Александър Белов
От торбица до тъмница (37)

36.

Цяла нощ Белов лежа върху мокрия от кръв под. Беше много студено, а той бе само по една съдрана на няколко места риза и дънки. Преди да си тръгне, Осман му обеща, че ако през нощта не се вразуми и не започне да им съдейства, ще го сполети съдбата на Нагоев.

Той не му развърза ръцете. Призори те изтръпнаха до такава степен, че Саша престана да усеща пръстите си и малко се паникьоса. Така като нищо можеше да стигне и до гангрена. Лежеше до стената, там, където, подът беше малко по-сух. Сега върху него добре се виждаше кървавата пътека. Беше следата, която остана, след като Адам и Юсуф извлякоха тялото на Нагоев от килията.

Стените на килията бяха грапави и въжето можеше да бъде протрито на тях, но сякаш напук никъде не се виждаше нито една издатина. Той погледна бидона, който Осман бе забравил. Пластмасовият съд също не ставаше за тази цел. Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от лампата в монтираната на стената плафониера. На Белов най-много му хареса, че инсталацията е открита. Кабелът бе доста дълъг и дебел. Ако се свалеше от стената, дължината му вероятно щеше да е около три метра. Само че какво можеше да му даде това и как да се възползва от него?

Размишленията му прекъсна скърцането на прозорчето на вратата.

— Саша, как си? — чу той гласа на Земфира.

— Добре, благодарение на молитвите ти! Дълго биха го с крака железни, после го очистиха завчас — изпя Белов по мотивите на „Мурка“. Опитваше да си придаде бодрост, макар изобщо да не му беше до шеги.

— Чакай малко, ей сега ще ти донеса нещо за хапване — подвикна Земфира и той чу тропота на отдалечаващи се стъпки.

След около три минути вратата на килията се отвори. Земфира донесе една пазарска чанта и свитък вестници, за да ги постеле на пода, който бе покрит с кора засъхнала кръв. Облегнат на стената, Саша мълчаливо наблюдаваше тези приготовления. Този път неговата работодателка носеше черна пола до петите, същия цвят блуза с дълги ръкави и кремава забрадка, която плътно покриваше косата й. Когато завърши приготовленията си, Саша дори не помръдна.

— Какво, няма ли да ядеш? — попита учудено момичето. — Хапни си, трябва да възстановиш силите си! Ще имаш нужда от тях!

Белов се усмихна скептично и вдигна на равнището на лицето си посинелите си ръце с подпухнали пръсти. Земфира ахна и погледна Саша жалостиво. Тя извади от чантата си обикновен кухненски нож и се опита да разреже въжето около китките му. Не успя да го направи веднага, но все пак се справи.

Той започна с всички сили да търка дланите си една в друга, но продължаваше все така да не ги усеща. Сякаш не бяха неговите ръце. Тогава Земфира започна да му помага: да масажира китките му и да размачква основите на пръстите му. Нямаше кой знае какъв ефект. Дори след всичко това опитите му да вземе парче хляб или да поднесе към устата си чаша вода не доведоха до нищо. Наложи се девойката да го храни като малко дете. Сърцето й се късаше от жал.

От разговора си с Азиз тя бе научила, че след като взриви интерната, той се кани да ликвидира Белов, независимо дали ще им каже къде е куфарът и ще им предаде контактите и сметките си в банката. Ставаше дума за елементарно спазване на правилата на конспирацията. А това беше технологията, която трябваше да се съблюдава от всеки човек, тръгнал по пътя на терора. Но тя беше уверена, че всичко ще свърши добре.

— Саша — каза умоляващо Земфира, — какво ти коства, кажи им всичко, което искат. А аз ще измисля нещо, ще ги убедя да те пуснат, честна дума.

Белов я погледна, сякаш е кръгла глупачка. Нима тя наистина си мислеше, че означава нещо за тези хуманисти със зелени превръзки? Беше странно, че ислямистите и еколозите от движението на „зелените“ използваха един и същ цвят. Дори целта им в известен смисъл беше една и съща — Грийн Пийс. Не, въпреки това смисълът беше различен. „Зелените“ не убиваха, а спасяваха всичко живо!

Така и не й отговори нищо. По израза на лицето му Земфира разбра, че разговорът е приключил. По бузите й се търкулнаха сълзи, които тя дори и не си помисли да избърше. Хлипайки като дете, момичето събра остатъците от храната в чантата и излезе бързешком от килията.

Веднага щом вратата се затвори с грохот след нея, Саша стана от мястото си до стената, изчака кръвообращението му да се нормализира и започна да разглежда разхвърлените по пода вестници.

На първи януари двехилядната година всички компютри на планетата ще излязат от строя. Целият делови свят ще потъне в електронен хаос…

Плащат с фалшиви долари за зелето на стопанство в град Арски в областта на Татарстан…

Ръководството на телевизионното предаване „Кукли“ продава приключилото своята роля гумено копие на президента… Началната цена е 4600 долара…

Рубла за заврънкулката на листа за абонамент — много или малко е това?

Величайшото откритие на господин Жириновски гласи, че идеалният президент на Русия е Иван Грозни, Пиночет и Бисмарк, събрани в един човек!

Взривовете на улиците „Каширска“ и „Гуриевич“ отнеха стотици човешки животи!

