Александър Белов
От торбица до тъмница (24)

23.

След смъртта на сина си, Павел Викторович Пчьолкин леко превъртя. Или поне на Валентина Степановна при всички случаи й се наложи да свикне с обстоятелството, че той започна да си говори сам. Отначало тя се опитваше да му повлияе и да го успокои с добро, но от това нищо не излезе.

Ала сетне терапевтът в поликлиниката, с когото тя сподели проблемите си, я посъветва да остави нещата такива, каквито са си. Когато един пенсионер, който бе загубил любимия си син, си говореше сам, това беше добра профилактика. Още повече, че той отдавна бе надхвърлил седемдесетте.

А Валентина Степановна таеше всичко в себе си и мълчеше, макар това да бе много по-лошо от постоянното мърморене на мъжа й.

През по-голямата част от живота си ветеранът от войната Павел Викторович Пчьолкин честно бе работил като механик в един завод за автомобили. Явяваше се на работа без закъснение, правеше всичко, което му наредяха, и се стараеше да не се кара с началството си. Работеше, както пишеха тогава вестниците, по комунистически, живееше, както бе завещал великият Ленин и както го учеше Комунистическата партия. И никога не бе съжалявал за това, макар че през по-голямата част от живота си семейството му бе принудено да се свива в малък двустаен панелен апартамент, строен по времето на Хрушчов, докато техният син им купи това жилище в новия блок на улица „Гуриевич“.

Но с нова кола не успяха да се сдобият. Пчьолкин-старши си остана със своя престарял москвич 408. И въпреки че разполагаха със средства, понеже техният син им бе оставил и прилична банкова сметка, Павел Викторович не тръгна да си купува нова кола. Тази съсипана бойна таратайка му беше скъп спомен за Витя! Та нали след като го купиха на старо, бащата и синът цяла година го поправяха със собствените си ръце.

Бяха живели като всички останали обикновени хора. Профсъюзът в завода за автомобили им отпускаше хранителни продукти за празниците и карти за почивка в станцията си. Дори даде на Пчьолкини вилен участък близо до Московското околовръстно шосе. А когато изпращаха Павел Викторович в пенсия, профсъюзната организация му подари за спомен червен вимпел с профила на Ленин с жълти ресни по краищата — точно такъв вимпел, какъвто Пчьолкин беше получавал много пъти като победител в социалистическите съревнования.

Павел Викторович и Валентина Степановна живееха със своите мизерни пенсии. Те някак от само себе си възприеха като правило да не теглят пари от сметката на Витя без крайна необходимост. Беше им неприятно да се възползват от тези пари, заради които единственият им син загина толкова рано и от толкова жестока смърт.

И още една неприятност съсипваше Валентина Степановна. Старият Пчьолкин оглуша до такава степен, че едва чуваше усиления до дупка звук на телевизора.

Големият вносен телевизор, който им бе подарък от сина им, имаше мощни тонколони и ревеше с всичка сила от сутрин до вечер. Заради това изтощените от постоянното бучене на телевизора обитателите на техния блок кръстиха стареца Рупора.

Той твърдеше, че слуховият апарат, който прекрасната ни държава му бе предоставила безплатно, му убива и му прави рани на ухото и затова не може да го използва. А тъй като Пчьолкин-старши гледаше всички новини и политически предавания едно след друго и по няколко пъти, ако ги повтаряха, това вгорчаваше живота на съседите и на жена му.

Когато се стигнеше до този момент, Валентина Степановна се уединяваше в съседната стая или в кухнята, пускаше радиото на средни вълни и слушаше любимия си Християнски църковно-обществен канал. На стари години интересите на съпрузите диаметрално се разминаха. Старият Пчьолкин си остана на позициите на убедения комунист, а неговата съпруга се отдаде на религията. Накрая на нейния живот Господ й даде за утеха поне тази радост.

Но имаше и хора, на които бучащият телевизор на Пчьолкин не само много им харесваше, но дори им вършеше прекрасна работа. Това бяха гостите в съседния апартамент — точно зад стената, до която беше поставен злополучният телевизор.

Този апартамент обикновено пустееше и никой не живееше в него постоянно. Но понякога, поне по веднъж-дваж в седмицата, там обикновено идваха посетители. Пръв винаги се появяваше и отключваше вратата със собствен ключ един и същ човек — полковникът от Федералната служба за безопасност Игор Леонидович Веденски. Но другите посетители на апартамента бяха най-различни.

Днес за извънредна среща с Веденски бе дошъл Тимур Нагоев. Неговият псевдоним беше Джуджето, точно защото високият строен карачаловец Нагоев изобщо не приличаше на джудже. Тимур имаше ярка външност, веждите му бяха черни и събрани, очите — тъмнокафяви, носът — гърбав, брадичката — широка и мъжествена. Естествено, на него не му беше лесно да живее с такъв облик в Москва. И кой знае дали щеше да застане под чадъра на Федералната служба за безопасност, ако не бяха постоянните негови, както и на роднините му, проблеми с милицията? На всички тях толкова им бе писнало от непрекъснатите „проверки по пътищата“, че Тимур беше готов на какво ли не, само и само да се отърве от патронажа на ченгетата.

