Александър Белов
От торбица до тъмница (40)

39.

Отначало Иван беше учуден. Той изобщо не очакваше да види тук — в „Хвойнов бор“, баща си и на това отгоре в ролята на слабак, когото охраната пребива. Момчето си мислеше, че никой на света не може да се опре на неговия татко. Той беше най-добрият, най-силният, точно такъв, какъвто искаше да стане самият Иван, когато порасне.

Докато Ваня разсъждаваше на тази тема, ситуацията на бойното поле кардинално се промени. Двама от охранителите вече лежаха на земята, а третият бягаше по посока на караулката. „Той ще се обади…“ — досети се Иван и хукна през глава на помощ на баща си. Докато малкият търчеше надолу по стълбите, навън се разнесе изстрел.

Когато детето изскочи от корпуса, охранителите вече се бяха изправили на крака, макар и несигурно, а баща му ги държеше на прицел, въоръжен с два пистолета като шпионин от американски филм.

Без да обръща внимание нито на оръжието, което всеки момент можеше да гръмне, нито на охранителите, които можеха да се възползват от неговата невъздържаност, Иван се втурна на бегом към баща си и се впи с ръце и крака в него. Белов безпомощно застина на място и вдигна пистолетите над главата си. За щастие, пазачите се оказаха по-благоразумни, отколкото изглеждаха, и не помръднаха от местата си.

Белов мушна единия пистолет в колана на дънките зад гърба си, погали Иван по русата главица и го притисна със свободната си ръка. Той толкова отдавна не бе виждал сина си, а в момента дори усещаше как тупти мъничкото му сърчице. Със сто удара в минута като на колибри!

И двамата охранители наблюдаваха тази сцена със зяпнали уста и оцъклени от изненада очи.

Без да сваля пистолета, Саша ги попита къде се намира домакинът Руслан. Щом чу това, Иван малко поразхлаби обятията си, плъзна се надолу по тялото на баща си и веднага се изправи на крака.

— Аз знам къде се намира — викна радостно той, — ще го извикам!

И хукна като вихър по посока на склада.

— Момчета — подвикна Саша на охранителите, — в сградата има взрив, изведете децата…

Директорката на „Хвойнов бор“ Лариса Хенриховна, която до този момент възприемаше случката на двора като част от учението след взрива на улица „Гуриевич“, заподозря, че тук нещо не е наред. Тя погледна навън тъкмо в момента, когато въоръженият с пистолет младеж с дълги до раменете коси изкрещя под прозореца, че в сградата има взрив. Точно за това я бе предупредил и Зорин! Като у всеки опитен възпитател, и у нея веднага сработи рефлекса, че децата са в опасност! При това опасността, която произтичаше от човека с пистолета, беше нищожна пред опасността от взривяването на цялото здание! Ала Зорин я бе предупредил точно за тази опасност!

И тя извърши две неща едновременно: натисна копчето за пожарна тревога, включи сирената, по чийто сигнал всички възрастни бяха длъжни да изведат децата от сградата и сами да я напуснат, а с другата си ръка натисна бутона, който автоматично набираше телефонния номер на Зорин.

Той веднага се отзова и под воя на сирените Лариса Хенриховна му изкрещя, че срещу интерната е извършено нападение, че в централния му корпус е заложен взрив и че на двора се стреля… Тя излезе от сградата последна, след като се убеди, че в помещенията не е останал никой друг, освен нея…

Изплашеният Зорин веднага се обади на главния прокурор на Русия, на министъра на вътрешните работи, на губернатора на Московска област и изобщо на всички, за които се сети, и ги вдигна на крак.

Без да подозират, към мястото на срещата в Жлобня едва ли не едновременно, с разлика от час, час и половина, се устремиха генерал Хохлов заедно със своите федерални служители, Шмит и Олга, съпроводени от мутрите на Бригадата, оперативните работници на град Жлобня, следователят от столичната прокуратура и изпълняващият специалните задачи на губернатора на Московска област Чижалов…

По силата на обстоятелствата победители в тази надпревара станаха местните оперативни работници, които пристигнаха на мястото минута преди централният корпус на интерната да излети във въздуха…

Тълпата от деца и възрастни се изсипа на площадката пред корпуса с пълната увереност, че тревогата е учебна. Та това си беше същински празник, защото часовете бяха отменени! Щастливите ученици весело подскачаха покрай Белов, дърпаха го за дрехите и питаха един през друг:

— Чичко, какво става?

