Александър Белов
От торбица до тъмница (36)

35.

Директорката на интерната „Хвойнов бор“ Шубина реши, че няма защо да травмира децата с кошмарните подробности от взрива в жилищната сграда на улица „Гуриевич“. И без това първите репортажи, които разрешиха на учениците да видят, предизвикаха истерия у момичетата.

Централните телевизионни канали бяха изключени, а по кабелните вместо новинарски емисии непрекъснато излъчваха филми — предимно комедии и фентъзи. В час учителите затрупаха децата с лавина от задачи. Най-доброто средство срещу мъката и тревогите беше работата.

Занятията тук, както и в другите учебни заведения, вървяха по програма, като по смазани релси. Но все пак на това място релсите бяха по-различни. И сякаш водеха някъде нагоре. Лариса Хенриховна не се уморяваше да повтаря на колегите си:

— Днес вие обучавате онези, които утре ще определят заплатата ви и ще отпускат пенсиите ви. И за да не си блъскате главите после, сега ги обучавайте така, че след години да им се иска да ви дават колкото се може повече!

И директорката на интерната подкрепяше тази концепция с едно универсално средство: жестока, но честна вътрешноучилищна конкуренция.

Ефектът от думите й не беше чак толкова голям, колкото й се искаше. Но все пак ефект имаше. Дори изцедените от държавата даскалици бяха в състояние да стъпят на конкретния пример и да осмислят взаимовръзката между качеството на своята работа и заплащането за нея.

Всички задължителни и незадължителни предмети: руски език, английски език, математика, физика, семейна и делова психология, основи на правото и прочее предмети, във всеки клас се преподаваха най-малко от двама учители по избор. А изпитите са извършваха от комисия, в която влизаха поканени отвън известни педагози и учени.

И учащите се, които знаеха, че от правилния избор на преподавателя зависи оценката им, а следователно и парите им във вид на шишарки, както и степента на свободата и привилегиите им, посещаваха часовете на онези, които преподаваха по-добре: по-ясно, по-интересно и по-достъпно.

Така че колкото повече ученици имаше един учител и колкото по-високи бяха техните оценки, толкова по-голяма беше заплатата на съответния преподавател, а колкото по-малко бяха те, толкова по-вероятно бе той да бъде уволнен. Такива бяха суровите закони на конкуренцията. От друга страна, ако някое от децата хем не се учеше добре, хем пречеше на другите да се учат, то биваше безмилостно изключвано под някакъв благовиден предлог от сорта на невероятна надареност да рисува, заради която веднага трябваше да бъде преместено в художествена академия.

При тези толкова сурови условия не беше лесно да се намерят учители. В по-голямата си част абсолвентите от педагогическите институти предпочитаха да висят на мизерните си заплати в държавните училища, а не да се блъскат и да изкарват пари там, където това беше възможно.

Ала ако някой се приспособеше към условията на „Хвойнов бор“, за него това място се превръщаше в роден дом в пълния смисъл на понятието, независимо дали ставаше дума за учител, или за ученик…

 

 

Макар да беше съвсем малък, а Иван бе почти най-малкият от учениците, той бързо усвои тукашната специфика.

И след като получи отказ от директорката, пред която се самопокани за неин куриер, той започна да досажда на наставниците с въпроса защо Лариса Хенриховна не го е наела на работа?

Младият хитрец не правеше това публично, по време на часовете. Той не искаше съучениците му да го възприемат като неудачник, който винаги и за всичко получава отказ. Иван причакваше преподавателите в коридора или в двора, задаваше въпроса си, гледаше ги изпитателно в очите и чакаше отговора им. Но кой знае защо те като един се измъкваха от този отговор.

Учителят по психология — много мил и добър чичко с брада, която стигаше до под кръста му като на Карабас Барабас, го погледна дружелюбно от висотата на своя двуметров ръст и му се усмихна:

— Всичко зависи от това как ще поставиш въпроса. Не е изгодно да се взема на работа човек, който поставя въпроса по този начин, разбираш ли?

Ваня се нацупи:

— А как да го… Как трябва да го поставя?

— Дълго е за обяснение, а сега съм в междучасие. Попитай съучениците си от по-горните класове — посъветва го брадаткото и се отдалечи, подсмихвайки се под мустак, защото си помисли, че момченцето е на верен път, но просто трябва сам да си изясни онова, което го интересува.

Аха — „попитай“. Иван вече знаеше, че тук за всичко бе прието да се плаща и пак да се плаща. Никой нямаше да му дава консултации за едното благодаря. Или щяха да му поискат шишарки, или щеше да му се наложи да измие клозета вместо някого. Тук принципът беше такъв: щом не можеш да работиш с главата си, работи с ръцете си.