В началото Веденски си помисли, че Нагоев го моли за извънредна среща заради притесненията от страна на прокуратурата, която бе подхванала дейността на неговия племенник. И той наистина започна точно с това:

— Игор Леонидович, тези ченгета са станали съвсем безсрамни — нареждаше Нагоев със силен акцент, като при това отчаяно размахваше ръце. — Представяте ли си, искат по хиляда долара на седмица, макар той да има всичко на всичко две нещастни лавки. И още няколко склада, от които няма никаква печалба. Че той не може да спечели толкова за цял месец. А ченгетата го емнаха, когато отказа да им плати. Подхванаха го и санитарните инспектори, и пожарникарите, и прокуратурата…

Веденски слушаше мълчешком ропота на агента, а зад стената телевизорът на Пчьолкин гърмеше: „Силовите структури на страната, които действат безконтролно, все повече и повече се корумпират и се сливат с престъпността. А на всички е известно, че когато специалните служби излязат от контрола на гражданското общество, те неминуемо се затварят в себе си и започват да служат на собствените си интереси и това в крайна сметка води до създаването на авторитарни режими…“

Високият звук на телевизора обикновено служеше само за фон на разговорите, които се провеждаха в служебния апартамент. По принцип нито Веденски, нито неговите гости слушаха какво точно се излъчва в ефир. Но в този момент Джуджето обърна вниманието на полковника към инсинуациите на журналистите по адрес на неговата любима Кантора:

— Добре ви начесаха, а? Слушай, ама те изобщо не ви уважават!

— Много важно! Те си вършат тяхната работа, а ние — нашата — разсмя се тихо Игор Леонидович. — Средствата за масово осведомяване дават възможност да се изпусне парата, когато налягането в обществения котел се повиши твърде много.

И тук, сякаш напук, невидимият журналист премина към конкретни неща: „Погледнете колко чеченци има в нашата столица? Като че ли цяла Ичкерия се е преместила в Москва и не дава мира на руснаците дори и тук. Южняците са завзели цели отрасли на бизнеса като, например, търговията по пазарите. Те развращават с подкупи милицията и чиновниците във властта. А кметът Тушков поощрява тези кавказци! И докога ще продължава това…“

— Слушай, ама те минават всякакви граници, не мислиш ли? — разстрои се Тимур. — Направо са ни хванали за гушите! Каквото и да стане: ти си виновна, чеченска мутро! А какъв чеченец съм аз, а? Ние сме карачаловци. Останали сме само някаква си стотина души! Ние сме съвсем различен народ. Обичаме руснаците и културата. Че аз познавам творчеството на Пушкин и Достоевски сто пъти по-добре от всяко руско ченге! И просто искам да живея, да работя, да храня и да възпитавам децата си, а те ме тласкат към дъното! Кажи ми какво да правя?

Джуджето не преувеличаваше. Той беше кандидат на филологическите науки, и то не от онези — фалшивите, а съвсем истински. В неговата дисертация за Есенин като интуитивен наследник на творческия метод на Пушкин се зачитаха дори и хора, които бяха доста далеч от поезията.

— Е, това е само едно мнение на някакъв не много умен журналист — успокои го Игор Леонидович. — То не е меродавно. Вие сте пълноправни граждани на Русия и имате право да живеете и да се придвижвате по нейната територия без ограничения. Аз, например, уважавам хората, които преследват работата, а не бягат от нея. — Полковникът познаваше добре манталитета на агентите си и не избързваше да задава въпросите, които интересуваха самия него.

Щеше да е проява не неуважение към събеседника му. Първо трябваше да си поговори с него „за живота“ и за онова, от което се интересува гостът му, да го подкрепи и да му обещае помощта си в случай на необходимост.

И трябва да се отбележи, че Веденски вършеше всичко това не само заради служебното си задължение или от меркантилни и користни съображения. Не, той наистина обичаше да помага на подчинените си и да се отнася към тях, както старшина — към своите войници. А те усещаха тази негова загриженост, изпитваха благодарност и с още по-голямо желание му оказваха помощ в работата му. Той съумяваше да създаде у тях представата, че те му помагат лично като на приятел и просто като на добър човек.

— Целият проблем е в това, че природата е заложила в мозъка на всеки човек системата на опознаване на принципа „свой-чужд“ — продължи Веденски. — Както действат ракетите, може би си чувал за това? При всеки човек тази система е различна и действа индивидуално на нивото на подсъзнанието. Ти имаш познати, които смяташ за свои врагове, нали? По същия начин стоят нещата и в обществото. Преди враг ни беше американският империализъм, а пък сега са чеченците. Преди войната с Дудаев руснаците съчувстваха на чеченците, защото ние имахме комплекс за вина заради сталинските репресии. А сега всичко се промени, след като на пазара се появиха видеокасети със записи на мъчения и разстрели на пленени войници от нашите федерални служби. Нали така, Тимур?

