Александър Белов
От торбица до тъмница (39)

38.

Веднага щом навън се разнесе бръмченето на зила, Глигана се измъкна иззад образувалото се в строшения покрив укритие в таванското помещение на къщата и погледна през прозорчето му. Камионът тъкмо излизаше от двора. Когато той зави вляво от вратата, Глигана с огорчение отбеляза, че зад волана седи неговият най-добър враг Александър Белов.

Честно казано, той толкова пъти бе получавал удари по мутрата в стълкновенията си с Белов, че сега не му се щеше да подлага съдбата на изпитание. Когато долу се разнесе изстрел и Азиз излезе от стаята на втория етаж, където обикновено обсъждаха по-нататъшните си действия, Глигана смело се хвърли в обратната посока — към тавана, и там се завря в ъгъла, стиснал пистолета ТТ с двете си ръце. Имаше време да помисли как да продължи живота си. И най-вече — с кого?

Нямаше съмнение, че работата му с арабите беше път без изход. Те плащаха малко, а искаха много. Ако браточките и дори собствените му слуги научеха, че Глигана има някакво макар и минимално участие във взривовете на жилищните сгради, щеше да е труп…

И тъй, Белов както винаги излезе сух от водата. Интересно как бе успял да се измъкне от мазето? Глигана запристъпя предпазливо и крадешком слезе долу. В къщата цареше пълна тишина, а застланите навред килими поглъщаха звуците.

Щом се озова на първия етаж, Глигана се приближи първо до легналия на пода Адам. Неговото положение беше ясно — отдавна вече пребиваваше в райските селения. Глигана се премести до Земфира. Тъй, някой бе продупчил момичето в най-неподходящото за живота място. Нима Белов бе направил това? Глигана лекичко я побутна с крак, но когато това не постигна ефект, той премести пистолета в лявата си ръка и потупа момичето по бузата.

То отвори очи и го погледна. От този ракурс надвесената над нея мутра още повече приличаше на нерез, който е застанал на два крака.

— Къде са Азиз и всички останали? — поинтересува се Глигана.

— Сигурно са в мазето. Видя ли Саша?

Глигана направо се задави от завист. Защо тези жени се лепяха така по Белов? И жените, и парите. Както и да е, той щеше да реши този женски въпрос в своя полза. Но не със Земфира, защото на нея вече не й беше до секс, а с Олга Белова. Нея щеше да я изчука във всички дупки и след това щеше да разкаже на Белов колко щастлива е била с него. Или не, прекрасно би било, самата тя да му разкаже всичко това!

— Ти си лежи тук, а аз ще изтичам до мазето и сетне ще се заема с теб — обеща Глигана на Земфира и се отправи надолу, пресмятайки колко време би устискало момичето. Едва ли му оставаше много…

След като слезе по стълбата в мазето, отвори прозорчето на вратата и надникна в килията. Азиз и Юсуф клечаха с размазани физиономии до отсрещната страна и спореха за нещо, ръкомахайки оживено. Щом чуха звука от отварянето на прозорчето, и двамата се извърнаха към него…

— Здравейте, момчета, как сте, цели ли сте? — попита с доволна усмивка Глигана, докато съсредоточено оглеждаше килията.

— Влез, ела ни на гости — покани го Азиз.

— Добре, само че да се разберем — аз ще вляза, а вие ще стоите мирни и няма да подскачате. Защото след вашите престрелки нервите ми са изопнати до крайна степен. — Глигана зареди пистолета и дръпна с лявата си ръка вратата, която жално проскърца.

При появата му и двамата станаха и понечиха да тръгнат към изхода.

— Стоп, стоп, стоп! — спря ги Глигана и размаха с красноречив жест дулото на пистолета под носа си, сякаш разпъждаше струйка дим. — Не бързайте толкова. Първо, вие, уважаеми уахабити, нямате представа колко сте ми омръзнали до един. Вие сте убийци! А не е хубаво да се убива, Аллах не позволява това. Второ — той погледна Азиз в очите, — извади бавно ключа от сейфа, напомням ти, че той е в джоба на якето ти, ако си забравил, и ми го хвърли.

— Убий ме и ще вземеш всичко — изрече с достойнство арабинът и извърна глава към Юсуф: — Нали ви казах, че не бива да завързваме отношения с тази свиня.

— Не ме учи как да живея, а по-добре ми помогни материално — посъветва Глигана своя вече можеше да се каже бивш шеф, като пусна покрай ушите си оскърблението. — Защото иначе ще реша, че на теб наистина ти е време да идеш на оня свят и да се отчетеш за свършената работа.

