Александър Белов
От торбица до тъмница (30)

29.

Белов се свести в една квадратна бетонна стаичка с големина пет на пет. Лежеше на студен под. Цялото тяло го болеше, а главата му направо се пръскаше. Саша докосна темето си и установи, че по дължината на черепа му има подута кървяща рана като от удар със стоманен прът. Докосна и отеклото си лице, което на пипане напомняше плътна маска, втвърдена от засъхналата кръв… Той простена и отново загуби съзнание.

Желязната врата изскърца и на прага на стаичката се появи Глигана с бейзболна бухалка в ръка! Ех, с какво удоволствие би размазал черепа на стария си приятел Белов! Но щеше да е твърде просто решение. Нека първо малко да се поизмъчи.

Глигана знаеше, че Белов го има за глупак и отрепка. И много се обиждаше от това, защото не смяташе, че е истина. Той можеше и да е глупак от гледна точка на разните префърцунени астрофизици. На онези, които или събираха бутилки покрай кръчмите, или висяха над книжките за жълти копейки. Само че, ако на един глупак му вървеше, значи той не беше глупак…

А при него нещата в известен смисъл все се подреждаха и той дори проявяваше голяма съобразителност и ловкост. Целият смисъл на живота му се състоеше в онова, което той бе попил и приел за сведение от нещата, на които го бяха научили в съветското училище. Само че бе подходил към тях по свой си начин, творчески и в тъкмо обратната посока на онази, която му внушаваха.

Бяха ли му казвали, че е срамно и грозно да си богат? Бяха. И затова той ограбваше разните му там богаташи и експлоататори, както бе завещал великият Ленин.

Бяха ли му казвали правилото: от всекиго — според способностите, всекиму — според труда? Бяха. И затова той реализираше способностите си да надушва кой какво и къде има и да слага ръка на него. А пък ако някой си мислеше, че това става лесно, без да се положи труд, нека се опита да го направи. Понякога, докато разузнаеш къде тези нови руснаци и цялата тази богата измет крие натрупаното, направо ти се отпаряше гьона.

Бяха ли му казвали, че принципите „не кради и не убивай“ са попски лъжи? В смисъл, че колкото повече мразиш онези, които имат това, което ти нямаш, толкова по-голям храбрец си? Бяха. И по тази причина за него да убие някого беше като да кихне. Ала той не го правеше просто така, а се стараеше в името на идеята „който няма нищо, да получи всичко“!

Бяха ли му казвали, че нашите органи на реда са най-честните и не вкарват в затвора никого без причина? Бяха. И затова той казваше всичко на ченгетата, които вкарваха в затвора конкурентите му по негови доноси.

Бяха ли му казвали, че пролетариите от всички страни трябва да се съединят? Бяха. И затова той се обединяваше с арабските пролетарии, които плащаха много добре за квалифицирания му труд.

Разбира се, с арабските пролетарии малко попрекали. Ако не беше поражението му в престъпната война с Шмит и пълния разгром на предишната му банда, той никога не би се съгласил да си сътрудничи с чеченците и техните ислямски покровители. Ако браточките, не дай си боже, научеха за това, нямаше да удържи главата си на раменете. Но това беше просто един принудителен и временен съюз.

Ала благодарение на този съюз Белов му падна в ръцете! Сега на Глигана му оставаше да направи само още една дреболия, за да постигне пълното щастие: да измисли как да си разчисти сметките с него. Той много точно и подробно можеше да формулира всичко, заради което мразеше Саша. Та те бяха колеги и можеше да се каже, че се занимаваха с едни и същи неща, само че Белов си навири носа най-много от всички… И успя да налапа значително повече от другите. Че да не би той — Глигана, да беше по-нисш организъм от него?

Но най-голямата подлост от страна на Белов беше това, че накара всички да го уважават. Той беше извършил толкова безобразия, беше одрал кожите на толкова народ, обаче хората го уважаваха, а пък за същите неща него — Глигана, го презираха.

Затова, преди да натроши черепа на този ненаситник, трябваше хубавичко да го поразпита как бе постигнал това? Може би той просто имаше някаква рецепта? И въпросната рецепта щеше да му свърши работа.

Пък и, освен това, щеше да е грях да изпусне възможността да заграби поне нещо от имането, с което се бе нагушил Белия. Глигана се опита да нападне, тъй да се каже, неговите наследници — жена му и охранителя му Шмит, но от това нищо не излезе. Ала ако Белов му помогнеше да го направи срещу обещанието да запази живота му, тогава сигурно щеше да постигне поне част от целта си.