— Е, да допуснем, че е така. Но не всички чеченци са настроени враждебно към Русия. Винаги е било така, и при Шамил — също. Някои се биха с руснаците на страната на турците, а други — заедно с руснаците срещу турците. Защо всички трябва да се поставят под един знаменател? Пък и децата при всички случаи не са виновни. А те изкарват бандити и тях.

— Разбира се, че това е безобразие! Разбира се! Но духът е пуснат от бутилката. Този процес вече е неконтролируем. Нали си виждал видеозаписите, на които държат пленниците, закопани в ями, а бунтовниците отсичат с брадви главите на заловени мирни граждани и на това отгоре се кискат?

— Извинявай, Игор Леонидович, но това са опасни разсъждения. Ти също трябва да се съгласиш, че Русия разпали този пожар в Чечня. Сама го направи! Сама я натъпка с оръжие, а сега се нахвърля отгоре й и разкъсва като див звяр и невинните, и виновните. Така е, нали?

— Така е — въздъхна Веденски, — точно така е. Но това е така, защото войната си има свои закони. Американците също разгромиха до основи Дрезден, чийто жители не им бяха направили нищо лошо. И, честно казано, осемдесет процента от германците не са имали нищо общо със зверствата на нацистите. Но американците са го извършили, защото са били във война. А по време на война отговорността на врага е обща. Тя принадлежи и на войниците, и на старците, и на жените, и на децата. Щом са ви нападнали, щом чеченците са навлезли в Дагестан и са започнали война, значи или трябва да се предадете, или ще ви унищожат. Това е логично, нали? Разбери ме правилно, аз не оправдавам нашите тъпи генерали, които не могат да направят нищо друго, освен да бомбардират старците. Но войната има един отвратителен закон, който хората не са в състояние да отменят: на един убит или ранен войник се падат по трима-четирима мирни жители. Е, така ли е?

— Че е така, така е… Само че на чеченците дори не им позволяват да се предадат с добро, а директно ги принуждават да се съпротивляват. Има един такъв принцип: не нападай онзи, който няма какво да губи! — Най-сетне Тимур Нагоев реши да премине към разговора за най-важното. — Неотдавна в Москва пристигна един уахабит, който не е от нашите, арабин е. Казва се Азиз. Та той в прав текст казал на нашите карачаловци, че чеченците са мързеливци и крадци. Че вземат пари, а не искат да се бият. Че се жалват и мърморят, че и без това в цялата република царял пълен разгром, че нямали нито работа, нито заплати. Единствено онези, които успели да избягат в Русия и в Европа, се чувствали добре. Азиз люто кълнял чеченците и казал, че щял да ги накара да опитат силата на руските бомби.

— Тъй, тъй, тъй. И кой е този Азиз? — оживи се Игор Леонидович. — Колко значима фигура е той според теб?

— Е, не мога да твърдя със сигурност. Казват, че господарите му са в Турция и че получава парите си оттам. А основната му база не е в Чечня, а у нас, в Карачалов. Но ми се струва, че това не е много точно, защото има твърде много привърженици уахабити в Дагестан. Там, в планините има лагери, където се подготвят онези, които унищожават — хората камикадзе.

— А това сериозно ли е? Да не са просто някакви слухове?

— Не мисля, че са слухове. Нещата изглеждат точно така: те се базират в мюсюлманските региони, подмамват младежи и пускат поддалите се глупаци за пресяване в чеченската месомелачка. Затова те нямат никаква сметка там нещата да утихнат. И, знаеш ли какво, Игор Леонидович, май че с помощта на нашите карачаловци този Азиз подготвя нещо много подло тук, в Москва. Те са докопали моя племенник, който има малък склад някъде на улица „Краснодарска“. До завода за лагери. И онзи Азиз иска да остави в него някаква тайна стока.

— Голямо ли е количеството?

— Някъде около тон.

— Охо! И ти мислиш, че това е взрив?

— Какво друго може да бъде? Те дори са дали на племенника ми пет хиляди долара за рушвет на ченгетата и за наема.

— Вече са ги дали, така ли? Не са ги обещали, а са ги дали? — уточни Игор Леонидович.

— Там е цялата работа. В брой. При това, всичките са истински. А щом дават пари, значи работата е сериозна. Игор Леонидович, помогни на този мой глупак да се отърве от прокурорите, а аз след една седмица ще разбера къде са другите складове на Азиз и къде се кани да слага стоката си.

— А на твоя роднина няма ли да му е по-лесно да се откупи с рушвет от тях? — прояви малко театрално съмнение Игор Леонидович. — Защо трябва ние с теб да излизаме на светло без време?

— Няма да му е по-лесно. Този глупак вече е прахосал парите. В някакво казино. Пък и, освен това, ако аз не му помогна, той ще престане да ми разказва за онези уахабити. Нали така?

— Така е — съгласи се Веденски.

Той разполагаше с информация за мисията на Азиз и от други източници. И осъзнаваше, че Нагоев смъртоносно рискува. Но пък нямаше право да го разубеждава. В тази игра на карта бе поставен живота на твърде много хора.