Александър Белов
От торбица до тъмница (25)

24.

Широките лъчи от мощните ръчни фенерчета разсякоха тъмата от двете страни на пътя и веднага се вмъкнаха в нощната гора, макар че гъстите храсталаци трудно можеха да се определят като истинска гора. Тук-там на фона на осветената мъгла се появяваха и веднага изчезваха причудливите сенки на бунтовниците. От време на време се разнасяше пукота на счупена клонка, но общо взето те се движеха почти безшумно.

Благодарение на фенерите не беше трудно да се установи местонахождението им, затова треперещият от влажния студ Саша постоянно променяше позицията си в зависимост от посоката на тяхното придвижване. До този момент той бе успял да остане незабелязан. На петнайсетина метра от него проблесна фенерче. Саша се прилепи към земята и замря, опита се да не диша…

— Няма никакъв смисъл от това — каза Юсуф и се приближи до Осман, който извади от чантата си карта. — Докато не съмне, няма да видим нищичко.

От съседния храст се отдели една сянка и се приближи към разговарящите. Беше Земфира.

— Гадна работа, не разполагаме с нито една излишна секунда. Имаме максимум половин час. Скоро тук ще се появят ченгетата и военните. Виж, Юсуф — прокара лъча на фенера по ламинираната повърхност на картата Осман, — ние сме точно тук. А ей къде е Новочеркеск.

— Никой от вас не бива да кара камиона — каза Земфира. — Аз имам книжка, но на нас ни трябва Белов, и то — жив. Неговите документи са редовни. Той държи всичко под контрол в Москва. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо, защото, за разлика от нас, той може лесно да премине през всички постове на пътната полиция и да достави стоката в Москва.

— Защо ще го прави? — полюбопитства Юсуф. — Той не е глупак. Вече е разбрал, че не кара обикновена захар. Затова като нищо ще си иде вкъщи, ще се стаи и ще моли бога да забравят за него.

— Ти не разбираш. — Земфира говореше с него като с малко дете. — Ние изобщо няма да го питаме дали иска, или не иска. Той е длъжен да го направи заради нашето свято дело. Затова трябва да го намерим, каквото и да ни коства това. Както и куфара. Намерихте ли го?

И двамата бунтовници поклатиха глава.

— Ами, тогава, търсете го, търсете го! Скоро ще съмне — подвикна ядосано Земфира и тръгна към малкия огън, който сръчните бунтовници бяха успели да запалят в една долчинка.

Осман и Юсуф се спогледаха и поеха след нея…

Белов много добре чу разговора и въздъхна с облекчение, докато изпращаше с поглед отдалечаващата се Земфира, съпроводена от въоръжените бунтовници. Той се отпусна върху влажната, ухаеща на трева бабуна между два храста и се замисли.

Беше му ясно, че камиона не е натоварен с обикновена захар. Най-вероятно беше дрога. Че какво друго можеше да се маскира като захар? Белов имаше особено отношение към наркотиците. Та нали те бяха изиграли толкова важна роля в биографията му. Не защото ги бе употребявал, а защото бе натрупал първоначалния си капитал точно от доставката на наркотици от Туркменистан за Европа. Той съжаляваше онези, които се друсаха и никога в живота си нямаше да се отърват от тази зависимост, но също така подозираше, че с помощта на наркотиците съдбата бракува онези, за които и без това нямаше смисъл да живеят.

Наркотиците и алкохола бяха също такова оръжие за естествен подбор, каквото бяха бедността и болестите. Та нали човек беше надарен със свободата на избора дали да се поддаде на изкушението, да опита наркотиците, или да се откаже от тях. Онзи, който бе в състояние да осъзнае греха си, все пак намираше сили да го надмогне. Така стана с Космос и с Доктор Уотсън. Тя бяха заразени от дрогата, но се справиха с нея.

