило еднообразните затворнически делници…

— Тихо! — кресна Репея. Всички замлъкнаха и се заслушаха: в коридора кънтяха с екот токовете на надзирателя.

Ключалката изщрака и вратата се отвори:

— Белов! Излез!

— Ей, ваше благородие господин старшина! — подхвана интонацията на надзирателя Репея. — С какво ще ни хранят днес?

— Тебе ли? С олово. С двайсет грама и малко отгоре! — изкиска се служителят на затвора.

Това, че бяха измъкнали Белов на разпит в неделя, че на това отгоре и на празник — беше седми ноември, не предвещаваше нищо добро. Но в затвора всяко разнообразие доставяше радост. Беше поне някакво развлечение и потвърждение, че още си жив…

 

 

В тясната стаичка с три стола и голяма маса в средата, която заемаше повечето от полезната площ, седяха двама следователи от прокуратурата. Дебелият беше капитан Востряков, а прилично охраненият — майор Ишченко. Еднаквите сиви костюми им стояха като униформи. Само цветът на вратовръзките им беше различен: капитанът носеше синя, а майорът — червена на жълти райета.

— Е, Белов? — посрещна го с ехидна усмивчица дебеланкото, който в този тандем играеше ролята на лошия. — Ще си признаем или ще отричаме? Не те съветвам да избираш втория вариант, ако не искаш оттук да идеш право в болницата.

— По-добре веднага да ида в болницата, вместо да си дрънкам глупости с вас — призна си Белов.

— Ама имай предвид, че ще те закарат там на носилка… — отдавна заучените фрази направо се лееха от устата на капитана.

— Седни, Белов — посочи с глава към стола майор Ишченко, който се правеше на добряк. Той ефектно стовари с две ръце върху масата една тежка папка и я отвори на отбелязаното място.

Двамата офицери седнаха срещу Белов и абсолютно неосъзнато заеха еднакви пози: с кръстосани крака, с една преметната през облегалката на стола ръка и с лакътя на другата върху масата. В течение на дългите години съвместна работа те дори бяха започнали да си приличат като родни братя. Или като Розенкранц и Гилдестерн.

— Белов, виж какво, мамка ти — продължи майорът, — ние разполагаме с показанията на бригадира на бачкаторите, който те е видял как избиваш невинни хора на строежа на търговския център. Седни и прочети ей този опус! — Побутна папката към Белов. — Ако добавиш нещо към това, ще ти е от полза. Съдът ще го вземе предвид и вместо доживотен затвор ще ти лепнат само петнайсет години! Помисли си добре, защото на твой гръб се пишат и художествените ти изпълнения с въоръженото нападение над интерната, рекет, изнудване, нарушаване на финансовото законодателство и укриване на данъци. Или за теб това са просто грешки на буйната ти младост?

Белов внимателно прочете изписаните с разкривен почерк откъснати от тетрадка листчета и сякаш се видя отстрани такъв, какъвто беше преди години. Но това бе една история, която нямаше никакво отношение към него, колкото и да бе невероятно. Онзи Белов, който толкова жестоко се бе разправил с мръсника Каверин, беше умрял и вече не съществуваше. И двамата бяха умрели в един и същи миг.

Имаше и още нещо, което нито един наказателнопроцесуален кодекс не можеше да отчете, колкото и съвършен да бе. Хората се променяха. Всеки ден ние виждаме едни и същи неща с различни очи, затова ни се струва, че преди е било по-добре. А истината е, че не светът, а самите ние се променяме вътрешно.

Затова той нямаше намерение да признае, че е извършил престъпление. Саша вече бе взел това решение, а пък прехваленото правосъдие заедно с неговите слуги можеше да върви по дяволите.

Двамата следователи съсредоточено наблюдаваха Белов, докато той четеше текста на свидетелските показания…

 

 

Това, че те избраха празничен ден, за да се срещнат с Белов, не беше случайно. Доста усилия им коства да се споразумеят с началството на затвора. Пък и целта им изобщо не беше да си говорят с него за разстрелите в търговския център. Или, по-точно, те щяха да го разпитват и за това, но и за други неща…

Предишния ден двамата се бяха видели в бирарията „Саяни“ на чаша бира, за да си побъбрят за живота. Пороптаха малко, оплакаха се един на друг и стигнаха до извода, че съвместният им живот с прокуратурата напълно е изгубил смисъл.

Те блъскаха денем и нощем за мизерна заплата, за жалки копейки, не си дояждаха, не си доспиваха, а от плодовете на техния труд се възползваха други хора — върховното началство, всеки, който си поиска, само не и те.