— Вие от Федералната служба за безопасност ли сте или сте терорист?

— Дайте ми да стрелям веднъж…

— Може ли да видя пистолета?

Всички възприемаха като шега на шут истеричните му викове и призиви да се отдръпнат от сградата, в която има заложен взрив и всеки момент ще излети във въздуха.

Наложи му се да гръмне два пъти във въздуха и да поиска да доведат директорката при него. Лариса Хенриховна първо помоли педагозите да отведат учениците на безопасно разстояние.

И едва тогава, хвърляйки напрегнати погледи към пистолета в ръката на Белов, тя се приближи до него и го попита кой е той и защо използва оръжие в присъствието на деца.

Саша не успя да й отговори, защото иззад тълпата ученици изскочиха охранителите, предвождани от униформени милиционери, нахвърлиха се едновременно върху него и ентусиазирано започнаха да го налагат с крака и палки. Едва след минута успяха да извият ръцете му зад гърба и го помъкнаха като мърша към караулката, без да обръщат внимание на опитите му да им обясни каква е работата.

Лариса Хенриховна се наведе и вдигна оръжието, което Белов бе захвърлил в краката й. Тя изглеждаше толкова смешно и нелепо с двата черни пистолета в малките си ръце, сякаш бе каубой с биберон в устата…

Когато Иван дойде при директорката заедно с Руслан Тошнотович, пред площадката на централния корпус вече нямаше и следа нито от тълпата негови връстници, нито от баща му. Той спря и започна да се озърта на всички страни.

— Къде е татко? — попита смутено момчето Лариса Хенриховна, която продължаваше да стои въоръжена с пистолетите. — Татко искаше да намерим Руслан Тошнотович.

„Значи този мачо с коси до раменете е бащата на Иван Белов — досети се Шубина. — Завръщането на блудния син се състоя! И той поиска на всяка цена да се види с домакина. Интересно защо?“

— Руслан Тошнотович — обърна се към завеждащия стопанската част директорката, — какво става тук? Защо ви търси Белов?

Домакинът гледаше мълчаливо директорката със съсредоточено изражение. В главата му се извършваше сложна аналитична дейност. Първо, Белов бе ходил да докара захарта от Ростов, а второ, захарта беше разтоварена в склада под централния корпус на интерната. И, трето, взривовете в Москва също бяха свързани по някакъв начин с чувалите захар, за което бяха съобщили по радиото…

Само по себе си взривното устройство е инертно. То може да бъде ритано, хвърляно и палено. Но за да стане опасно, трябва да бъде поставено в зона на високо напрежение, което се подава от стартера на взривното устройство. За целта съществуват малки, подобни на парче молив детонатори. Необходими са часовников механизъм, кабели, една батерия, детонатор и мини бомбата е готова. Сама по себе си тя е опасна само за онзи, в чиито ръце се намира. Но ако взривното устройство около нея „отекне“ от взрива на детонатора, мощността на взрива нараства стотици и хиляди пъти.

Електронният часовник „Касио“, с който бе направено взривното устройство, беззвучно отмерваше последните секунди до взрива в чувала с хексоген. Черните чертички на циферблата отброиха 00:48, а тези цифри стремително се променяха по посока на унищожението…

Руслан Тошнотович сграбчи Иван на ръце с див крясък: „Залегни!“, и хукна встрани от централния корпус. В същия миг сградата набъбна от избухналия в нея огън и дим. Излитащите отдолу нагоре стени с грохот започнаха да се рушат една подир друга. Взривната вълна подхвана Шубина, догони Руслан Тошнотович и Ваня, налетя на застаналите встрани деца и педагози и повали всички на земята. Върху тях се посипа градушка от камъни и парчета натрошени стъкла…