При всички случаи човек сам решаваше дали да пие, или да не пие, дали да смърка наркотици, или да се боцка. И сам понасяше последствията от решението си. И не беше работа на Белов да си завира носа в чужди работи. А още по-малко да рискува живота си, за да може някакъв дебил да пълни джобовете на дилъра срещу своите дози. Това вече го беше живял.

Общо взето, деветдесет и девет от сто аргумента бяха в полза на това да изчезне оттук. И с част от душата си Белов гласува за това решение. Но не можеше да си тръгне просто така. Знаеше, че трябва, но не беше в състояние. Сякаш някаква невидима верига го бе приковала към зила.

Просто никой не можеше да скочи по-високо от главата си! Пък и откакто Белов се съвзе на бунището, със съвестта му започваха да се случват странни неща. Тя не му позволяваше да спи толкова спокойно, колкото спеше преди. И тъй, какво не му даваше мира?

Транспортирането на наркотици беше потайна работа. По принцип с нея се занимаваха разни скромни хорица тип „тиха вода“. Но тази компания, прегърнала автомати и гранатомети, която в момента се опитваше да се стопли в мократа гора, изобщо не приличаше на тях. Тези хора по-скоро наподобяваха стадо слонове, нахлуло в стъкларски магазин. Стадо нагли слонове.

При това стъкларският магазин, в който те нахлуваха, беше неговата страна. Не биваше да допуска такива озверели бандити да се разпореждат в нея. Нямаше как просто да ги зареже тук и да ги пусне на самотек.

Дочу пукота на клонки под краката на бунтовниците и се притисна до мократа студена трева. Въоръжените хора в защитни униформи лениво подмятаха ругатни и вървяха един подир друг край него, отдалечавайки се от шосето. Бяха на една ръка разстояние от Белов.

Той открои сред бунтовниците един нисък кльощав мъж, който вървеше последен и изглеждаше много по-възрастен и слаб от останалите бойци. Саша издебна момента, когато в границите на видимостта му нямаше други хора, приближи се безшумно до него изотзад и с всичка сила заби юмрука си в основата на черепа му. Бунтовникът падна много лошо и удари челото си в един чепат дънер. Но не усети нищо, защото вече беше загубил съзнание.

Белов се наведе над него, претърси го, намери пистолета му и тъкмо когато бунтовникът почна да се размърдва, за да стене, много тихичко му каза:

— Ако не вдигаш шум, ще останеш жив. — Той притисна легналия мъж с едната си ръка до земята, а с другата с всичка сила завря дулото на пистолета в черния му дроб. — Какво има в чувалите?

— Гър… гър… — измуча неразбираемо бунтовникът, гърчейки се от страх.

В този миг зад Саша се разнесе басов глас, а в гърба му на свой ред опря дулото на автомат:

— Уважаеми, пусни Ахмед, нека поживее още малко. Не му е дошло времето да умира. — Говорещият очевидно се престараваше с кавказкия акцент и думите прозвучаха нелепо и смешно.

Белов хвърли пистолета на тревата и леко извърна глава, за да види чий е гласът. Автомата държеше висок, широкоплещест човек с черни мустаци и зелена лента на главата. А до него стоеше Земфира и с доволна усмивка гледаше Белов:

— Саша, нямаш представа колко се радвам, че те виждам — каза тя. — Знаех си, че не ни е съдено да се разделим, без да се сбогуваме…

Осман реагира на многозначителната интонация, с която момичето произнесе тази фраза, и погледна любопитно към двамата. Очевидно помежду им имаше нещо не съвсем обичайно и той започна да се досеща какво.

— Ахмед не знае нищо — каза бунтовникът на Саша след известно време, — аз съм този, който знае. И ще ти кажа, че в чувалите има взривове, уважаеми. Та и вие, московчаните, да изпитате на свой гръб какво е това война. А за теб ще е най-добре да ми кажеш къде е куфарът.

— Че откъде да знам? — изненада се Белов. — Да не би да съм му пазач? Вие сте тези, които държат под контрол всичко тук, вие си го намерете.

Осман замахна и болезнено го удари с автомата в слънчевия сплит…