И в това, че делото на Белов е попаднало в техните ръце, може би имаше пръст самата съдба. Докато той им беше в лапите, те трябваше да оскубят от него каквото могат както от богат пуяк. Да му надрънкат куп лъжи, да му обещаят по-ниска присъда, да организират бягството му от затвора — всичко, каквото поиска, само и само да се съгласи да работи за тях…

А за да го притиснат както трябва, Ишченко със собствената си ръка написа показанията на бригадира от строежа. Естествено, в съда това „нямаше да мине“, както се изразяваха престъпниците, но нали клиентът им последен щеше да научи тази подробност…

 

 

— Вижте какво, момчета — каза Белов, след като затвори папката и я блъсна с всичка сила по масата към следователите, — няма да разговарям с вас без адвокат. Цялата тази работа, дето сте я насъбрали тук, е фалшива. Аз съм почтен гражданин, а бремето на доказателствата за обратното лежи върху следствието, тъй че доказвайте колкото си щете…

Той много добре знаеше, че човекът, когото пожали по време на саморазправата си, не беше бригадир, а шеф на строежа.

 

 

Най-страшен се оказа майор Ишченко, който се правеше на добряк. Той имаше глава с формата на яйце като на олигофрен и през цялото време се усмихваше. Докато той биеше Белов, горната част на лицето му си оставаше равнодушна и неподвижна, а дебелите му устни се разтегляха в усмивчица, сякаш устата му бе направена от ластик:

— Ех, Сашенка, ти наш прекрасен! — нареждаше той на Белов, който бе застанал на метър от стената, тъй като му заповядаха да разкрачи широко крака, да се наведе и да опре длани на нея. — Че какво значение, по дяволите, има за нас какво се е случило в действителност на онзи строеж с теб? — И той за кой ли път го удари със замах по рамото. — Хайде, казвай, явките, паролите, контактите… Сметките в банките, нали имаш сметка в Швейцария? И къде другаде имаш?

— На Марс — с пропадащ от болка глас отвърна Белов.

— А бе, защо изобщо разговаряш с него? — изрева изпадналият в ярост Востряков, пръскайки слюнки. — Този скапан гадняр се опита да взриви децата! — Капитанът сграбчи тежката папка от масата, удари с нея Саша с всичко сила по темето и продължи да го налага дори когато той се свлече на колене.

Ударите с папката не оставяха следи, но на Белов му се струваше, че мозъкът в главата му се е превърнал в кайма. Той се катурна на една страна на пода и изгуби съзнание, а сетне, когато се свести, чу през бученето в ушите си как Ишченко добродушно назидаваше колегата си:

— Ама защо, когато стане нещо, ти вечно се хващаш за папката като маймуна за клон? Ще му счупиш врата и после какво ще правим с него? Престани да правиш така. — И щом видя, че Белов е отворил очи, се обърна към него. — Е, какво става, Саша, съвзе ли се? Ама и ти не си прав, мамка ти. Защо го ядосваш? Трябва да отговаряш, когато те питат!

Впрочем, последното, което ги вълнуваше, бе дали ще оставят следи от техните мъчения. Затворническите лекари бяха готови да подпишат всякаква справка и да дадат всякакви показания.

 

 

Те го въртяха в омагьосан кръг: жестоките, грижливо обмислени разпити се сменяха с вътрешен натиск в килията, по време на който специално подбрани и обучени престъпници не му разрешаваха да спи, пребиваха го и заплашваха да го унищожат.

След това за разнообразие го местеха в килия с интелигентни престъпници, които първо започваха да разсъждават на тема колко могъща е машината на правосъдието, която го бе засмукала, а след това се захващаха да го разпитват за сина му, като по този начин отслабваха волята му и го лишаваха от желание да се съпротивлява.

От време на време се появяваха адвокати, които повече приличаха на слаби актьори. Те настойчиво го съветваха да си признае всичко, което искат от него, само и само да опази живота и остатъците от здравето си. Един вид, ти само си признай и всичко ще се оправи. Понеже сега си сам. Всички вече са забравили за теб, никой няма нужда от теб и на никого вече не му пука за теб. Ако сам не се погрижиш за себе си, значи си загубен…

 

 

Как Белов оживя и как успя да опази разсъдъка си знаят само неговите приятели Пчелата, Космос и Фил, които се появяваха в сънищата му, докато той се въргаляше в тесния и нисък като гроб карцер, захвърлен да умре. Най-често от всички идваше Космос.

Преди смъртта си той непрекъснато досаждаше на Белов с въпроси, на които тогава Саша нямаше отговор. Защо те, тъй да се каже, грабят и грабят пари, макар че вече и без това разполагаха с предостатъчно, за да не се лишават от нищо? Защо изобщо нападат и изнудват, стрелят и убиват? Защо те в лицето на Бригадата, рискуват собствения си живот и живота на другите?

Докато Космос беше жив, Белия, който тогава приличаше на пълзящ към върха напълно обзет от въздействието на адреналина алпинист, смяташе въпросите му за глупави и ги отдаваше на комплекса му за вина, породена от наркотичната му зависимост.