— Никой не може да ме убие, докато Аллах не реши, че ми е време да умра! — Азиз гледаше с неописуемо отвращение малките свински очички на Глигана.

— Ама той вече е решил — съобщи му подигравателно Глигана — и ме изпрати да ти предам, че си мъртъв. — Хладнокръвно стреля в разбитото от приклада лице на Азиз.

Куршумът отхвърли емисаря към стената и той се свлече по нея, оставяйки подире си червена диря. Юсуф разбра, че е следващият в тази кървава опашка за смърт и се хвърли към Глигана, но той го спря с два изстрела в упор.

Когато телата на наемателите престанаха да се гърчат в конвулсии в краката му, Глигана въздъхна с облекчение. Сега вече нито Федералната служба за безопасност, нито ченгетата можеха да му предявят обвинение! Колкото по-малко свидетели имаше, толкова по-добре. Както казват умните хора, мъртвите не говорят. И не хапят…

Той претърси труповете, но не откри нищо интересно освен ключа от сейфа, и се върна в хола. Земфира лежеше в безсъзнание на предишното си място. Глигана се качи на втория етаж, застана на колене пред сложения срещу камината сейф и го отвори. Съдържанието на сейфа го зарадва, защото цялата му долна половина беше запълнена с грижливо подредени една върху друга пачки долари. Отгоре им имаше няколко папки с документи.

Глигана внимателно ги разгледа. Фактически срещу него нямаше никакъв компромат, с изключение на няколко разписки за получени пари. Но най-лошото от всичко бе, че не откри никъде — нито в сейфа, нито в къщата, картата с бележките на Юсуф. А много добре знаеше, че върху нея има и негови отпечатъци.

Глигана прибра парите в една плюшена калъфка от възглавница и слезе на първия етаж при Земфира. Тя тъй и не беше дошла на себе си. Глигана се прицели в челото й, но не можа да стреля, защото то беше толкова красиво! Дори ръката му потрепна. Затова премести дулото петнайсетина сантиметра по-долу… И натисна два пъти спусъка…

След това обиколи още веднъж къщата и избърса с парцал всички повърхности, до които би могъл да се докосне по време на пребиваването си тук…

А когато се отправи към получения в наследство от Юсуф шевролет, Глигана вдигна глава нагоре и погледна стърчащия от червения покрив комин на камината. От него се виеше лек дим. Беше димът от догарящите папки на Азиз…

Белов спря на изхода от населения пункт. Значи тъй, това селище се наричаше Алаховка. Вдигна оставения на седалката до него спътников телефон на Азиз и извади отдолу сгънатата на няколко ката карта. Тя беше единственият му трофей. Макар че докопа и други неща — два пистолета и два резервни пълнителя към тях.

Саша разгърна картата и започна внимателно да я изучава. Положението на улиците „Каширска“ и „Гуриевич“ вече беше ясно. Но тук имаше още едно отбелязано място — Жлобня. Той сгъна картата и я мушна в жабката.

А сега трябваше да се обади по телефона. Саша изгуби известно време, докато се ориентира в менюто. След това позвъни на 09 и помоли да му кажат телефонния номер на Федералната служба за безопасност…

Щом чу в слушалката официалния глас на дежурния офицер, Белов му съобщи новото си име и го помоли да предаде на полковник Веденски информацията за базата на терористите в селището Алаховка и за подготвения в Жлобня взрив. Добави, че там ще има нужда от спешна медицинска помощ. Офицерът го помоли да почака, а след една-две минути му обяви, че няма достъп до полковник Веденски, но информацията е приета за сведение и ще бъде предадена на оторизираните лица. Помоли Белов да остане там, където е в момента, и в никакъв случай да не предприема самостоятелни действия.

Саша натисна бутона за прекъсване на връзката и веднага се обади на Шмит. За щастие, той се отзова:

— Шмит, Белов е — каза Саша, веднага след като той вдигна слушалката, сякаш едва вчера се бяха разделили и между тях не бяха възниквали никакви неразбирателства. — Вземи хората си и тичай веднага в Жлобня. Там терористите са заложили взрив в някакъв интернат. Аз вече тръгвам, ще се видим там. — И без да дочака отговор, той захвърли телефона на седалка.