Но Глигана се страхуваше. Не от самия Белов, който в момента беше жив труп и не можеше да причини зло дори на муха. Боеше се от лудия му късмет. И ето — уж това беше краят му, уж вече можеше да му сложи кръст, защото лежи на пода размазан и безпомощен. След три дни непрекъснати мъчения друг на негово място отдавна да е предал богу дух, а този още мърдаше.

Не, все пак той трябваше да доубие тази гнида и да сложи край на цялата бъркотия около себе си. Все едно, кавказците нямаше да го упрекнат, тъй като Саша и без това можеше да умре след тяхната обработка.

Ала какво щеше да стане с парите му? Белов би трябвало да има страшно много пари, пък и сигурно по навик бе докопал нещо и от тези араби. Глигана нямаше никакво желание да ги изпуска.

Или пък да вземе и все пак да го доубие, за да…

— Ти какво правиш тук? — разнесе се зад гърба му мелодичен женски глас. — И защо ти е тази бухалка?

В стаята влезе Земфира с голяма туба в ръка. Глигана се разстрои: ето, проспа възможността, пропусна момента… Но й отвърна спокойно, без напрежение, понеже, ако не друго, много го биваше да се измъква:

— Ами, защото той може да ми се нахвърли. А аз какво ще правя, да не искаш да се бия с него с голи ръце? Внимавам да не е умрял, мръсникът. Нали вие казахте да не го пребивам до смърт!

— Беше ти наредено да видиш какво става с него, а не да се разхождаш наоколо с бухалката — каза недоволно Земфира и остави бидона на пода.

— Ами аз това и правя — почука машинално с бухалката по дланта си Глигана. — За какъв дявол ви е притрябвал? Нека да пукне!

— Все ще ни свърши някаква работа.

— Тогава защо трябваше да го пребивате чак толкова, че сега да бере душа? Че той вече почти не диша! — Глигана знаеше, че Земфира се застъпи за Белов, докато го биеха и дори заплаши с пистолета си Осман, но не можеше да се лиши от удоволствието да се подиграе с тази жена, която се правеше на недостъпна.

— Чуй ме, Глигане! Искаш ли да се озовеш на негово място? Не искаш, нали? Тогава изчезвай оттук. Вдигай си гълъбите веднага. — Земфира го изблъска от стаичката и тресна вратата под носа му.

Тя изчака стъпките в съседната стая да заглъхнат, взе бидона и се приближи до Белов. Той все още беше в безсъзнание. Момичето намокри носната си кърпа и нежно избърса подпухналото му от побоищата лице. Сетне, когато той се свести от хладния допир, го примъкна до стената, помогна му да седне и му даде да пие вода. Белов едва успя да отвори слепнатите си като на боксьор след дванайсет рунда очи и попита:

— Къде съм?

— Не мога да ти кажа, Саша, нямам право — отвърна Земфира и виновно го погледна в очите…

Белов се опита да си поеме дълбоко въздух. И успя. Значи ребрата му не бяха счупени. Явно беше обработван от специалисти. И съдейки по изражението на Земфира, тя не му бе враг. Теоретично — да, враг беше, но поне малко му съчувстваше. И той трябваше да използва това по някакъв начин. Вътрешното чувство му подсказваше, че му предстоят още много неща. Страховити и различни.

Саша съжаляваше, че не успя веднага да разпознае в нея въоръжената фанатичка. Тези ислямски валкирии бяха по-страшни от мъжете. А той не можа да я разпознае, понеже тя изглеждаше твърде открита и европеизирана за терористка. Може би защото беше наполовина рускиня? Пък, освен това, генетично и кръвно татарите бяха по-близки до руснаците, отколкото кавказците и арабите. Толкова години бяха живели заедно, толкова неща се бяха премесили в тях, че стига само да поостържеш някой руснак и отдолу се появяваше татарин. И обратното. Волю-неволю, те бяха братя навеки.

Макар че докато Земфира разсъждаваше за руската литература, Белов долови инстинктивно някаква опасност. Или по-точно, видя, усети, че в нея има една друга Земфира, но не се вслуша във вътрешния си глас. И затова си го получи! А ядът, който в момента изпитваше към самия себе си, само му помагаше да се съсредоточи и да се вземе в ръце.

Това още не беше краят. Трябваше да помисли как да се измъкне оттук. А пък след това щеше да си разчисти сметките с тези дяволи и сатани. Просто при него се появи още един дълг, а Белов бе свикнал да се отнася към дълговете си с максимална сериозност.