По дяволите! Саша скокна от земята и се защура из килията. След това започна яростно да рита с крака вестникарските страници по пода. Някъде там загиваха хора, а той не можеше да направи нищо! Дори не можеше да се обади по телефона на Веденски или Шмит, за да ги предупреди за вероятността да бъде взривен някакъв интернат край Москва.

Стоп! Какъв смисъл имаше от това самобичуване, глождене и терзания? Трябваше да действа, да се измъкне от тук на всяка цена, дори с цената на живота на Земфира. Нима нейният живот струваше колкото сълзата на едно дете. Това беше въпросът.

Саша се приближи до лампата на стената. Обикновено слагаха такива осветителни тела в гаражите и служебните помещения…

Генерал Хохлов отдавна не се бе срамувал толкова много, чак до сълзи! Може би от детството си, когато майка му го напердаши за последен път заради някаква дребна лъжа.

Когато му се обадиха от Кремъл и му съобщиха, че премиерът Батин иска да го види, Андрей Анатолиевич предположи, че ще стане дума за взривовете на жилищните сгради и че този разговор ще е безкрайно неприятен за него, ако не и нещо по-лошо!

Парадоксът се състоеше в това, че главата на правителството се отнасяше към Хохлов деликатно, дори го щадеше. Батин не го наруга публично на неотдавнашното събрание на силовите структури в Кремъл, посветено на терористичните актове, където всички получиха по един зад врата или, по-точно, по пет-шест зад врата.

Не, той извика възрастния заслужил генерал на килимчето при себе си и ето, вече половин час разбиваше психиката му с благородството си. Андрей Анатолиевич бе изрекъл всичко в своя защита, както и в защита на отдела си и вече бе принуден да се повтаря.

Той бе представил показанията на свидетелите. Бе показал случайно направения видеозапис, открит от Воскобойников, на който Азиз бе заснет на улица „Гуриевич“ горе-долу по същото време, по което бе избухнал взривът. И освен това бе показал разшифрования изтеглен от интернет запис на взрива на същата улица, изпратен от неустановен компютър на електронния адрес на известния турски екстремист Кемал.

Но той нямаше отговор на най-важния въпрос: къде се намира базата на терористите и какъв е съставът на ударната група…

Най-сетне на Батин му омръзна да наблюдава мъките на генерала. Той стана, заобиколи малката маса, която ги разделяше, прекоси кабинета и спря до големия тържествен портрет на Петър Първи, който красеше стената срещу прозореца.

— Знаете ли, Анатолий Андреевич — обърна се премиерът към Хохлов с доброжелателна усмивка, — макар и тиранин, нашият управник и бащица Пьотр Алексеевич е бил изключително остроумен човек. Та по тази причина към края на царуването му неговата държавна програма страшно много, направо невъобразимо се опростила. „Бог и тайна полиция, това е всичко, което е нужно на Русия“, казал той. Как ви се струва? — Батин погледна генерала в очите, сякаш го подканяше да сподели възхищението му от царя-революционер.

Хохлов кимна мълчешком, без да разбира особено накъде бие доскорошният му шеф. Батин продължи:

— Разбирам вашите трудности. За толкова кратък срок просто е невъзможно да внедрите свой човек в дълбоко законспирираната мрежа на терористите. За това трябва време, както трябва време и за разработката на самите участници в терористичните формирования. Но нали ние с вас познаваме общите принципи на функциониране на дълбоко законспирираните ядра. Хайде да помислим къде ние с вас бихме си направили укритие, ако бяхме на тяхно място?

Хохлов имаше готов отговор на този въпрос, непрекъснато мислеше за това.

— При всички случаи няма да е в Москва. Тук нашите силови структури държат всичко под контрол. Тук терористите могат да се събират в някоя тайна квартира преди акцията. Но милицията постоянно проверява новопристигналите в града, а съседите и участъковите бдят и съобщават, когато се появят подозрителни личности. Та нали в милицията бяха постъпили съобщения за лъжетърговците на улица „Гуриевич“ от обитателите на блока, само че там никой не реагирал. Тъй че те най-вероятно са се настанили близо до Москва в радиус от двайсет-трийсет километра от околовръстното шосе. Предполагам, че са базирани в посока към Петербург или Дмитров.

— Защо мислите така? — заинтригува се премиерът.

— Защото взривовете избухнаха в южната част на града. Едва ли ще започнат да пакостят там, където живеят.

Хрумна му една популярна поговорка, която той не се реши да произнесе на глас от естетически съображения: не сери, където живееш и не живей, където сереш. Но Батин най-неочаквано се усмихна и без изобщо да се притеснява, цитира същата поговорка на глас.

— Съгласен съм с вас — продължи невъзмутимо той. — Освен това пунктът трябва да е в населено място с добра комуникационна структура и да има едновременно и автобусна мрежа, и магистрала, и железопътен възел. Мисля, че в посоката, за която споменахте, има не повече от четири-пет точки, който напълно отговарят на посочените изисквания. И, знаете ли какво, проверете тази версия и ме дръжте в течение. Можете да ми се обаждате по всяко време, ще предупредя секретарките. Да, и размножете снимката на Азиз, нека милицията запомни лицето му.

Батин протегна ръка на генерала, в знак, че аудиенцията е приключила. Когато потният, сякаш бе пробягал четирийсет километра, Хохлов излезе от кабинета, премиерът едва забележимо се подсмихна зад гърба му: сега генералът щеше да изрие земята с четири копита. Току-виж изровил нещо…