Александър Белов
От торбица до тъмница (12)

11.

Ако имаше някой, който Абдел Азиз Мохамед Уахаб да мрази точно толкова искрено, колкото и американците, то това бяха чеченците. Американците, тъй да се каже, мразеше в името на традициите и природата си. Че кого другиго биха мразили бедните и многодетни мюсюлмани, ако не ситите, богати и високомерни американци? Те плюскаха и дебелееха там, зад океана, лапаха хамбургери, пиеха уиски, пепси и кока-кола! Бяха потънали в пороци, развращаваха целия свят чрез Холивуд и отвратителната си музика и дори не се сещаха за бедните арабски деца, които умираха от глад и болести.

Тъй че омразата към американците беше обяснима и естествена за всеки мюсюлманин. Но чеченците бяха съвсем друго нещо. Азиз имаше свои изключително лични причини да ги презира и мрази. Той не си спомняше по-тъпо, мързеливо, страхливо и крадливо племе, а бе виждал много като тях…

Азиз беше роден в северен Ирак в малко шиитско селце, в което най-хубавата къща принадлежеше на моллата, а на нея висеше огромен портрет на Саддам Хюсеин, изобразен върху алуминиев лист с големина пет на осем метра. С целия си лъчезарен облик великият вожд напомняше на своите поданици благодарение на кого живеят на този свят.

Почти всеки ден пронизващият пустинен вятър разлюляваше ламарината на всички страни. И поне веднъж месечно я отскубваше заедно с парче от стената, на която бе окачена, за да я отнесе надалеч и да я засипе с пясък. След това се появяваха гвардейците на Великия вожд Саддам и подгонваха с ритници и приклади жителите на селцето да претърсват пустинята.

След като се убедяха, че за всичко е виновен вятърът, а не местните дрипльовци, гвардейците окачаха намерената ламарина на мястото й и си заминаваха. А вятърът отново я изтръгваше и отнасяше, сякаш се стараеше да припомни на правоверните сурите от Корана, които им забраняваха да си създават кумири и да окачат изображенията им.

Уморен от мизерията и безизходицата, Азиз реши да отиде в армията, правеше си сметка в бъдеще да попадне в гвардията на Саддам. Гвардейците на Великия вожд се хранеха много по-често и по-добре от всички останали военни. Но в това време избухна малък чисто вътрешноарабски конфликт по повод на Кувейт. Кувейт беше малка, но богата страна, която граничеше с големия, но кой знае защо беден Ирак. Макар Ирак да имаше много повече нефт от Кувейт, той все не успяваше да го продаде изгодно заради проклетите американци. Каквито и количества да пласираше Саддам, парите винаги потъваха някъде и все не стигаха до иракчаните.

Войската на Саддам, вече се нуждаеше от война, както и танковете съветско производство. И така, те нахлуха в Кувейт. А заедно с тях там попадна и Азиз. Той и преди това се досещаше, че не навсякъде хората живеят с глътка вода и шепа фурми на ден. Но фантазията му никога не бе си представяла такова изобилие, толкова висок жизнен стандарт, да не говорим за райските палати и сините фонтани, които видя там. Още повече, оказа се, че в Кувейт по този начин живеят не само шейховете, а и обикновените хора! Граждани, също като него.

Бе непоносимо. И Азиз не се стърпя. Заедно с десетки други съобразителни войници на Саддам той претараши домовете и офисите на богатите кувейтци. Онези, които не искаха да кажат с добро къде са скрити ценностите им, бяха убеждавани да го сторят с помощта на въжето. В крайна сметка никой не отказа да подели с тях имането си. И Азиз събра толкова злато и валута, че можеше да живее с тях в пълно охолство до края на дните си. Но в този момент гнусните американци нагло се намесиха в чисто семейния конфликт между Ирак и Кувейт — започнаха да бомбардират доблестните, но беззащитни войски на Саддам и да ги прогонват от непревзетото още емирство. Каква несправедливост!

Ала той вече не желаеше да се връща в царството на насилието и мизерията! Азиз ловко дезертира. Премина през няколко граници, понеже, слава богу, имаше с какво да умилостиви граничарите, и се обърна към датското посолство — представи се за идеен опонент на Саддам. В действителност доста смътно си представяше какво точно представлява Дания и къде се намира тя, понеже въпреки цялата си хитрост и издръжливост трудно схващаше що е то география.

