Александър Белов
От торбица до тъмница (28)

27.

Когато полковникът от Федералната служба за безопасност Веденски се обади на Зорин и го помоли за среща, която освен това трябваше да се състои далеч от любопитните погледи на колегите както на единия, така и на другия, първото, което направи Виктор Петрович, бе да измисли предлог, под който да му откаже. Макар Зорин да допускаше, че Веденски е почтен човек, това не решаваше проблема му.

Опитният, видял какво ли не чиновник Виктор Петрович Зорин беше наясно с много държавни и ведомствени тайни. И знаеше също така, че съвестните хора са изумителни същества. На света нямаше място, на което те да не пуснат корени. Почтени хора имаше и в държавните структури, и в армията, и във Федералната служба за безопасност. „Вярно, в различните времена — мислеше си Зорин — тази почтеност се проявява по различен начин.“

В зората на съветската власт почтените чекисти не осъждаха на пияна глава или в пристъп на махмурлук заложниците на смърт. По-късно в Обединеното държавно политическо управление към Съвета на народните комисари на СССР почтените хора не изгаряха с цигари зърната на гърдите на жените и децата на враговете на народа. Още по-късно, по време на Отечествената война, почтените хора не стреляха в тила на всеки свой, който е принуден да отстъпи пред немските танкове, или пък е попаднал в засада заради грешките на военното и политическото ръководство.

В Комитета за държавна безопасност не лепваха дело на всеки, който бе надничал от любопитство в „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин или в името на строителството на комунизма се бе опитал да проумее смисъла на думите „материалната заинтересованост на трудещите се при социализма“.

Във Федералната служба за безопасност почтените хора избягваха да прикриват крадливите чиновници и бандитите и предпочитаха да разобличават истинските врагове на обществото, а не онези, които, например, спасяваха Русия от радиоактивно замърсяване или разхищаване на държавни средства.

Виктор Петрович дори имаше намерение да прочете цикъл лекции на тази тема в ръководения от него интернат „Хвойнов бор“. Бъдещият елит трябваше да разбира и необходимостта, и опасността от държавните силови структури.

Та нали повечето хора обикновено не правеха разлика между безопасността на обществото, опазването на конституцията и безопасността на самата държава, в смисъл — безопасността на чиновниците. Държавата беше машина за натиск и стига само малко да отслабиш контрола върху нея, тя веднага се превръщаше в ярем за народа и хранилка за държавните чиновници. А освен това тази машина умееше ловко да си присвоява такива възвишени понятия като Родина, Отечество, Патриотизъм, Дълг.

Например, от гледна точка на обществото, задължението на армията пред Родината бе да защитава от външна заплаха хората, които я издържат. Но от гледна точка на генералитета дългът пред Родината се състоеше в задължението на обществото да предоставя пушечно месо на армията, която същото това общество издържа. А оттук произтича и задължението на държавата да държи тези роби във войнишка униформа под постоянен надзор като в концлагер.

Въпреки всичките си чиновнически слабости, Зорин беше от онзи ограничен кръг хора в Кремъл, който макар и само на теория разбираше, че интересите на личността трябва да стоят над интересите на държавата. По този въпрос логиката беше проста: хората можеха да живеят без държавата, ала без хора просто не можеше да има нито държава, нито общество. А освен логиката, тук роля играеше и личният му опит.

Целенасочено и според разбиранията си Виктор Петрович работеше за благото на държавата и беше убеден, че правилно осмисля и изпълнява дълга си пред своите съграждани. Той съвсем искрено смяташе, че трябва да се извърши преразпределение на властта между силовите структури на държавата и обществото в полза на второто.

И затова Зорин съзнателно вземаше участие в разрушаването, раздробяването и разместването на специалните служби, останали след разпада на СССР. Той изобщо не се съмняваше, че се намира в черния списък на Федералната служба за безопасност и че има всички основания да се страхува от представителите на тази могъща, независимо от всичко, организация.

Ала все пак съществуваше и шанс Веденски да иска среща с него в полза на това добро дело. Виктор Петрович реши да рискува и да се съгласи на този разговор.