След това, сякаш получил озарение, сграбчи отново апарата и го изключи, та федералните да не могат да определят местонахождението му по зададения в чипа код… Не че имаше кой знае какво значение…

Обаждането на Белов завари Шмит неподготвен. Той тъкмо прибираше документите в сейфа и се канеше да отиде при Юрий Ростиславович, за да си поговори с болногледачката, която бе наел, за здравословното му състояние. По време на предишното си посещение при него двамата с Коля изритаха Надежда Холмогорова от апартамента на академика, но тя успя да измоли от тях разрешение да пренощува в съседния апартамент — на Космос.

Но ето, че инспектирането на положението у Холмогорови се отменяше. А Шмит най-много се кореше, задето не каза на Саша, че Иван се намира във въпросния интернат…

Както винаги, когато трябваше да свърши някаква сериозна работа, Дмитрий не се хвърли през глава в боя, а седна и пресметна какво трябва и какво може да се направи. Първо, беше необходимо много внимателно да поговори с Оля и по възможно най-деликатен начин да й обясни защо се налага спешно да замине за „Хвойнов бор“. Сетне трябваше да събере колкото се може повече хора и да вземе всичкото налично оръжие… Не, в момента не би могъл да се придвижи с оръжие през Москва, защото ченгетата направо бяха пощурели след взривовете. Дали не трябваше да се обади на Веденски? Та този въпрос беше точно от неговата компетентност.

Но не успя да поговори с Веденски. Никой не вдигна телефона, по който двамата обикновено се свързваха, а мобилният на полковника се оказа блокиран. За сметка на това собственият му мобилен телефон изпълни увертюрата от „Кръстника“.

— Дмитрий Андреевич ли е? — разнесе се в слушалката непознат глас. Щом чу утвърдителния отговор, невидимият събеседник продължи: — Здравейте, обажда се генерал Хохлов, аз съм прекият началник на Игор Леонидович. Вие току-що му звъняхте. За съжаление той се разболя и не може да говори с вас. А пък аз тъкмо се канех да ви задам един-два въпроса… Нали ще ми отговорите?

„По дяволите, нито можеш да се скриеш от тези хора, нито да се измъкнеш от тях, като природно бедствие са…“ — помисли си Шмит, проклинайки Федералната служба за безопасност и нейните вездесъщи служители, но на глас каза, че няма нищо против да отговори на въпросите.

— Името Алаховка говори ли ви нещо?

— Говори ми, това е селище на новобогаташи на север от Москва…

— Кога за последен път бяхте там? — продължи да го разпитва генералът.

— Никога не съм бил там и нямам намерение да бъда. — Той се вслуша в шумовете по линията и установи, че явно му се обаждат извън града. — А да не би вие да ми се обаждате оттам? — хрумна му изведнъж на Дмитрий.

— А… досетлив човек сте вие, младежо, браво за съобразителността. А сега ми отговорете на още един въпрос: кога за последен път сте разговаряли с Александър Николаевич?

Дъхът на Шмит секна. Съдейки по всичко, Федералната служба за безопасност беше засякла Белов. Само че защо този федерален наричаше Белов с име и презиме? Тук нещо не беше наред! Паузата се проточи и Хохлов започна да проявява нетърпение.

— Дмитрий Андреевич, всичко, което ще ми разкажете сега, ще бъде използвано в интерес на Белов, давам ви честната си офицерска дума. Работата е там, че може би до този момент Александър е пребивавал в Алаховка в качеството си на… Е, това няма значение… И се е обаждал оттам на вас и на Игор Леонидович. Разбира се, ако това е бил той. Човекът, който се е обадил, се е нарекъл с друго име. За съжаление, съдържанието на разговора не ни е известно. Моля ви, просветете ме по тази тема.

Това не беше генерал, а направо учител по етика. Как да откажеш на такъв човек? Но все пак, там във Федералната служба за безопасност, ги обучаваха как да се държат в зависимост от обстоятелствата и личността на събеседника им.

— Разговарях с Белов — призна неохотно Дмитрий, — някъде преди половин час. Ставаше дума за интерната в Жлобня. В него е заложен взрив. Синът ми, по-точно — синът на Белов е там…

Генералът замълча, тъй като явно осмисляше информацията. Дмитрий чу удар в слушалката, сякаш някой я остави на масата, а сетне в нея се разнесе кънтящият глас на генерала:

— Не, той най-вероятно няма отношение към това… Отпечатъците по скалпела съвпадат ли? Тогава всичко е ясно…

Хохлов отново вдигна слушалката и посъветва Шмит да не действа на своя глава, тъй като със спасяването на Иван щяла да се заеме Федералната служба за безопасност, след което все така любезно се сбогува с него.

„По-добре да бяхте казали това на Белов…“ — помисли си Шмит и се обади на Олга.