Иван си избра едно място близо до козметичния салон, клекна до стената и започна да чака. А щом се спря на една от по-големите ученички, която на външен вид изглеждаше много добра по характер, Ваня подсмръкна и разтърка очите си с юмруци. Ала набелязаната дебела девица с кръгло лице мина край него, без дори да го погледне. За сметка на това до Иван клекна мургаво, дребничко и кльощаво момиченце, което приличаше на Каркуша от детското предаване:

— Защо клечиш тук и се опитваш да разчувстваш хората? — поинтересува се тя.

— Не зная как да задам правилно един въпрос — обясни й Иван и моментално престана да се преструва.

— И какъв е този въпрос?

— Защо не ме взеха на работа?

Той обясни какво се е случило и погледна с надежда към по-голямата ученичка.

— Ясно. А на теб какво ти харесва повече — да изпросваш шишарките или да ги печелиш с труд?

— Не зная — призна си Ваня, след като помисли малко.

— Е… Добре, да вървим. — Тя го хвана за ръка и го заведе до разписанието на часовете.

— Ама че си задръстен — каза му осъдително момичето. — А според теб кой трябва да знае това? Общо взето, ето как стоят нещата, виж, след пет минути в десети „А“ клас започва семинар на тема „Законът на Парето и чувството за отговорност“. Ако послушаш малко, може и да разбереш за какво става дума. Още повече, че тази лекция я изнася Лариса Хенриховна. Тя разрешава да я посещават свободно. А сега ме извини, но аз трябва да бързам.

— Как се казваш?

— Галя Нагоева.

— Благодаря ти, Галя — викна Иван подире й.

Той разполагаше с още малко време. Намери кабинета, без да бърза, изчака, докато десетокласниците заемат местата си и едва след това се настани на едно свободно място на втория чин до прозореца. Оттук едрите ученици не му закриваха дъската и учителката. Този път Лариса Шубина носеше тъмносин костюм тип „Маргарет Тачър“.

— Здравейте, полузверове полубогове! — викна директорката, нахлувайки в класната стая едновременно със звънеца за влизане в час.

Тя развеселено погледна учениците, които станаха прави за поздрав, и продължи:

— Седнете. Няма да губим време, защото то и без това не ни достига. Е, кой ще припомни формулата на Парето? Десет шишарки. — Тя взе показалката от стола и прониза въздуха с нея като с шпага по посока на дребно и дебело момче. — Кажи ти, Нившиц.

— Това е законът за съотношението на причините и следствията, който гласи, че голямото винаги се определя от малкото. Например, по-голямата част от финансите винаги е концентрирана в ръцете на по-малка част от населението.

— М-да… а по-точно? — намръщи се учителката. — Кой може да го формулира по-конкретно? Я кажи ти… Батина!

— Отговорността върви по низходяща линия: колкото повече са хората, толкова по-малка е отговорността. И обратното. И още — в задачата трябва да се откроява най-същественото нещо и именно то да се решава.

— М-да, добре казано. Но не е много ясно за какво става дума. Кой ще ни го обясни по-достъпно? Сакамада? Я се опитай да отговориш?

— По емпиричен път Парето е извел формулата „двайсет на осемдесет“ — каза скорострелно едно хубаво момиче с източен произход. — Двайсет процента от причините определят осемдесет процента от резултатите. На практика това означава следното: двайсет процента от работещите извършват осемдесет процента от работата. Двайсет процента от служителите създават осемдесет процента от проблемите. Двайсет процента от клиентите дават осемдесет процента от приходите. Двайсет процента от населението владеят осемдесет процента от богатствата на страната. И така нататък — навсякъде и във всичко.

— Браво. Десетте шишарки са твои. — Лариса Хенриховна разреши с жест на момичето да седне. — Но каква е практическата полза от това? Кажи ни ти, Тасиянов.

— Ако знаем този закон, правилно ще разпределяме ресурсите. Тъй като двайсет процента от данъкоплатците плащат осемдесет процента от данъците, значи, за да се увеличат постъпленията в бюджета, на първо място трябва да се създадат благоприятни условия точно за тези двайсет процента от населението. Тогава и останалите осемдесет процента ще се почувстват по-добре. Това е в техен интерес, макар те да не го осъзнават!

— Добре, седни си. А кой ще ми каже как…

Ала високото яко момче с бистър честен поглед на име Тасиянов не седна, а обидено попита:

— Ами шишарките?