 

 

Озоваха се в „Макдоналдс“ на булевард „Тверской“ по едно и също време, наредиха се на различни опашки, но се настаниха на една и съща маса до прозореца. И то така, че да могат да държат под око посетителите и на входа, и на изхода на заведението за бързо хранене. Зорин поздрави полковника доста напрегнато, а той на свой ред се държеше сдържано и подчертано неутрално.

Виктор Петрович отпи от млечния коктейл, погледна Веденски иронично и попита:

— Само в пещерите хората сядат така, че да виждат изхода, не мислите ли? А на вас от пръв поглед ви личи, че сте цивилен изкуствовед. Отпуснете се, Игор Леонидович, вие не сте тук служебно, а в личен план. И така, с какво мога да помогна на нашите славни органи?

— Вие вече помогнахте с каквото можахте на славните органи — усмихна се тъжно Игор Леонидович. — Благодарение на вас тези органи се върнаха в зачатъчно състояние.

— Така ли? — изненада се Зорин. — Да не би да сте върнали сградата на улица „Лубянка“ на акционерите от застрахователното дружество „Русия“?

— Че как да им я върнем? Оттогава са минали осемдесет години. От тях не е останал нито един жив човек.

— Какво говорите? Какво изумително съвпадение! Но Русия съществува, нали?

— Защо чак толкова не ни обичате? — полюбопитства Веденски, без да отвръща на заядливия въпрос. — Е, вашият баща е работил безброй години на Колима. Но пък това го е спасило от фронта, нали? Тъй че, ако не беше Народния комисариат по вътрешните работи, вие може би нямаше да се появите на този свят. Така ли е? Всичко си има своите плюсове и минуси. И хайде да похапнем, все пак дойдохме тук с тази цел, нали така? — усмихна се той.

— Знаете ли какво винаги най-много ме е поразявало в престъпниците, членовете на Комунистическата партия на Съветския съюз и хората от службите? — Зорин загърна сандвича си със салфетката, поднесе го с две ръце към устата си, отхапа си от него с видимо неудоволствие и сетне веднага го остави обратно на масата. А след като посдъвка залъка си, продължи: — Взети поотделно, повечето от вас, дори почти всички вие сте разумни, интересни и често дори симпатични хора. Но е достатъчно само да се съберете в една групичка, ядро или кантора и просто няма гадост на този свят, която да не сте способни да извършите. Чудя се как става така?

— Това е интересно наблюдение. И е много точно. Но според мен то важи и за представителите на Кремъл, към които несъмнено принадлежите и вие. Или, може би, не принадлежите и не спадате към тях?

— Защо да не спадам? Разбира се, че спадам. Но нали и в Кремъл се събират същия вид личности: кандидати за подсъдимата скамейка, бивши членове на Комунистическата партия на Съветския съюз и хора от службите.

— Така ли било? Според мен, доста преувеличавате! А към кого причислявате себе си? Нали вие лично участвахте в приватизацията? — На полковника му беше интересно да види как Зорин ще се измъкне от този въпрос.

— Че какво значение има това? Ние не можем да се мерим с вас!

— Хайде, хайде. Нека приемем, че вашето обвинение не се отнася за нас. Ние сме войници в най-добрия смисъл на тази дума и не се занимаваме с въпросите на собствеността и недвижимостта. Ние защитаваме интересите на държавата. Затова ще ви го кажа направо: трябва спешно да се срещна с премиера. Конфиденциално. Началството ми не бива да знае за това.

Зорин изненадано вдигна вежди.

— А защо се обръщате към мен с тази молба? Нали той е ваш човек. Наистина ли не можете да стигнете до него чрез своите хора?

— Колкото до моженето — мога, но не бива да го правя. Ситуацията е такава, че в момента не зная на кого от своите колеги мога да имам доверие. А работата е сериозна. Много сериозна — многозначително повтори полковникът.

