Александър Белов
От торбица до тъмница (31)

30.

Азиз пристигна в Москва без каквито и да било проблеми — взе самолет от Тбилиси до Париж, а оттам с иракски дипломатически паспорт кацна в руската столица. Този маршрут беше по-дълъг и му създаваше повече трудности, но Азиз предпочиташе да не пести сили за сметка на безопасността си. Въпреки че паспортът му не беше съвсем истински, руснаците се отнасяха с такава почит към режима на Саддам Хюсеин, че граничарите едва не му се кланяха доземи.

Азиз се изпълни с чувство на удовлетворение от добре свършената работа. Но тя все още не беше свършена докрай! Финалният й акорд предстоеше. Тъй че беше рано да се отпуска.

На летището го посрещна ухиленият Осман.

— На сигурно място ли отиваме? — попита го Азиз.

— Че как иначе, селцето е край Москва. Казва се Алаховка. Там всичко е под контрол, очакват ни в почтения дом на наш достоен кавказки приятел.

— Обаче аз чух, че в Москва са затегнали режима с документите. На всяка крачка имало проверки, така ли е?

— Не се тревожете, уважаеми. Ние не хвърляме пари на вятъра. Главният паспортаджия на Алаховка е наше момче. Той така мрази руснаците, че нито един руснак не е в състояние нито да се регистрира, нито да се засели там. Освен ако не плати огромна сума. И затова там живеят предимно богаташи. За сметка на това в Алаховка винаги има подготвени къщи с добри условия и нужните документи и бланки за нас и нашите кавказки приятели. Там вие ще бъдете в безопасност, сред свои хора…

Наложи им се да минат през Москва и Азиз хвърляше разсеяни погледи към широките улици през затъмнените стъкла на шевролета. Идваше за втори път в Москва, а при първото си посещение остана съвсем за кратко, докато го преведат нелегално в Дагестан. Но и тогава, и сега местните жители му направиха странно впечатление. Добре облечените, очевидно нахранени и здрави хора се щураха, бързаха нанякъде, а повечето от тях имаха мрачни и угрижени физиономии.

— Да не би Москва да е в траур? — попита навъсено Азиз. — Още не му е дошло времето!

— Защо решихте, че има траур, уважаеми? — изненада се той.

— Ами, само погледни им физиономиите! Виж — всички до един сякаш са тръгнали да погребват най-близките си хора!

— А, това ли било! — засмя се Осман, сочейки с пръст улицата. — Те винаги са си такива, същински безбожници! Вместо да се радват на всеки ден от живота си и да благодарят на Всевишния за храната и здравето, което им дава, търчат с мрачни мутри и се гризат един другиго за минали и бъдещи обиди. Че на това отгоре денем и нощем повтарят по телевизията колко отвратително е да живееш в тяхната страна. Това е причината за вечно печалните московски физиономии. Нищо, когато им се открие истинската вяра, страшно ще се възрадват!

Осман каза всичко това сериозно и с крайно проникновено чувство. Той бе приел исляма в Афганистан, след като попадна в плен на муджахидините по време на бойните действия там. Отначало мюсюлманските обичаи му се сториха странни, особено изискването да се молят по пет пъти на ден. Но човек по принцип отхвърляше това, което бе неразбираемо за него. И приемаше с лекота онова, което разбираше.

Осман прекара няколко години в планините на Тора-Бора и живя във възможно най-примитивните условия без газ, без електричество и без телевизия, но никога не съжали за това. Защото пред него се отри съвсем друг свят и друга истина — истината на Корана.

Освен това той си имаше свои сметки с руснаците, които го бяха изпратили в Афганистан да пролива кръвта си за съветската империя.

Навремето, преди да приеме истинската вяра, Осман се казваше Миколай, а фамилията му беше Хватуненко. Беше родом от Западна Украйна, водеше се за западняк и не можеше да прости на съветската власт, че му е отнела доходните къщи в Лвов, които принадлежаха още на неговия дядо. Цели поколения Хватуненко с тежък труд грош по грош бяха събирали богатството си, но дойдоха комунистите и за един ден им отнеха всичко.

Поне да го бяха взели за себе си, щеше да е разбираемо. Обаче те не постъпиха така, ами превърнаха къщите в отвратителни комунални квартири и настаниха в най-хубавите от тях цяла банда безделници и пияници.

След руснаците, които най-подло бяха отнели на украинците историческото им право върху това име, той най-много от всичко на света мразеше комунистите, но в крайна сметка се получи така, че тези понятия съвпаднаха. Осман дори измисли свое наименование за тази враждебна сила и я нарече комунистически русизъм!