По-важното бе, че датчаните в тяхната тиха и мирна Дания бяха преизпълнени със съчувствие към мюсюлманите, които се изхитряваха постоянно да тънат в мизерия, въпреки че живееха върху морета от нефт. Ето защо дадоха политическо убежище на Азиз като на борец за свобода плюс парична помощ, която му позволяваше криво-ляво да съществува. Наивните датчани вярваха, че той ще усвои някоя мирна професия и ще започне да работи за ситите европейци.

Ала паричната помощ не му стигна за жени и скъпа храна, затова на Азиз му се наложи да използва средствата, с които се бе сдобил от кувейтските богаташи. А те пък му стигнаха само за няколко месеца.

И тогава Азиз се обърна към братята уахабити, тъй като бе осъзнал, че бъдещето принадлежи на тях, щом ги финансират шейховете и съмишлениците им в целия арабски свят. Дали случайно не бяха хвърлили око на още някой Кувейт? По принцип, той нямаше нищо против да служи на святото дело по обуздаването на американския империализъм. Още повече, ако му плащаха за това. Навярно имаше подобна страна.

— Има! — отговориха на Азиз. — Има на света такава малка и горда страна, която се казва Ичкерия и на която гнусните руснаци не позволяват да живее мирно и тихо в планинските села по законите на шериата.

— А кои са руснаците? — поинтересува се наивният Азиз.

— Те са също като американците — обясниха му, — само че говорят на руски. Е, какво, готов ли си да умреш за вярата и да отдадеш живота си в името на Аллаха?

— Готов съм! — откликна охотно Азиз.

След това дълго и много старателно го обучаваха във военните лагери в Сирия, Йордания и Афганистан. Но не го учеха само на военно дело. Най-важното беше Коранът! Защото воинът на Аллах не трябваше да разбира само от взривни устройства. Изискваше се истинският уахабит много добре да знае срещу кого и защо се бие. Най-мощният взрив на света не беше тротилът, амоналът или дори атомната бомба. Най-мощното взривно устройство, учеха Азиз, е вярата! Бомбите са безсилни пред нея. И нямаше значение дали си бездарен или глупак, причината за твоята бедност или завист не се криеше в теб, а във всички останали — в онези, които не уважаваха уахабитите и не им даваха пари за святата война с техните оскърбители! Докато имаше хора, които се чувстват зле, защото на други им е добре, уахабитите щяха да са непобедими! Защото за уахабитите Аллах беше суровият Бог на справедливостта.

И той прие точно този Аллах в сърцето си. Донякъде дори се избави от користолюбието си, тъй като му се наложи да води праведен живот. А най-интересното бе, че му повериха ролята на учител, дори нещо повече — той започна сам да тълкува сурите, при това — доста успешно. Авторитетът му нарасна. От Афганистан го изпратиха в Пакистан и Индонезия, където той организира редица успешни терористични акции, потресли целия цивилизован свят. Азиз се превърна в безусловен авторитет в своята област.

Затова го прехвърлиха в Ичкерия в помощ на Хаттаб. Той го прие като близък човек и му доказа, че наистина всички араби са братя. Уважението към Хаттаб се прехвърли и върху Азиз. Местните хора не само му предоставяха най-добрия дом във всеки аул, но и веднага му дадоха симпатичната и покорна робиня Айша. Преди неговата поява, тя бе принадлежала на полевия командир Али, но той си бе избрал нова държанка — украинка от партидата робини, предназначени да бъдат изпратени в района на Персийския залив. И всичко щеше да е наред, ако не съществуваше един проблем — самите чеченци. Тези тъпи и алчни диваци отказваха да се борят за собствената си независимост! Но още по-лошо бе, че не искаха да отидат на смърт в името на Аллах. Така, както правеше той, например. Ето защо му се наложи дълго време да живее във влажните и студени палатки и да храни кавказките комари с кръвта си!

Азиз с всички сили се стараеше да се докаже пред своите уахабитски началници, за да се върне в Европа, където имаше много богати идиоти и прекрасни хотели с климатици. Но засега не му се удаваше. Оставаше му само да трупа пари и да ръчка мързеливи говеда като бащата на неговата Айша и ортака му Юсуф, от които сега зависеше предстоящата операция за три милиона долара.

Азиз не слагаше в сметката живота на хората, които щяха да загинат заради тези пари. Не защото се боеше от кръвта. Колкото повече кръв имаше, толкова по-добре! Колкото повече трупове, толкова повече долари! Просто Азиз беше суеверен и се страхуваше да не подплаши късмета…