Зорин сви рамене, сякаш му намекваше: вие първо кажете за какво става дума, уважаеми Игор Леонидович, а пък сетне ние ще видим какво можем да направим…

 

 

Веденски причисляваше своя събеседник към категорията на „умерените крадци на държавни средства“. Той беше политическа куртизанка, верноподаник и кремълски столетник. Беше надживял всички и умееше да яхва вълната при всяка власт. Но в живота имаше положения, при които беше по-лесно да се обърнеш към врага си, отколкото към тъй наречените си колеги. Понеже вероятността врагът да ти каже истината беше много по-голяма, пък и той никога нямаше да те предаде. Да те предадат можеха само своите хора.

 

 

— В Москва се подготвя серия от терористични акции. Най-вероятно ще бъдат взривени жилищни сгради — каза Веденски, понижавайки глас. — Съобщи ми го един мой информатор. Той се оказал забъркан в тази работа чрез свой роднина. За да науча подробности, трябваше да защитя бизнеса на роднината му от престъпниците. И за целта се обърнах към началството си, за да вземе мерки. Нали знаете как става това?

Зорин кимна. Точно това дори и глупаци знаеха как става. За да получават нужната им оперативна информация, на специалните служби им се налагаше да прикриват бандити, че дори и терористи. Така постъпваха по цял свят, тъй като за опазването на агентурната мрежа нямаше непозволени средства. Защото агентурата беше най-сигурното средство за борбата с престъпността и тероризма. Точно както и с инакомислещите.

— Та тъй — въздъхна Веденски, — а след това моят информатор изчезна. И то точно когато трябваше да ми съобщи конкретните адреси, където ще бъдат заложени взривовете. — Игор Леонидович замлъкна, тъй като прецени, че е казал достатъчно.

Но Зорин продължаваше да не разбира защо заклетият му враг се бе обърнал именно към него. А може би това изобщо не беше лична акция на почтения работник от службите за безопасност, а операция, която бе насочена срещу самия Зорин? Че защо пък не?

— Но какво общо имам аз с това? — попита любезно Зорин. — Както и премиерът? Ако при вас има изтичане на информация и ако някой от вас работи за терористите, обърнете се към собствената си служба за сигурност.

Игор Леонидович се поколеба. За всеки офицер да ругае родното си ведомство беше като да попържа родната си майка, пък била и кучка. Затова Веденски се опита да мине само с един намек:

— Знаете ли резултатите от допитванията?

— От кои по-точно?

— От последните. В момента трийсет и пет процента обвиняват президента за войната в Чечня, двайсет процента обвиняват правителството, а само седем процента винят самите чеченци.

— М-да… И какво от това? Просто имаме скапани пропагандатори. Могат само да лъжат и толкова. Че дори и това не правят убедително.

— Не говоря за това. През декември предстоят избори за Думата! При такива настроения спокойно могат да изберат политици, които са против войната да се води по начина, по който се води сега. А ако ги изберат, те ще започнат парламентарно разследване. Какво ще стане тогава с вас и с вашите колеги от Кремъл?

— С нас нищо няма да стане. Когото и да изберат, той ще трябва от сутрин до вечер да дрънка нещо. Понеже понятието „парламент“ идва от глагола „говоря“, в превод на руски това означава „говорилня“.

— Не е точно така. Най-малко един-двама ще бъдат отстранени от хранилката, нали така?

— Е, това е възможно — съгласи се Зорин.

— А сега си представете, че взривят няколко блока в Москва. Тогава как ще се промени общественото мнение за войната? Ами за чеченците? И за кого ще гласуват хората след подобни събития?

Зорин погледна със съжаление Веденски, сякаш виждаше умствено недоразвит човек, който има глупостта и наивността да си мисли, че Кремъл би могъл да има някакво отношение към тази терористична история.

— Вие… предполагате — усмихна се недоверчиво Виктор Петрович, — че поръчката за терористичните актове е дошла от Кремъл, така ли?

— Допускам, че е така — кимна Веденски.

— И след всички тези умозаключения се срещате с мен и на това отгоре ме молите да ви уредя конфиденциална среща с премиера?

Игор Леонидович отново кимна.