„На света няма и не може да има по-антихуманна, жестока и цинична действаща идеология от русизма — разсъждаваше Миколай-Осман. — Всички нейни носители са животни, лишени от каквито и да било морални принципи. Затова трябва и дори е задължително да се води непримирима борба с тях навсякъде, където това е възможно — в Афганистан, в Чечня и в самата Москва.“

Осман виждаше в исляма единствената сила, която бе в състояние да заличи от лицето на земята Русия, да я унищожи като държава и като хищен звяр!

Осман не преувеличи, когато обясни за достойния прием, който очакваше Азиз в Алаховка. Дори по-скоро прояви скромност. Луксозният четириетажен дом на чеченския бежанец се възвисяваше над къщите на руските новобогаташи като Двореца на конгресите над кремълските стени.

Новодошлите бяха посрещнати пред портала от дебел простоват момък с малки очички и къс врат. Той отвори вратата на шевролета и свойски смигна на Азиз.

— Това е наш помощник — каза Осман на арабски. — Викат му Глигана. Нагъл е колкото си щеш, но има връзки сред ченгетата и престъпниците. За нас е полезен човек.

— Глигана ли? — Азиз беше неприятно изненадан. — Та това означава „свиня“. Как може да вземете за съюзник в тази толкова важна работа свиня! Да не си откачил?

В интерес на истината трябва да отбележим, че новодошлият емисар също не се хареса на Глигана с брадатата си, с хитрата си и издължена мутра и с вълчия си поглед. Той очевидно подозираше всички, които му се изпречеха пред погледа. Ако Глигана не се надяваше да заграби мангизите на Белов, а може би дори и на сегашните си господари, отдавна щеше да е изчезнал оттук. Но на него много му се щеше да докопа колкото се може повече. Пък и арабите не бързаха да се разплащат с него.

Азиз възприе наглия му поглед като сигнал за тревога и попита Осман на арабски:

— Сигурен ли си, че може да се има доверие на тази свиня?

— В никакъв случай! — увери го Осман. — Той е хитър като лисица и предпазлив като глиган. Но ни е необходим, за да осъществим плана си. Този тип мрази Белов и ще е много щастлив, ако успее да го изпързаля. Тогава ние ще можем…

— Добре. Разбрах. Но се постарай тази свиня да не извърши нещо непредвидено.

— Не се тревожи. Глигана ще живее точно толкова, колкото е необходимо за нашето дело. След това ще го закопаем.

Влязоха в къщата. Интериорът беше издържан в източен стил. Почти липсваха мебели, подът бе застлан с килими ръчна изработка. Стените на къщата също бяха покрити с килими, върху които бяха окачени саби и кинжали.

Азиз нямаше търпение да се захване за работа. Изми се на бърза ръка и хапна малко. Сега най-важният въпросът за него бе контролът върху разположението на готовите взривове. Юсуф го запозна с местата, където бяха оставили хексогена:

— Ето, уважаеми — каза той и разстла на килима пред краката на Азиз голяма карта на Москва и околностите й. — Зарядите са номерирани според последователността, в която ще избухнат във времето. Първият взрив ще бъде тук — тази улица се казва „Каширска“. Вторият ще бъде тук — на улица „Гуриевич“. Третият ще бъде край Москва — в Жлобня. Там се намира елитният интернат за децата на руските политици.

— По тази точка имам възражения, уважаеми — прекъсна го Осман. — Мисля, че не бива да закачаме интерната. Поне засега.

— Така ли? — изненада се Азиз, докато машинално премяташе едрите зелени топчета на броеницата си. — И защо трябва да изпитваме жалост към децата на тези безбожници?

— Разбира се, че не трябва да изпитваме жалост към тях… Но ако сега вдигнем във въздуха обикновени московчани, разни незначителни хорица, които не разполагат с много пари и връзки, гневът на властите и населението ще се излее върху чеченците. Обаче знаеш ли какво ще стане, ако закачим влиятелните фигури? Тогава Чечня няма да им стигне. Ако посегнем на децата и изплашим съпругите на властимащите, руснаците ще станат двойно и тройно по-отмъстителни. Разбираш ли? Защо трябва да си създаваме излишни проблеми?

— В интерната вече всичко е подготвено — предупреди го Юсуф. — И няма да е лесно да се обезвреди взрива там.

— Аллах е велик — напомни му замислено Азиз. — Никой не може да умре без волята на Аллах извън определения му в писанието срок. Аллах единствен знае чий час е настанал. Но трябва да променим реда на взривовете. Първият ще бъде тук, където е Южното пристанище. — Заби пръст в картата в района на улица „Гуриевич“. — Вторият ще бъде тук, на улица „Каширска“. А след това под номер три ще взривим интерната като черешката на тортата, както казват руснаците.

— Значи интернатът ще бъде последен, така ли? — уточни Юсуф, поправяйки цифрите на картата.

— Да. Добре. Засега съм доволен от всичко — поглади брадата си Азиз и прошепна една сура, посветена на това, че истинският мюсюлманин убива всеки неверник, който не подгъва колене пред Аллах.