Но след като Космос, Пчелата и Фил глупаво, страшно и нелепо загинаха, защото заедно с Белов бяха създали около себе си свят, населен с трупове и завист, тези въпроси, които тримата му оставиха в наследство, заседнаха в мозъка му като трънчета.

Наложи му се да се порови в бунището сред онези, които се бяха озовали на дъното на обществото, но бяха запазили в себе си човечността в най-чистия й вид. И точно тогава пред него затрептя светлината на истината.

И когато Космос отново го посети в килията, Белов вече знаеше какво да отговори на неговия познат му до втръсване въпрос „защо живеем“.

За да престанем да бъдем животни и да се превърнем в хора!

 

 

През бълнуването си той усети как мъчителите му се надвесват над него и го разкъсват на части с острите си като на Фреди Крюгер железни пръсти. Но когато отвори очи, видя над себе си изплашената физиономия на майор Ишченко. Той имаше вид на съвсем искрено развълнуван човек, разтърсваше го за рамото и жално го молеше:

— Ама свести се бе, гад такава, моля те. Свести се, началството те вика! Хайде, прояви човещина, измет такава, заради тебе ще ме вкарат в затвора!

До Ишченко стояха някакви едри момчета в снежнобели престилки, нарамили носилка. Щом видяха, че Белов е жив, момчетата в престилките изблъскаха майора, настаниха грижливо Саша на носилката и почти на бегом, но в същото време изумително плавно го понесоха нанякъде. Сетне му вкараха някакъв серум, от който той почти дойде на себе си и се ободри. Ишченко вече никакъв го нямаше, сякаш бе останал в забравен кошмар.

За сметка на това край него се въртяха някакви суховато любезни, по войнишки стегнати и лъскави господа в цивилни дрехи. Те толкова загрижено се интересуваха от състоянието на Белов, че на него му се прииска веднага да се предаде и да си признае всичко. И онова, което бе извършил, и онова, което не бе извършил, и дори онези неща, които само се бе канил да извърши.

Но хората с цивилни дрехи не искаха признания от Белов. Тъкмо обратното. Докато другите непроницаеми мълчаливи хора с престилки го миеха, преобличаха и дори гримираха, въпросните хора говореха с меки, но недопускащи отказ гласове:

— Трябва да проявите разбиране, Александър Николаевич, обстановката в страната е сложна и грешките са неизбежни… Но вие трябва да помислите за сина си…

— Естествено, аутодафето днес не е на мода, но съгласете се, че когато терористите подлагат на публично унищожение огромно количество хора, това разпалва въображението…

— Най-важното е, че всеки гражданин служи на родината си, както може… И дори ако вие не се смятате за виновен…

— Не, още е неадекватен, не виждате ли — прекъсна ги нечий глас.

— Запомнете, Белов, най-важното е, че обстановката в страната се стабилизира и демонстрацията на непоклатима воля и твърдост само ще помогне…

— Дали да не му сложим още малко тримумбуталметилрафатин?

— Не забравяйте, че сте полагал клетва! И вие сте длъжен…

— Никой не е забравен, Родината помни всички свои загинали герои… Но на вашия син тепърва му предстои да живее…

От целия този кръговрат от безсмислени думи, фрази и предложения, напълно обърканият Белов стигна до един извод: че са решили да го превърнат в жертвен агнец и искат да го използват като пример за образцова наказателна акция. Или като му спретнат открит съд, или просто като го екзекутират на Червения площад чрез обесване или бичуване. А в замяна на това, че той щеше да се съгласи да изиграе тази роля, обещаваха да не измъчват неговия Ваня.

Каквото и да се криеше зад всичко това, те го измиха, покриха лицето му с дебел слой грим, издокараха го в черен смокинг и бяла риза с папионка и отново му сложиха някаква инжекция, след която Саша изпита невъобразим прилив на бодрост и веселие. Той дори се засрами от онези минути на слабост, в които молеше Христа да му изпрати бърза смърт. Не, не биваше да постъпва така! Защото свободата бе дадена на човека именно за да се бори за победата до нейната пълна победа както Яков с Йехова.

И за всеки случай Белов продължи да се преструва, че още не е съвсем на себе си, докато бързо се оглеждаше наоколо, за да не изпусне и най-малката възможност за светкавично бягство. Или поне да се изплюе в лицето на палача, преди той да изпълни смъртната му присъда. Но онези, които скопосваха външния му вид, също не бяха вчерашни.

Те намъкнаха на главата на Белов една торба от нежна копринена, но напълно непроницаема материя. И го поведоха нанякъде, придържайки го за лактите. Сетне в течение на около четирийсет минути го возиха с кола с меки седалки и добри амортисьори. След това отново дълго го водиха под ръце. После го качиха с един асансьор и пак го поведоха нанякъде по някаква мека пътека, която напълно поглъщаше звука от стъпките. Сетне го спряха и свалиха торбата от главата му. А застаналият зад гърба му представител на службите за сигурност тихо му прошепна в ухото: „Само посмей да мръднеш!“