— Какво шишарките?

— Как какво? Когато някой трябва да отговори, прави го Тасиянов, а когато някой трябва да получи шишарки, това е Сакамада, така ли? Не е честно!

— О, извинявай. И ти ще получиш десет шишарки. Така става ли? Седни. Но ще си позволя да ви напомня, че темата на нашия урок е „Законът на Парето и чувството за отговорност“. Някой може ли да ни обясни какво общо има с всичко това отговорността? Ще ви подскажа малко. Законът на Парето е природен закон. Тази формула действа във всяка страна и при всеки обществен строй. А отговорността е субективно чувство и нещо толкова неуловимо и ефимерно, колкото е една хвърчаща пеперуда. Но едновременно с това от него — от чувството за отговорност, често зависи и решаването на чисто материални проблеми. Как да съвместим тези неща: аритметиката и емоциите? Е, кой може да ни каже нещо по въпроса?

— Аз зная как, аз! — подскачайки нетърпеливо от чина, вдигна ръка един грижливо сресан рус малчуган.

— Кажи, Тодорковски.

— Чувството за отговорност е като музикален слух. Значи, според закона на Парето, при двайсет процента от хората то по природа е толкова добре развито, че се реализира от само себе си, а при осемдесет процента от тях е слабо развито. Затова повечето хора обичат да прехвърлят отговорността на другите. Те са като щурци, които пропиляват цялото лято, а след това през зимата си смучат пръстите и мечтаят да ограбят мравките!

— И какво от това? Така се осъществява естествен подбор на мравките, които трябва да могат да се защищават — възрази Лариса Хенриховна.

— Ами такова, че ако повечето народи си изберат за лидери безотговорни щурци, те ще ограбят, унищожат и натикат в затворите всички работещи мравки, а държавата ще се превърне в лесна плячка за вътрешните и външните врагове.

— Това е интересна мисъл. Добре, получаваш десет шишарки. Клопонин, може би ти ще допълниш нещо?

— Безотговорността също е проява на закона на Парето — стана от мястото си слабо чернокосо момче, което имаше вид на отличник. — Повечето хора… а бе, не са много умни. Те винаги и за всичко имат оправдание за себе си и на това отгоре обвиняват другите. Най-лесно е да делиш хората на глупаци, крадци и негодници. Понеже това обяснява всичко! Ако не е едното, ще е другото, ако не е другото, ще е третото! Такива хора живеят на принципа „навсякъде около мен има врагове“ и точно по тази причина не могат да постигнат успех в живота.

— Много добре разсъждаваш — похвали го учителката. — Но как да определим кой човек е отговорен? Нека това ни обясни нашият гост днес — и Лариса Хенриховна посочи с показалката към Ваня, който не помръдваше от мястото си. — Ти разбра ли нещо от това, което обсъждаме днес? Кой човек е отговорен и с какво той се различава от останалите хора?

— Той има пари! — изведе за себе си формулата на Парето Иван Белов.

Целият клас избухна в смях, а най-силно от всички се смееше Лариса Хенриховна.

— Това не е задължително — каза тя, бършейки избилите в очите си сълзи. — Пари може да спечели и всеки бандит. Да ограби някой бачкатор в тъмната пресечка, а сетне да заяви, че сам ги е натрупал с тежък труд. Кой знае по какви признаци и характерни речеви конструкции може бързо да се разпознае безотговорната личност? Имайте предвид, че отговора на този въпрос ще ви свърши много добра работа при избора на приятели и служители. Ще кажеш ли, Болтанин?

— Те такова… — почеса се по тила момчето с издължено лице, — те казват: чашата се счупи.

— Много точно наблюдение. А какво ще каже отговорният човек?

— Аз счупих чашата. Без да искам.

Класът се оживи. Учениците вдигаха ръце и крещяха един през друг:

— Такива хора казват: малко ми плащат!

— Всички наоколо крадат!

— Аз съм беден, защото съм честен!

От всички страни се сипеха характерни за неспособните да носят отговорност хора назидания и обиди…

И Ваня се навъси. Той разбра къде се крие същността на неговия проблем. Беше правилно да попита не защо не ме взеха, а защо аз не успях да постигна това! Ала отговорът на въпроса защо не бе успял, си оставаше загадка за него. Иван се разсея и погледна през прозореца. И застина с отворена уста. Навън един много познат човек се опитваше да се защити от тримата охранители на интерната, облечени в черни униформи. Иван се вгледа и затаи дъх: те биеха с гумени палки неговия баща!