— Ние мислим… Искам да кажа, че лично аз не се съмнявам в почтеността на премиера. Предполагам, че конкретно за него тези събития няма да са от полза. Той доскоро оглавяваше нашето ведомство. Взривовете яко ще ударят по репутацията му, а пък на него скоро му предстоят избори. В Кремъл има хора, които са заинтересовани да се разиграе точно такъв сценарий и да има такова развитие на събитията. И в този случай на терористичните акции трябва да се противодейства и отгоре, и отдолу.

Естествено, Веденски не каза цялата истина. А работата беше там, че в конкретния случай той представляваше не само себе си, но и генерал Хохлов. А по силата на високото си положение той просто не можеше сам да води преговорите със Зорин.

Ала Зорин засече, че полковникът се изпусна, когато заговори за себе си в множествено число, и това изостри вниманието му.

— Добре — кимна той. — Ще се опитам да ви помогна и след няколко дни ще ви се обадя. Но вие още веднъж хубавичко помислете дали си струва да занимавате премиера с тази случка.

— Обещавам да го направя. Но като че ли ще е по-добре аз да ви потърся. Имам телефонния ви номер.

— И той може да бъде прослушван, така ли? — усмихна се Зорин. — Тогава очаквам вашето обаждане вдругиден в седем часа вечерта. За мен беше чест… — Той стана от стола си и бавно излезе от ресторанта.

Игор Леонидович огледа с изпитателен поглед залата. Но не забеляза нищо подозрително. Поседя още една-две минути и също тръгна към изхода…

 

 

Но Веденски не се обади след един ден. И след още два не се обади. Зорин реши, че след като е поразмислил малко, полковникът се е отказал да се навира между шамарите. Още по-вероятно бе цялата тази история да е някаква провокация, чието острие е насочено срещу самия него — срещу Зорин. А най-вероятно Федералната служба за безопасност в лицето на генерал Хохлов за пореден път се опитваше с подлите си методи да го свали, да го отстрани от Кремъл и да сложи на негово място свой човек, когото Кантората щеше да държи под контрол.

Глупаво бе да допусне, че Хохлов не можеше да се добере самостоятелно до бившия си шеф. След като се успокои с тези разсъждения, Зорин реши да не се свързва с Веденски и да не казва нищо на Батин. Той беше временен човек и преходна фигура. През последните години бяха преживяли не един и двама такива киндер сюрприза.

Ала за всеки случай Виктор Петрович взе мерки. И предупреди най-близките си познати, на които имаше пълно доверие, че в столицата се подготвят ексцесии, че са възможни взривове и че по тази причина е по-добре да се преспива в ниски постройки извън града. Той предупреди по телефона и директорката на „Хвойнов бор“ Шубина.

— Лариса, тези дни разговарях с нашата охранителна фирма — каза й той с подчертано спокоен тон, та да не би, не дай си боже, Хенриховна да изпадне в паника. — Те ще увеличат броя на охранителите на обекта и ще проведат учение за откриване на бомби и диверсанти. И ще поставят подсилени постове. Обясни на служителите си да не се плашат от това, кажи им, че навсякъде има учения.

— А как стоят нещата в действителност?

— В действителност наистина има учения. Нали ги познаваш нашите хора? От един, не дай си боже, взрив, ще загинат максимум стотина души. А от страха, паниката и блъсканицата — хиляди. Чу ли какво е станало в Минск?

— В Минск ли? Какво е станало?

— По време на един концерт завалял дъжд, тълпата хукнала към подлеза на метрото и в паниката си смазала петдесетина души. Да, и още нещо, не казвай на никого за тези взривове, освен на най-близките си хора. Информацията е секретна, затова не я разпространявай наляво и надясно.

 

 

Зорин беше мъдър и предвидлив човек, но по отношение на Веденски сгреши. Полковникът не му се обади, тъй като просто нямаше възможност да го направи. Два часа след като се срещна с Виктор Петрович, в жигулито на Игор Леонидович се вряза неидентифициран камион. Или поне такава беше версията на пътната милиция. И сега Веденски лежеше в безсъзнание в реанимацията на „Бърза помощ“…